Начало Книги Въпреки абсурдността и смъртта
Книги

Въпреки абсурдността и смъртта

Божидар Кунчев
08.06.2013
1555

Знам, че поместеното в книгата ще го чета и препрочитам, че неволно ще наизустя голяма част от него, че това е Книга с главна буква – един свят на мъдростта и красотата, на внушения, които  преобразяват, защото са истина, израз на съдбовното, на живота, какъвто поетът го е живял и видял с погледа си на творец, съумял да демитологизира и най–вече да митологизира. Сиреч да преобрази видяното, преживяното, прочетеното, съзерцаваното и въобще целия си живот в пространство, където думите сътворяват митичното, отдавна пропъдено от реалностите на съвременния човек. Авторът е нарекъл с пределна скромност своите  митологии “записки”. И тези записки, както ни признава, “са породени от предизвикателствата на живота – непредвидено, спонтанно, безредно, както се роят в паметта ми, дошли с порива на различни по време и настроение изблици”. Мисля, че така са били породени и „фрагментите“ на Далчев, на големия поет, за когото Теофилов пише на няколко места в книгата си. И понеже ги споменах, трябва да изтъкна, че сътвореното от Иван Теофилов е в същата насока и на същото извънредно високо художествено равнище. Също като Далчев, той притежава  необикновената дарба да превърне своите поетични и критически рефлексии, спомените си, отношенията си  към времената и пространствата на живота и културата в паметни знаци на едно висше проникновение, на поредица от толкова озарения, доказващи на свой ред на какво е способен креативният дух, ако неотлъчно върви под ръка с етиката и естетиката. След “Монолози” и “Вселената на яйцето”, “Митология на погледа” е третата книга на Теофилов (а дано да има и четвърта, и пета…), с която той ни въвежда в на най-интимното от същността си на творец,  в специфичното за този негов “път през годините”, оказал се, независимо от крушенията и превратностите, така благодатен и така извисен в духовно и морално отношение над пътищата на бруталността и абсурда, каквито бяха и си остават нашите български пътища.

koritsa_teofilov_hrmПреди време, поискал да кажа нещо за поезията му, която и аз смятам за едно от най-значимите завоевание на литературата ни, писах, че неговите думи са неговото самопознание, изразено с езика на една обреченост, посветена на мистериите, наречени “човек”,”живот” и “смърт”, както и “смисъл” и “безсмислие”. Писах и това, че думите в поезията му са едновременно въпрос и отговор, вик и мълчание, смирение и бунтуване, “да” и “не”, поредната точка в несвършващото многоточие на истината и битието. Моля читателя да ми прости това самоцитиране, но ако прибегнах до него, то е, защото казаното някога бих отнесъл без уговорки и към  думите в “Митология на погледа”. Както и към поместеното в споменатите книги “Монолози” и “Вселената на яйцето”. Това са думи на поет и критик, а защо не и на художник и философ, тъй като уловеното и изобразеното от пълнокръвието на живия живот, на родния Пловдив, на многото чужди градове, макар и изказано с думи,  е дело на художник. А много от размислите са всъщност проникновения – като онези проникновения, на които са способни само философите на човешкото съществуване.

След споделеното дотук идват изкушенията ми да цитирам едно или друго от тази  превъзходна  книга. Но кое по-напред, защото едва ли не всичко заслужава да бъде откроено.  Споделеното например за поезията е с мащаба на онази въздейственост, която притежават и “фрагментите” на Далчев. Като пише за Атанас Далчев, цитирайки неговия прочут стих за залеза като домат, Иван Теофилов казва: “Като домат? Умопобъркващо!

Но именно този “домат” ми свърши чудесна работа. Той ме освободи от установените категории в поезията и ме увери, че изкуството е друга екзистенция, в което всичко съществува в много по-сложен ред и придобива съвършено друг облик. Така постепенно този Далчев залез се превърна за мен в своеобразен модус за възприемане на света.” (подчертаното е от мен – Б.К.)

За него поезията винаги е била като отдушник, както пише, “нещо като терапия в условията на цензура и автоцензура, за да изразя, макар и насаме, личния си опит и преживявания (…)”. И поместеното в “Митология на погледа” е като отдушник, защото е от една страна равносметка, от друга – акт на паметта и самопознанието, който непременно трябва да извършим, за да продължим по пътя си пред годините и за да открием по него новите знаци, както ги бяха откривали и Далчев, и Иво Андрич, а в случая и поетът Иван Теофилов. “Без идеологически патос”, “без партизанско отмъщение” и не за “да си прави алиби”, както днес го правят някогашните корифеи “от времето на тоталитарния режим” – така е поискал да  разкаже  за себе си, за времето (предишното и сегашното), за някои от пловдивските художници, за приятеля си Цветан Тодоров, за артисти и режисьори, за поети наши и чужди, като тук изрично отбелязвам написаното за Ботев, Вазов и Далчев, както и за Йосиф Бродски… Кратките текстове за Христо Ботев, Вазов и Далчев навярно са сред най-хубавото, посветено на тези изключителни фигури в духовната ни история. Ще се позова на завършека на текста за Ботев. Проследявайки с пределен лаконизъм неговия път, за да стигне и до гибелта му, Теофилов казва: “Житейският проект е към своя окончателен завършек. Делничният Ботев свършва с костюмирането. Обикновеният човек приключва съществуването си. Нататък е Неизбежното и …Апотеозът. Непокорната, лудешката – спонтанна и колоритна жизнерадост на героичните му въжделения…

Какви времена!”

И в тази книга, освен своеобразното приложение, каквото са майсторските му преводи  на някои от големите руски поети, Теофилов неведнъж се връща към така наречената руска тема – сиреч към имена и епизоди от  значимата руската култура, на която е познавач и почитател. Ще пропусна какво ни казва тук и там за нея, но ми се иска да цитирам няколко реда, с които, като контрапункт на някогашните и сегашните лъжи за Русия, все дело на “русофилите” ни, Теофилов отбелязва:”…по време на Тютчевите празненства видях да се гонят деца, облечени в износени мъжки сака с навити ръкави и похлупени до очите каскети. В Минск, в Псков, Новосибирск и пр. – рояци щрихи и рояци картини на покъртителна нищета, звероподобни състояния на окаяни и напълно беззащитни хора, човешко отчаяние, пиянство, пошлост,политическа тартюфщина и всякакъв вид рафинирано мракобесие…”. Споделеното е за съветското време, но проумял отдавна какво наяве представлява онази действителност, за която у нас не се пишеше, поетът и този път иска да бъде само с истината. С истината за опакото, а всъщност и за доминиращото в един свят на необозримо големите контрасти, където ще ги има не само Ахматова и Бродски, но и перманентното насилие, свеждащо човека до жалък и постоянно угнетяван поданик.

Написана на език, на какъвто са написани малко страници в съвременната ни литература, тази книга освен другото (афористичност, философски подтекст, вдъхновени размисли за изкуството …), притежава и голяма познавателна стойност. Най-напред тя ни среща непосредствено със светогледните представи на един от най-ярките ни съвременни творци, с епизоди от биографията му на личност, съумяла да стане  личност  още  в коварните и така опасни времена на диктатурата. После тя (както и другите му две, цитирани вече книги) проследява по своеобразен начин какво беше и какъв продължава да бъде българският живот, защо беше и защо продължава да бъде незавидна съдбата на нещастното ни племе… “Тези, които не са преживели 50-те, пък и 60-те години на миналия век – пише Иван Теофилов -, никога не биха разбрали какво значи унижен човек, лишен от собствен поглед и собствено мислене, с блокирана гражданска съвест, словесен кастрат, патентован сомнабул, кръгла нула, удостоен с високото звание “Нов човек”. Младите хора непременно трябва да прочетат книгата, за да имат по-верни ориентири, когато търсят себе си и истината за миналото и настоящето ни.

И тази книга на големия ни поет и преводач, на режисьора и драматурга е написана по все същата причина – да се понася “по-леко психодрамата на това наше прокълнато време.” Написана е, пак според споделеното от него, за да добие той сили и да намери “упование сред това разнебитено и обезверено човечество.” Написана е “въпреки абсурдността и смъртта”.

Неведнъж, пишейки за Иван Теофилов, съм се позовавал на тези няколко думи от стихотворението му “На дюните”, където той казва:

 

...Светът е отзивчив и всеотдаен когато укротим

бъбривата си същност и безобидно се преселим в него.

 

И сега, споделяйки мнението си за “Митология на погледа”, нямаше как да не ги цитирам.

За болката, наречена свят и култура, за болката, наречена минало и настояще, за болката, каквото са търсещото съзнание и проницателният поглед – за това е тази книга. Една книга, така далеч от “бъбривата същност” на повечето от нас. И така близко до света, когато е отзивчив и всеотдаен.

 

Из „Митология на погледа“

 

 

 

ivan teofilov 2

Иван Теофилов е роден на 24 март 1931 г. в Пловдив. Завършва гимназия в родния си град през 1949 г. и ВИТИЗ през 1955 г. Бил  е драматург и режисьор в театрите в Русе, Силистра, Бургас, Сливен, както и в Централния куклен театър в София. Специализирал е в Чехословакия. От 1962 до 1978 г. е драматург в Централния куклен театър. Бил  е редактор на библиотека „Поетичен глобус“ в издателство  „Народна култура“  и редактор в отдел „Поезия“ на сп. „Пламък“. Създател и главен редактор на литературното списание  „Сезон“. Автор е на стихосбирките „Небето и всички звезди“ (1963), „Амфитеатър“ (1968, 2001), „Град върху градове“ (1976, 2001), „Богатството от време. Избрани стихотворения“ (1981), „Споделено битие. Стихове“ (1984), „Да“ (1994), „Геометрия на духа. Избрани стихотворения“ (1996), „Монолози“ (2001), „Сън или надмощие“ (2004) и множество пиеси за възрастни и  деца. Теофилов активно се занимава и с преводаческа дейност. Негови драматургични и поетически произведения са превеждани на английски, испански, полски, сърбохърватски и други езици. Бил е секретар на Сдружението на българските писатели, а от 1998  до 2000 година е  и негов председател.

 

 

1

Най-често ме провокира да пиша онова, което липсва в живота.

2

Писателят по природа е ням, безкрайното мълчание на заниманията му е форма на живот, модулираща същността му.

3

Субективизмът, откритие и еталон на Ренесанса, вече векове владее изкуството, което продължава да приема Аза като познание и действителност.

4

Поезията е изящният аналог на делфийската сентенция „Познай себе си“.

5

Стихотворение, което няма собствена тайна, не е стихотворение.

6

Само искреността прави творбата значима.

7

Всяко от обясненията на поезията е вярно донякъде, но нито едно не е точно.

8

Изкуството дължи височините си най-вече на вътрешни аристократични жестове, без които обаянието му е немислимо.

13

Като малък много обичах да присъствам в семейния ритуал на следобедното кафе, с онова крехко почукване на чашките и чинийките, и с упоение да слушам какво си говорят възрастните.

И понятното, и непонятното от чутото как разточително, как безнаказано смесвах, преобразявах, преувеличавах и превръщах в своеволни фикции…в начеващата митология на погледа…

21 

В поезията действа дъхът на въображението: движението на визиите и идеите, преобразяването на езика, затова тя е благоприятен терен за експериментиране.

23

Стилът е проява на единството в творбата.

24

Художникът може да избяга от хората, но не и от човека.

25

Поезията е в пряк сблъсък с езика и е безспорен езиков феномен.

30

Пиша трудно, но да поправям написаното е истинско удоволствие.

31

Прибързаността е вредна практика.

32

Когато сядал да пише, Карел Чапек пускал музика от радиото, за да предотврати шума на гъсто населената с роднини къща. И наричал този свой практичен навик „музикални кулиси“.

36 

Според Рилке модерната поезия датира от 1292 г. Това е годината на настъпването на Ренесанса, когато Данте разказва във Vita nuova историята на първата си любов.

42

Народните приказки са като чергарките, бродят по света и променят сюжени и мотиви.

230

Пиша, защото ме привличат игрите на въображението и изпитанията на оригиналния синтез – като частна форма на утопията.

Пиша въпреки абсрудността и смъртта.

Пиша, за да добия сили и намеря упование сред това разнебитено и обезверено човечество.

Пиша също, за да се обявя срещу онези, които превеждат всичко на езика на омразата.

Най-сетне пиша, защото езикът е всичко, което притежавам – пространството съсредоточие на целия ми житейски опит.

 

Вместо епилог

Тези записки са породени от предизвикателствата на живота – непредвидено, спонтанно, безредно, както се роят в паметта ми, дошли с порива на различни по време и настроение изблици.

Божидар Кунчев
08.06.2013

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12

Още от автора