„Зад вратата туряш твоите спомени: защото, като се отвърнеш от Мене, ти се разголваш и възлизаш.” (Ис. 57:8)
Днешният свят е буквално пренаселен със спомени. И то до такава степен, че самото ни съ-жителство с тях е като провиране сред „места на паметта” (Пиер Нора) и няма как да не отключи в съзнанието ни поредица от въпроси. Убежище на какво е удържаната в такива обеми памет? Защо спомените, буквално всичко случило се, ни е толкова болезнено необходимо? С какво моите спомени са интересни за вас, а вашите – за мен, къде е точката на съприкосновение на тези често противостоящи си фрагменти на паметта?
Няма как да не споменем и цялото „музеиране” на открито и закрито, което трудно може да се обобщи в няколко реда: музеи „на какво ли не”: на хора, места и събития; на всякакви ландшафти и брегови ивици (от Белоградчик до Лонг Айлънд), защитени в чист вид (като натура), но и като културна обработка, сиреч вторично „пакетирани” след намесата на артисти като нашия сънародник Кристо Явашев; музеи на лични мигове (на уловеното всекидневие: лични дневници, ученически тетрадки и любителски фотографии) – любима тема и на съвременни инсталационисти като Анет Месаже и Кристиян Болтански; на всякакви колекции от предмети и обекти (от копчетата и капачките до камъчета и раковините); археологии на спомена и археологии на колекционирането на спомени, както и на удържането на всички тези спомени в някаква колективна памет.
Дали отгласът от сложните ни отношения с паметта не внася рязко и трайно объркване в и без това все по-обърканите ни отношения с времето? Ето анамнезата на днешната ситуация през погледа на един изтъкнат съвременен историк:
Историята става тунел, в който човек влиза в пълен мрак, без да знае къде ще го отведат собствените му дела, несигурен за съдбата си; отнета му е и илюзията за сигурност на познанието за това, което прави. Лишен от Бог, в края на този век индивидът от демократичното общество вижда как се тресе из основи божеството, наречено история, и се опитва да овладее своя страх. Към заплахата на несигурността се добавя и скандалът от едно затворено бъдеще”. (Франсоа Фюре, „Миналото на една илюзия. Опит върху комунистическата идея в ХХ век”, 1995).
В резултат от което се стига до следното: миналото е само музей на спомена. Така поне смята днешният човек. И едва ли някой може да го разубеди. Съвременното консуматорско общество запуска в ход цяла „индустрия на спомена”. При това в максимума на осъществимото: огромен, рекорден поток спомени от всякакъв вид и с всякакви етикети се насочва и пренасочва отвсякъде към нас. Истински рекорд (по-точно: rec-ord) на паметта, станал възможен сякаш по волята на някаква неведома ръка, незримо натиснала копчето за запис. Откъдето насетне всичко е за-паметено, за-писано, описано и подредено пред очите ни, на едно ниво с нас, готово за потребление.
Има нещо в съвременните употреби на паметта, което не може да не ни тревожи. Което по-скоро е знак за нещо друго. Налице е ситуация на разпад или полуразпад, принуждаваща всички нас, дори и несъзнателно, да градим стратегии на защита чрез паметта.
Описаният по този начин симптом едва ли датира от днес.
„Днешната култура е културата на хора, които никога не са били млади. Само асимилирането може да доведе до равновесие. Придвижването на това съзнание анулира всякакво наивно живеене, каквито и да е възможности за равновесие. Нещастието на днешния човек произтича от невъзможността за съществуване понастоящем. Бъдещето е елемент на несигурност, а, от друга страна, нищетата го кара да се разпада в настоящето.”
Диагнозата е на Емил Чоран, при това в един от най-ранните му румънски текстове от 1932 г. И тя, без да е някаква невероятна новост, е важно свидетелство за разлома между модерността и епохата след нея (условно представяна като пост-модерност).
Дифузността на субекта
Съвременният човек е дифузен персонаж, неизброимо бродещ. Той е физиологично конкретен, но и субективно анонимен; едновременно „всеки” и „никой”, nobody, evеryman. Той e винаги другият, анонимът, шепотът на обществата, доловим в така описаното разширяване на живота. Този човек, по думите на Мишел дьо Серто, е винаги част от гъвкавата и непрекъсната тълпа, от тъканта без прокъсвания и кръпки, един (количествено) от цифровите реки на улицата.
В опит да го разберем, нека приемем следното: средата на тази постмодерна традиция си остава силно белязана от класическата физика, независимо от виртуалната опаковка на новата дигитална култура. Поради липсата на ускорението от края на историята, за което говори Франсоа Фюре, съвременното съществуване си е чиста протяжност: то няма смислозадаващ център, нито предел. Животът все пак не е отстранен, сиреч изличен, а „остранен” (според известната категория на Виктор Шкловски). Фактът се превръща в норма, защото хората се възприемат като самоидентичности.
Цивилизацията на универсалните ценности днес бива смятана за нещо демодирано и репресивно. Всичко се свежда до решаване на текущи проблеми. И доколкото в света на единичностите все пак трябва да съществуват някакви норми и правила (включително етически), то те се приемат като конвенция (заварено положение), а дискусия по техния произход просто не се води. Тя е безпредметна.
Така е, защото е „така”. „Друго” просто няма. Tertium non datur. Отвъдното не съществува. Има само факти, които са налице; миговете се улавят и регистрират, защото ги има и има само тях. Времето е необратимо, то не може да бъде образ на нищо, още по-малко на вечността. Нея я няма, защото такава дума в съвременния речник на мисловната коректност просто няма. Тя е „езикова игра”, културен реликт.
В така очертаната културна дифузия на миговете, паметта безспорно има своята роля. Паметта е фотография. Фиксация и констатация на наличност. Светът е фактичен, а не идеален. И има смисъл само в себе си, не и в нещо друго. Няма нищо, което би си струвало усилието да се мине отвъд: всичко е редо-положено, равно-отстоящо, мимолетно и мигновено.
А ако всичко е индивидуално, ако човекът е самодостатъчен „аз”, колекциониращ миговете на собствения си живот, как тогава би било възможно да се зададе универсален (нормативен) хоризонт? Ако човек е чиста външност спрямо чужд нему и неизвестно откъде пръкнал се свят, как съ-жителството би било възможно, щом нормата е само репресия? Човекът в отсамното, който е отсам доброто и злото, приятеля и неприятеля, героя и злодея, е особено обективен, по-точно „обектен”; той се превръща в обект сред обектите (най-точно казано – в метафора). Обект сред обектите. Подведена е чертата на векове метафизика, заличена е традицията на онзи вътрешен човек (homo interior), комуто апостол Павел поверява отговорността за мислите ни (срв. Рим. 7:22).
Човекът в след-модерния свят е преди всичко и най-вече външен човек. Терминът може и да не е най-точният, той със сигурност се нуждае от редица обговаряния, но пресъздава нещо съществено от порива на модерността. При това понятието homo exterior съществува. То изплува тъкмо на границата на модерната епоха, в кръговрата от естественонаучни и обективистки парадигми, отвеждащи към трудовете на знаменития Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, по-известен като Парацелз. Накратко казано – homo exterior e организъм, лекуван, в съответствие с рецептите на Парацелз, винаги индивидуално, защото онова, което лекува едни, убива други. Именно нормата на тази органика е и в основата на публичните увлечения към уроците по анатомия, към упражненията по дисекция. Обществеността държи да се убеди, че човекът е преди всичко тяло, обект, който може и трябва да бъде изучен, а неговият край – демонстриран, за да знаем какво със сигурност ни чака. Външният човек на Парацелз намира най-логичното си продължение в прочутия „Урок по анатомия” на Рембранд от 1632 г.
Спомнете си тази картина: седмина наблюдатели, благоговейно-възторжено са наобиколили своя учител; спомнете си и тържествуващият поглед на д-р Николаус Тулп, убеден в правотата, в могъществото си, в това, че притежава истината; спомнете си за начина, по който държи триумфиращо ножицата, без дори да поглежда към тялото, към „външния човек”, или по-точно към онзи, който някога е бил такъв, ала вече не е. Останало е само нещо „друго”, нещо като восъчна обвивка, като отливка от онова, което е било. Просто човекът вече го няма, не е тук; разсеяла се е всяка възможност да бъде такъв; той, след смъртта си, не е част от света на хората, а от света на науката, която го вкарва и удържа в своя етос и норма.
Би могло да се твърди, че съвременността възприема нещо от тази версия, зародила се в залата по анатомия. Човекът-обект има своето интелектуално приложение и след дисекционната зала.
Как да опишем този външен човек? Може би в противостоянието му с онзи вътрешен човек на апостол Павел, „защото – както казва той – с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий” (Рим. 7:22).
На външния човек обаче най-малко са потребни „ново небе” и „нова земя” (Откр. 21:1); символът на неговото живеене може да бъде оприличен на колело, което просто се „върти, върти се в своя път” (Екл.1:6). Що се отнася до живота, той е подчинен на траенето, на максимално продължителното „дълго траене”, пребиваване в едно дотам проучено, че вече почти „мумифицирано тяло”.
Ситуация, донякъде предусетена в един не много познат разказ на Достоевски. Става дума за разказа „Бобчето” (1873), който днес придобива неочакван „етически” отзвук. В разказа главният герой неочаквано задрямва на гробищата и започва да чува гласове, идещи изпод земята; така той става неволен свидетел на разказите на погребаните (да ги наречем така), един от които пояснява, че докато са живи, хората погрешно смятат тамошната смърт за смърт. Според намиращия се под друг камък на гробищата Платон Николаевич (оттатъшен философ, естественик и магистър), всичко е един вид живот по инерция, неразложение на тялото-съзнание. Тогава един от погребаните, силно развеселен, лансира следното предложение: щом като „животът там-горе е лъжа, нека поне тук-долу да се живее с най-безсрамната истина”. И един от гласовете в разказа на Достоевски предлага следната „етическа програма”: „Да се разсъблечем и да се разголим” (разбира се, в преносен смисъл).
Нещо, което би могло да се приеме и като програма на единичния „външен човек”.
Фрагментът като факт
Картината се прояснява още повече при съпоставка с развоя на съвременното изкуство. Всичко в неговите модели е разпластено и съзнателно де-формирано.
Съвременното изкуство стартира с футуризма и кубизма: човекът прехожда в предметите, а предметите влизат в човека. Един предмет в картините на Брак или Пикасо винаги преминава в друг предмет; всички плоскости са скосени, пластовете на съществуването са преобърнати. Футуристът Томазо Маринети провъзгласява в един от манифестите си от началото на ХХ в.: „Нашите тела влизат в диваните, на които седим, а диваните влизат в нас. Автобусите се врязват в домовете край които преминават, а домовете, на свой ред, се стремят към автобусите и се сливат с тях”. Човешкият образ обяснимо се разпръсва и разпластява в тази процедура.
И още един цитат от Маринети: „Човекът не представлява повече абсолютно никакъв интерес. И тъй, да го отстраним. Да го заместим най-сетне с материята, чиято същност трябва да се постигне в поривите на интуицията… Да се замести психологията на човека, вече изчерпана, с обзетостта от материята”.
Век по-късно футуристическата атака срещу човека е вече инсталационно установена и регламентирана. В съвременното дигитално изкуство акцията, описана от Маринети, е планомерно, по-точно репрезентативно проведена. Основен обект на мнозинството днешни инсталации е човекът-обект в модуса на своето „сега” – немонтирани отрязъци от всекидневието му, фикционално траене на отделно взет негов миг, значим единствено сам по себе си, но не и в реда на глобалното време.
Човекът е репрезентиран като част, най-вече част от самия себе си (ръка, лакът, стъпало: част=цялото). Инсталациите са репрезентации на физическата човешка частичност, съпоставима с някогашните „натюрморти”. В прокрустовото ложе на дигитализираната протяжност човекът е „наистина „натюрморт”; той отдавна е „мъртва природа” и само натура. И за да не решим, че това е визия с измеренията на частния случай, нека обърнем поглед към съвременната архитектура. В нея, по думите на архитекта Рем Колхас, все повече господстват новите, така наречени „генерични градове”. Всички познаваме тези офис-квартали, молове и летища, които възникват като плод на срещата между ескалатора и климатика; в тяхното съществуване няма никаква завършеност, защото са отказ от каквато и да било памет и история; те са възможни единствено в ритъма на постоянните осъвременявания и промени; нещо повече, те често изчезват, както са се и появили.
Единствената, трудно решима задача с този странен обект, човека, инак „непредставляващ никакъв интерес”, е времето, което той винаги по някакъв начин засреща със самото със съществуване.
Ала това вече е друга репрезентация на историческия човек – на човека, открит към истинското настояще – към сетното, независимо от удивителното си неведение за това, което ще се случи актуално, в дадения момент, „тук и сега”. Вечната памет е тази, която му придава битие, защото тя и е тази, която спасява, която носи надеждата: „Днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лук. 23:43).
