Начало Идеи “Въпреки цялата отрова на света”
Идеи

“Въпреки цялата отрова на света”

Божидар Кунчев
11.12.2012
1753

1.

Така потиснат, намирам отново спасителния пристан в изкуството, в стиховете на поета, в словото на философа, там, където усещам истинското. Защото в текущия живот властват демоните на порока и лъжата, на абсурда и насилието. Във време, така различно от идеалистичните ни представи, човек би могъл да се спаси донякъде, ако се опре на романтичното в себе си, на своя идеализъм, на чувството си, че освен мерзостите, има ги и въображението, мечтата, творчеството.
Какво щяхме да правим без пространствата на изкуството, на всичко, създадено от творящия дух? Какъв ли е животът на човека, който не изпитва потребност от богатството на тези пространства? Това не би могло да се нарече живот, защото, мисля си, е пустиня, едно вегетиране, равнозначно на смъртта.

2.

Вярно е, че “няма никакво основание да живея на това място, а не другаде, сега, а не в друга епоха” (Паскал). И аз не знам “Кой ме е поставил тук?”, както се е питал мислителят. Но ми стига, че съм  жив. Не беше леко и времето, през което постепенно остарявах. Но не бях на фронта, не се крих от бомбите на вражеско нападение, не излетях като дим през комина на някой концлагер, не ме бяха измъчвали инквизитори. Можах да почувствам, доколкото ми бе възможно, само ужаса, останал в спомени, в книги и документални филми. Ужасът в очите на мъчениците зад телените мрежи на лагерите, ужаса, за който пишат Варлам Шаламов и Стефан Бочев, излязъл жив от Белене. Трябваше ми това познание за грешното в човешката природа.
Омерзени от пошлостта и злините в живота, ние се затваряме в себе си, вместо да се опълчим. И така “ние не спасяваме този свят от дявола, а му го предоставяме, та да не се превърнем самите в дяволи. Чисто и просто се оттегляме от полесражението – за да бъдем нравствени.” (Макс Фриш)
И сега бомбардират и загиват хора. Пред заведението, което е наблизо до нас,  са джиповете на шайка нехранимайковци и покрай тях минава дрипльо, насочил се към кофата за смет. Телевизорите напомнят какво е станало днес по света. Едно дете бърза да напише домашното си, за да поиграе с електронната си игра. А аз си спомням, че Паскал е написал и това: “Каква химера е човекът? Каква новост, каква уродливост, какъв хаос, какъв обект на противоречия, какво чудо! Съдник за всичко, невзрачен земен червей, хранилище на истина, тресавище на несигурност и заблуждение; гордост и измет на вселената.”

3.

Безусловната повеля, за която говори Ясперс, е въпрос на вяра, избор и свобода. Ако са толкова много злините в живота, дължи се на това, че безусловното, свещеното, е чуждо  на онези, които и сега са насилници, и отново деморализират човешката реалност, която още наричаме “общество” и “народ”.
Необходимо е да се положат огромни усилия за възпитанието ни. Карл Ясперс казва, че “да си човек означава да ставаш човек”. Кой друг ще ни помогне в този процес, ако не вярата, изборът и свободата.

4.

Участта е състоянието на човека, идващ на света, зависим от природата, историческото време и обществото. Участта е, когато човек се подчинява на повседневното, на своите предразсъдъци и грижи, на страховете си… А съдбата е животът на свободния човек. Това е животът на духа му с онзи смисъл, който го е пробудил, за да  б ъ д е.

5.

“Земята е, както твърдят, на пет милиарда години, животът – на два-три. Тези цифри съдържат всичката възможна утеха. Трябва да си спомняме за тях в миговете, когато се вземаме на сериозно, когато се осмеляваме да страдаме.” (Чоран)
Но тази утеха е валидна, когато не ме боли нищо и не ме измъчват страховете,  когато знам, че нищо не заплашва близките ми. И мен ме плаши и измъчва крайното,  собственото ми тук и сега, а не далечното, това, че след цяла вечност слънцето ще угасне и животът на земята ще се свърши.

6.

Еманюел Муние призовава за солидарност със страдащите. Албер Камю разкрива драмата на абсурдния и на разбунтувания човек. “Философската вяра“ на  Ясперс ни уверява, че има спасение, стига да го потърсим. За Никола Абаняно, “човек, който не е решил за себе си и който се оставя да бъде воден от безсмислените събития в един празен свят, няма съдба.” Според него изборът на съдба е “решението,  което аз вземам относно себе  си.” Но не съм забравил и споделеното от Бердяев: “принуден съм да живея в епоха, в която тържествува силата, враждебна на личността, ненавиждаща индивидуалността, желаеща да подчини човека на абсолютната власт на  о б щ о т о,  на колективната реалност на държавата, на нацията. Днес повече от всякога се чувствам човек, изпаднал от властта на общото, на общозадължителното/…/.”

7.

Животът, сам по себе си чудо, ни задължава да не бъдем случайност, една баналност с битие без облик. Задължава ни да се подчиним на императива за “нравственото възраждане на человека”, невъзможно без търсещата мисъл. Задължава ни, но и аз, “взрян на вековете/ в пастта бездънна, тръпна съкрушен.”(Дебелянов, “През векове”). Защото и над мен свети като “факел полунощен” онова проклятие, задето сме посегнали към плода на познанието. Търсещ с ума и сърцето си, толкова пъти угнетен и безпомощен, започвам да се моля с думите на Далчев: “Изведи ме вън от всяка сложност,/ научи ме пак на простота…” (“Молитва”). Но не мога да се отрека от  познанието, а то е за сметка на простотата. Така и аз оставам между проклятието и молитвата, между сложността и порива ми към простотата. С носталгия по изгубената невинност и с меланхолията на познаващия субект – така продължава животът ми.

8.

Неспособни да се отървем от нашата себичност, обладани от маниите на егото, не осъзнаваме какво сме загубили. Обременени сме с омразата във времената,   превърнали обществото ни в свят на безразличието. Ние агонизираме в една  отсамност, където всичко е профанизирано. «Месиите» ни не говорят и не разбират езика на любовта. Всекидневното насилие, от какъвто и характер да е, се дължи на омразата.  Философът Бейкън казва, че „там, където няма обич, тълпата не е общество, лицата на хората са само картинна галерия и разговорите са само цимбал, който дрънка“. Тези думи като че ли казват всичко за днешното ни състояние.

9.

“По дяволите всички идеологически и държавни философии. По дяволите всички редакционни статии и увъртания. По дяволите всички подлеци, шарлатани, кариеристи и експлоататори на човешкото общество. Ако в това се състоеше животът, той би бил най-голямата безсмислица”. Това го е написал Александър Геров в дневника си през 1964 година. А през 1971 г., пак там, е написал: “Властниците, масовите хипнотизатори объркват нещата и създават обществените трагедии”.
И днес е същото, за да бъдат и проклятията ни същите като на поета.

10.

Когато ни натрапваха образа на безсъдържателния колективен човек, Борис Христов ни внуши истините на своя “самотен човек”, на “човека в ъгъла”. Такъв го видяхме и в поезията, и в прозата му. Осъзнали драмата му, покорени от човечността му, ние вървяхме подир надеждата му, очаквайки като него да чуем жизнерадостното бръмчене на Самолета, който все закъсняваше.
Като поетика и нравственост творчеството му се разминаваше тотално с казионния реализъм. В същността си творчеството му бе идеологията на живота –  непредсказуем, напрегнат, един живот-изпитание за нравствените устои на човека. Но като всяко истинско творчество то ни въздейства и сега. И занапред ще ни приобщава с образите и внушенията си. Заради идеята за човека, поискал  “сам да е камшик и кон във своята двуколка”.

11.

Стра­хът ня­ма да ни изостави. И новият век започна с пороците на отминалия.  Историческото ни съз­на­ние е закърняло. Лешек Колаковски основателно твърди, че миналото „тряб­ва да се въз­приема ка­то пос­то­ян­ни рамки, към ко­ито се съ­от­на­сят на­шите пос­тъп­ки и мис­ли“. Но кол­ко от нас го възприемат така?

12.

Един литератор се питаше “докога ще ни омърсяват събитията!?” И сам си отговори, че това ще продължи, “докато не разберем, че единственото събитие е човекът… Този в нас. Неумеещият да се научи на зло”. Оттогава минаха години, но си мисля, че поне у нас човекът е събитие само в стиховете на поета или в написаното от социолозите.
Чудо ли трябва да се случи, за да не ни омърсяват събитията? Но чудеса не стават и аз не съм уверен, че на човека му предстои да стане  с ъ б и т и е.

13.

Записал съм си думите на Цветан Тодоров: “Хората на изкуството, писателите се изплъзват от моралните и политическите оценки, които даваме на останалите представители на човешкия род. Красотата на творбите им обаче не им предоставя никакъв морален имунитет. Ако по някакво чудо Шекспир се върне на този свят и ни заяви, че любимото му занимание е да изнасилва момиченца, ние не бива да го поощряваме в тази насока под претекст, че би могъл да напише втори “Крал Лир”.”
За това, че словото, изкуството, въобще посланията, които ни въздействат, не предоставят морален имунитет на твореца, говори и Пол Джонсън в книгата си “Интелектуалците”: “Конкретната ми цел е да съсредоточа вниманието си върху моралните и личностните основания на интелектуалците да съветват човечеството как да се държи. По какъв начин са направлявали те и собствения си живот? Доколко са били изрядни към семейството, приятелите и съратниците си? Дали са били почтени в интимните и финансовите си отношения? Дали са казвали и дали са писали истината?”.
Мислите на Цветан Тодоров и Джонсън са в насоката на казаното и от Хана Арент, когато говори за Брехт. Тя изтъква, че от човека с голям талант трябва да се изисква в морално  отношение далеч повече, отколкото от обикновените хора.
Знам, че по този въпрос има и други мнения, дори противоположни. Но това не означава, че истината е по средата. Истината е, че трябва да го има единството между слово и поведение, между талант и характер, за което бе писал и Атанас Далчев.

14.

“Може би до днес всички мисли се въртят около една мисъл, която все още чака да се роди. Може би всичко зависи от това, тази мисъл действително да се появи на бял свят. Може би още не е съвсем сигурно, че тя ще се появи.” (Елиас Канети)
Ако се появи, какво ли ще стане? Няма ли да бъде отречен например смисълът,  подкрепял ни досега?  Или пък ще стане нещо друго, непредставимо и за най-богатото въображение? А може би такава мисъл няма да се появи никога? Канети обаче е допуснал появата й. Озадачаващо е, но си казвам, че мисълта за това, което сега ме измъчва или ми помага, ми е достатъчна.

15.

Вместо да осъзнаем трагизма на положението си и да впрегнем силите си, за да си направим  н о р м а л е н  живота, ние изличихме представите си за добро и зло, за истина и лъжа. И резултатът не закъсня – сега си имаме мафия, корупция, политически цинизъм и, казано накратко, един нихилизъм, който ни обрича на мрачно бъдеще.
Изтрихме от съзнанието си внушенията на предците, които твърдяха, че свободата и човешкото достойнство са една свръхценност, самото основание да живеем и се надяваме. Забравихме за онези идеалисти, които сътвориха паметните страници в историята ни. Но какво от това?! Осъзнаваме, поне някои от нас, своята безпомощност пред онези, които командват. Повечето от нас приличат на бездарните артисти, за които Константин Павлов пише, че се “ругаят взаимно на майка,/ ритат се в слабините,/ носовете си хапят,/ късат ушите си…”. Ще си останем такива, докато не разберем казаното от Хенри Дейвид Торо, че “няма да има наистина свободна и просветена държава, докато държавата не признае личността за по-висша и независима сила, от която произлиза цялата нейна сила и власт, и не започне да се отнася към нея в съответствие с това”. И още: “Мисля, че първо трябва да бъдем хора, а след това поданици”.

16.

Забравихме великото изкуство да говорим “с простите на прост неук език” и да отдаваме “сетния петак/ от сърце на срещнатия просек”( «Молитва» на Далчев). За нас човекът, както казва поетът в друго стихотворение, е зид, “на който се лепят афиши”. Той се превърна в нелепа хроника за едно аморфно съществувание. И всичко това, защото предпочетохме студената безчувственост на «практическия» разум.
Уж си даваме сметка за ситуацията, в която се оказахме. Много е написано за упадъка. Много е написаното и с носталгия по живота с повече нравственост. Но каква е ползата? Утешавам се, че не съм единственият, който помни думите на Швайцер: “Не се отричайте от идеала за личностната си човечност, макар той да не се вписва в създалите се условия.” И думите му: “Останете човеци със собствена душа. Не ставайте човекопредмети, които позволяват да им бъде вложена душа, нагодена към масовата воля и пулсираща в такт с нея!”. Както и тези:  “Липсва ли му доброта, човекът не е в истинския смисъл човек”.
Да не забравяме, че имаше хора, олицетворяващи силата на духа и защитавали “идеала за личностната си човечност”. Те предпочитаха да страдат, даже да умрат, но да съхранят до края себе си. Много от тях останаха неизвестни, но колко добре е, че са б и л и. И сега са много онези, които страдат, забравени от късмета си, отхвърлени от  живота и благополучието. Независимо от болките си, те помагат самоотвержено на доброто и живота със своята душевна неподправеност и благородство на духа си. Помагат, защото не са мръсници.
Ако доброто оцелее, това ще се дължи на тези хора.

17.

Поривът на поетите към онази “иманентна трансцендентност”, за която пише Люк Фери. Именно тя е различното от живота с неговите “обективни подредби”, които не признават живота като спонтанност, като разбирането, че най-чудното е “туй, че ний живеем” (Александър Геров). Но да спомена и за Далчев, дефинирал поезията като одухотворяване  на битието, като неговото разширяване и като способността да открива чудото дори в най-обикновеното. Нима онази “безсмисленост щастлива”, както той определя живота в “Задните дворове”, не е чудо? А образът на Далчев е в съзвучие с мисълта на Судзуки, че Дзен “сваля на земята всичко, което преди е било на небето”. И че Дзен се “разкрива и в най-безинтересния и лишен от събития живот на обикновения човек от улицата /…/”. Това прави и хайку поезията с подстъпа си към човека и живота. Той, пак според Судзуки, освобождава съзнанието “от гнета на утвърдените мнения, от предразсъдъците или от така наречените логически интерпретации”. Затова и поетът  Кенет Уайт призовава да си изгорим къщите и да заминем на Изток, където е родината на Дзен и Дао, и на хайку поезията, която говори и когато мълчи, и мълчи, когато говори.

18.

Ако Албер Камю казва, че изкуството е вселена, заместваща реалната човешка вселена, една вселена, в която са представите ни за доброто и значимото, това се дължи и на човешката памет. Тя помага на  въображението. Ако Вазов иска паметта да бодърства и държи много на чувството ни за история и минало, то е, защото е разбрал какво ни гарантира да имаме и бъдеще. Без паметта той нямаше да напише за “пиянството” на пробудения народ. А паметта за времето на Шибил, Индже, Албена и Сарандовица, за Антимовския хан създаде големият писател Йордан Йовков. Неговата памет бе докосването на Поета до истинното и красивото. Това беше памет с носталгията на твореца, незабравил отминалото, сътворило ценности, утвърждаващи живота.
Паметта помага на творците да намерят себе си и почерка си. За тях паметта е щит срещу покварата на времето, в което живеят. Тя е средството, с което придават на идеите и живота си формата, без която те биха били невъзможни. Така и “злобната” памет на Ботев ще го накара да излезе на борба със световните стихии.

19.

Носталгията при Вазов и Йовков, при Яворов “(“Великден”), Дебелянов (“Да се завърнеш в бащината къща…”) и Далчев, при толкова от нашите творци, та чак до Борис Христов с неговия копнеж “към оня край божествен,/ където спи ковчежето на мойто детство” (“Честен кръст”). Носталгия, съвсем оправдана и предизвикана от чувството за отминалата действителност, която е била безгрижна. Носталгия заради  жестокостта на Времето, което ни ограбва. Носталгията с онова прозрение за нетрайността на всичко, към което се привързваме. Сладък спомен, но и мъката в душата, за която няма лек. Познавам и разбирам тази носталгия. И не разбирам онази, другата, за която Ортега и Гасет е казал: “Днес явно мнозина са тези, които изпитват носталгия по стадния живот. Страстно се отдават на овчето в себе си. Ще им се да вървят вкупом, да крачат стадно, в една посока, овца до овцата, а погледът – в краката.”   Мисля, че и тази носталгия е присъща на човека.  Вижда се, че и днес, при това не само у нас, носталгията  по “стадния живот” е много силна…

20.

“За мен бяха важни две неща – да изградя едно духовно пространство, в което да мога да дишам и да живея въпреки цялата отрова на света, да си създам убежище и крепост, и освен това да изразя съпротивата на духа срещу варварските сили…” (Херман Хесе).
Това исках да направя и аз. И само аз ли? Но знам колко непосилна е тази задача. Ако не се лъжа, успях само да очертая малко пространство и после да изградя някаква основа. Издигах по някой и друг етаж, но земетръсът на съмненията и на обстоятелствата в живота ми често разрушаваха построеното. Но аз продължавах с градежа. Понякога си мисля, че усилията ми не са били напразни. Утешавам се с малкото пространство, в което е къщурката на духовното ми съществуване. Нейните стени все още са здрави, за да ме пазят от онова, което погубва.

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Насаме с Гъливер” (1997),„Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров”(2003), „Да отидеш отвъд себе си” (2007), „Когато времето кристализира” (2012) и др.

На главната страница: Арман, „Ватерло“-то на Шопен, 1962 г.

Божидар Кунчев
11.12.2012

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12

Още от автора