0
4988

Външнополитическият дебат, от който се нуждаем

Дейвид Сайпрес, Американската външна политика при Тръмп, 2017 г.

Как да съчетаем идеализма с ангажимента си към демокрацията и правата на човека? Рецензия на книгите: Саманта Пауър, „Образованието на един идеалист“, мемоари (The Education of an Idealist: A Memoir. Samantha Power, Dey Street Books, 2019, 592 pp.,); Уилям Дж. Бърнс, „Вторият ешелон. Мемоари за американската дипломация и опит за нейното обновление“ (The Back Channel: A Memoir of American Diplomacy and the Case for Its Renewal William J. Burns Random House, 2019, 512 pp).

* * *

През декември Сенатът на САЩ подкрепи Камарата на представителите в решението ѝ да признае за геноцид избиването на милион и половина арменци през 1915 г. от Османската империя. По този повод Саманта Пауър, назначена от бившия президент Барак Обама за посланик на САЩ в ООН, написа статия за „Ню Йорк Таймс“, в която поздрави Конгреса за правилното и дългоочаквано решение. От десетилетие съществува исторически консенсус, че унищожаването на арменската общност през последните дни на Османската империя представлява геноцид и Пауър имаше право да защити това решение. Позицията ѝ е още по-обоснована, като се има предвид, че в гласуването на Конгреса тя вижда и лична победа.

Както посочва в публикуваните си наскоро мемоари „Образованието на един идеалист“, самата тя полага големи усилия и прибягва до силни морални аргументи, за да убеди Белия дом по времето на Обама да вземе такова решение. Пауър разказва подробно за опита си да накара Обама да го обяви публично по време на държавното си посещение в Турция. Ала тогава тя не успява да се пребори с нежеланието на президента. Има ли право да мисли, че днешната победа е триумф за нейния idealpolitik?

Решението на Конгреса да признае арменския геноцид едва ли е резултат от морален катарзис. Причина за него е по-скоро решението на турския президент Реджеп Тайип Ердоган да закупи руски ракетни комплекси С-400 и военната му офанзива срещу кюрдите в Северна Сирия, което подтикна и (най-сетне) накара Конгреса да действа: действително решението бе израз на idealpolitik, но по причини, свързани с realpolitik. Въпросът, който следва да бъде поставен, е дали признаването на арменския геноцид от страна на Америка е признак за високи морални стандарти или за лицемерието на Вашингтон? Дали решението на Конгреса бе победа или поражение на визията на Пауър за външната политика като морален избор?

Днес от всички краища на земното кълбо могат да се чуят гръмки тиради срещу лицемерието на Запада и либерализма като цяло. Обвинителите настояват, че Западът и по-конкретно САЩ са виновни, че са превърнали своя социален и политически модел в универсална норма и че използват либералните ценности като прикритие на своите хегемонистични властови амбиции, а в същото време избирателно и в зависимост от собствените си икономически и военни интереси обвиняват другите в нелиберализъм. Тази фиксация върху лицемерието е характеристика, която обединява разнолики идеологически актьори. Толкова различни политически субекти като радикалната левица и десница в ЕС, Владимир Путин и Доналд Тръмп, джихадистите в Близкия изток и антиимпериалистите в Латинска Америка, еднакво споделят мнението, че последното действие от моралния театър, игран от Запада, е двойният стандарт. Глобалната война срещу либерализма прие позата на война срещу лицемерието.

Поради тази причина съдбата на idealpolitik в епохата на държавно подкрепяния цинизъм заслужава внимателно изследване. Как човек да помири желанието си да бъде на правилната страна на историята с желанието да не вреди и да популяризира успешно интересите на своята нация? Този въпрос заема централно място във външната политика от Ханс Моргентау до Джордж Кенън и най-вероятно ще достигне най-голямата си острота в Америка след Тръмп, когато и да настъпи този момент, в лицето на поколението анти-Тръмп, което ще изпитва недоверие към американската сила, но ще гледа на политическите въпроси като морални. Точно по тази причина мемоарите на Саманта Пауър трябва да привлекат интереса на тези, които днес се опитват да открият отговорите за бъдещето на американската външна политика.

Размислите на Саманта Пауър могат да бъдат четени в синхрон с други наскоро издадени мемоари, тези на дипломата от кариерата и бивш заместник-държавен секретар Уилям Бърнс. Според нас Вторият ешелон на Бърнс и Образованието на един идеалист са двете най-важни книги, издадени от високопоставени служители от администрацията на Обама, защото прецизно очертават изборите, пред които ще се изправи американската външна политика през следващото десетилетие. Тези избори ще бъдат винаги зависими от геополитиката, но те ще бъдат и допълнително ограничени от мрачното наследство, завещано от Тръмп, а именно от загубата на глобалния авторитет на Америка. (В интерес на истината, когато Тръмп дойде на власт, САЩ вече бяха загубили своята позиция на хегемон).

Саманта Пауър има таланта на писател. Тя пише силно и със страст. Разбира, че  мемоарите са жанр, изискващ тъкмо обратния стил на писане спрямо опорните точки за изслушване в Сената. Дори след утвърждаването си като посланик на Барак Обама към ООН да е последвала съветите на героя на Кевин Костнър от филма „Бул Дърам“: „Трябва да си научиш клишетата, те са твои приятели“, при писането на книгата тя ги е изоставила напълно. В книгата си Пауър изглежда амбициозна и талантлива, но все пак уязвима.

Тя е представител на поколението от десетилетието на човешките права, 90-те години, когато Америка бе толкова силна, че световните проблеми бяха разглеждани във Вашингтон като морални въпроси. Но събитието, накарало Саманта Пауър да се интересува от външна политика не е падането на Берлинската стена, повратният момент във външната политика на Pax Americana от 90-те години. За нея това събитие е трагедията на Тянанмън.

Политическата чувствителност на Пауър е формирана от убеждението, че в крайна сметка Америка носи отговорност за всички големи грешки, които се случват по света, и че тя има не само силата, но и задължението да ги предотврати. Нейните възгледи укрепват по времето, когато е военен репортер на Балканите, където мечтае да е прокурор, който да изправи на съд виновниците за етническото прочистване и геноцида. Дори е автор на удостоена с Пулицър книга за геноцида, в която страничният наблюдател (според нейната морална вселена) носи същата вина, както извършителите на много от престъпленията на ХХ век. Тя непоколебимо вярва в американската  изключителност: в извънредната американска сила и отговорност да прави това, което е правдиво. Ала тъкмо желанието на Саманта Пауър и на нейното поколение да бъдат от правилната страна на историята, може да обясни някои от големите външнополитически грешки на Обама и геополитическия свят, в който живеем днес.

В своята прочута лекция „Политиката като призвание“ Макс Вебер се спира на „етиката на убежденията“ – полурелигиозния стремеж на всяка цена да правим онова, което смятаме за правилно. Днес тази концепция е привлекателна за всички, които са ужасени от аморалността на политиката като сделка. Стремежът на Пауър е да бъде дипломат-активист, което я доближава частично до новото поколение външнополитически дейци на Демократическата партия (въпреки че от тях я дели убеждение, че американската сила, особено военната сила на Америка, може да служи на доброто). Но на „етиката на убежденията“ Вебер противопоставя „етиката на отговорността“ – идеята, че политиците следва да бъдат съдени не въз основа на мотивите, накарали ги да предприемат определени действия, а въз основа на последиците от техните действия. Тази концепция е ключът към основния, макар и неизречен урок в книгата на Пауър: идеализмът може да е ефективен, само ако осъзнава как действа силата и особено ако осъзнава ограниченията на американската сила. Желанието на Пауър за постигане на нормативна промяна в целия свят изглежда автентично, ала нейното разбиране за политика е проблематично. Никога не става ясно дали преценките ѝ са плод на аналитични аргументи или на нормативни убеждения. Дали твърдението ѝ, примерно, че Асад „трябва да си отиде“, е заключение, направено въз основа на разпределението на силите в Сирия, или се основава на нормативното убеждение, че хора като Асад не бива да бъдат допускани никога до властта.

Пауър настоява, че Арабската пролет от 2011-2012 г. е най-важното геополитическо събитие през двата мандата на Обама. Това е и моментът, когато по-младите съветници на Обама, сред които и Пауър, убедени, че са научили уроците на 1989 г. и Босна, се опитват да докажат, че силата, която ще победи е идеализмът, а не хладните геополитически калкулации. Ала, както знаем, тези намерения се оказаха ужасно късогледи, а светът, с който се сблъскваме днес, е резултат не само от бедствената война на Джордж У. Буш в Ирак, той е последица и от външната политика на Барак Обама – политика, формирана от идеалистичните стремежи на неговите съветници и инстинкта за предпазливост на техния началник. В известна степен това обяснява факта защо определени групи от американското общество възприеха с готовност безумното твърдение на Тръмп, че САЩ са най-големият губещ от либералния ред след Студената война и че стремежът страната да е винаги на правдивата страна на историята (каквото и в крайна сметка да означава това), мотивиран от американската изключителност, е признак не за силата, а за уязвимостта на Америка.

В светогледа на Саманта Пауър има място само за трима актьори: американската общественост, американското правителство и лошите. Своята основна отговорност и като журналист, и като дипломат, тя вижда в това да накара общественото мнение и правителството да се съгласят, че Америка трябва да постъпва правилно. Всяко аргументирано твърдение за трудности във външната политика е за нея претекст за бездействие. Ала тъкмо този кръстоносен поход в полза на моралната яснота се оказа и основната слабост на младите идеалисти. Най-добрият пример за това е политиката на Америка към Либия. В търсене на правилния политически ход Пауър и нейните единомишленици не осъзнаха какви ще бъдат последиците от отстраняването на Кадафи върху режима за неразпространение на оръжията, те не оцениха, че отстранявайки Кадафи, решават съдбата не само на един либийски диктатор, а и на руския премиер Дмитрий Медведев, световния лидер, когото Обама нарече скъп приятел в края на първия си мандат.

В този контекст изчитането на книгата Вторият ешелон на Бърнс, заедно с тази на Пауър, може да бъде от голяма полза за всеки амбициозен американски външнополитически деец. Бърнс е добър писател, ала от друга гледна точка. За разлика от мемоарите на Пауър, които се четат като роман, неговите размисли наподобяват дипломатически доклад, написан с лекота, разбиране и елегантност. Светът на Пауър е пренаселен с активисти, злодеи и странични наблюдатели; докато този на Бърнс се обитава от противници, които трябва да се превърнати в партньори и съюзници, и да бъдат съхранени като такива.

„Реализмът с морално лице“ на Бърнс е необходим коректив на една външна политика, основана на убежденията и моралната правота. За разлика от Пауър, Бърнс получава политическото си образование в края на Студената война, а тихата му решителност да разбира ограниченията на другите, заема централно място в неговата дипломация. Бърнс се възхищава на Джеймс Бейкър, държавен секретар в администрацията на Джордж Буш-старши, заради способността му да устои на триумфализма в края на Студената война и да признае, че по-малките нации винаги имат легитимни интереси. В света на Бърнс дипломацията рядко решава проблеми, но тя може да играе важна роля при тяхното управление. В мемоарите му има място за интересите на държавите и за интересите, с които се бори Америка. За Бърнс правилното разбирана на другата страна е не по-малко важно от благородния стремеж да бъдеш от правдивата страна на историята. Реализмът е антипод на цинизма или бездействието.

В непредизвикания отговор на Института за отговорна държавна политика Куинс, новосъздаден и базиран във Вашингтон тинк-танк, Бърнс дава ясно да се разбере, че „милитаризацията на дипломацията е капан“. Но той се обявява и срещу идеализма, присъщ на високомерието на активистите да „изграждат нации“. „Понякога ми се струваше“, обръща се към тях Бърнс, „че се опитвахме да играем ролята на британските колониални служби от XIX век“. Той настръхва срещу идеята за „американската незаменимост“, която Пауър приема, а азбучният показалец на книгата му съдържа голям брой страници, в които се споменават Израел и Палестина, за разлика от книгата на Пауър, в която те въобще не присъстват ‒ отсъствие колкото печално, толкова и неизбежно.

Как да бъде съчетано разбирането на Саманта Пауър, че за да управляваш, трябва да последваш въображението на обществеността, с възгледа на Бърнс, че задача на дипломацията е не просто да спечелиш, а да улесниш изграждането на един ред, приемлив и за другите? Считаме, че това е дебатът, който трябва да се проведе – дебат за бъдещето на американската външна политика в един свят, в който на Америка вярват по-малко отпреди, и от която се страхуват по-малко отпреди, но която мразят също тъй силно, както и преди – дебат, който тъкмо поради тази причина е по-необходим днес, отколкото преди.

Леонард Бенардо е вицепрезидент на Фондация „Отворено общество“.

Иван Кръстев е председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена.