„Тялото се разпознава и се движи из пространството на съобщенията, ориентира се в шума и смисъла, сред ритмите и глъчката. Тъй като то чува посредством стъпалото на крака, както и посредством местата, където се свързват и прикрепват мускули, сухожилия и кости, а също и в обкръжението, където вътрешното ухо докосва каналите, водещи равновесието, цялото състояние се свързва със слуха. Нашите най-тайни жестове следват звуците, ние танцуваме.“ Мишел Сер
Започвам с поетичен цитат от Мишел Сер като контраст с темата, която ще разглеждам по-нататък. За втори път през последните няколко години в София гостува изложба с истински човешки тела – след изложбата на Гюнтер фон Хагенс „Човешкото тяло – разкрито и реално“, представена през 2013 г., сега, до края на май, в Bulgaria Mall е експонирана „Човешкото тяло – науката в нас“.
Изложби от този вид неизменно предизвикват дебати и различни противоречиви мнения, което само по себе си означава, че съдържат нещо силно смущаващо. Мненията в подкрепа са крайни, колкото и тези, които отхвърлят идеята, че човешкото тяло може да бъде използвано като експонат след смъртта му.
Експонатите са пищно демонстрирани чрез рекламни постери, снимки и множество публикации, придружени от обяснения за мотивите, произвели експозицията: тя прави връзка между науката и изкуството и дава съвършено реалистична представа за конструкцията и устройството на човешкия организъм, чрез оголване на мускулите и чрез дисекция.
Настоящата изложба е създадена от южноамериканската организация Aurea Exhibitions, както и предишната, тя съдържа: „реални органи и части от човешкото тяло, сред които и 8 цялостно запазени човешки тела. Експонатите са над 100, а посетителите могат да разгледат органите, мускулите и всички системи на тялото отвътре…“
Опитах се да си обясня защо при така добре аргументираното ѝ съществуване експозицията предизвиква у мене спонтанен ужас и потрес, каквито нито една картина, скулптура или друго произведение на изкуството не са способни да предизвикат, независимо от сюжета и изображенията, понякога свръхреалистични и експресивни. Нещо дълбоко смущава разбирането ми за красиво, и то не само в естетически смисъл, а и в етичен.
Възможно ли е да съществува естетика, лишена от етика – това е основният въпрос, който провокират в съзнанието ми този вид изложби. Имаме ли право да използваме човешкото тяло като „материал“, независимо от целите, които си поставяме? Възможно ли е нещо отвращаващо да се нарече етично? (Витгенщайн казва, че „Етика и естетика са едно“.) Възможно ли е да се нарече „изкуство“ нещо, което е едновременно неестетично и неетично? И ако границите на изкуството са вече толкова необозримо разширени, какви ориентири ни остават, за да даваме преценки за него?
Всички тези въпроси естествено могат да имат само субективни отговори. Дидактиката не работи в нашите плуралистични времена – усеща се като досадно натрапена и излишна отживелица. Всеки сам преценява какво му харесва и какво кореспондира с личното му усещане за „красиво“ – няма рецепти за личния вкус.
Спонтанният ми вътрешен смут от вида на „оголените мъртви тела“ ме накара да се върна назад във времето. Отношението към човешкото тяло се е променяло многократно през вековете, разглеждано през призмата на цялостната философска нагласа на епохата. (Тук ще спестя разсъжденията си за мумиите на тоталитарните вождове – там принципите на етиката са избегнати в синхрон с цялостната философия на комунизма като идеология с много примитивни художествени символи.) Идеалът за тялото се е променял заедно с усещането на човека за самия себе си. Боговете също са играели значителна роля, прехвърляйки вниманието на масовата аудитория в полето на отвъдни реалности и светове. Античността твърди, че красивото неизбежно е добро, доказателство за което са красивите скулптури на богове и герои. Религиозният аскетизъм на Средновековието променя визията за красота чрез известно „обезтелесяване“, което след това Ренесансът щедро компенсира.
Древните мумии, запазват спомена за вярването, че душата продължава да съществува и след смъртта и че някой ден тя ще се върне в запазеното тяло, или най-малкото ще продължи в отвъдното да се радва на богатствата и любимите си (жени), инсталирани в гробниците, заедно с мъртвия владетел. Този модел като че ли най-много се доближава до съвременните експонати на мъртви тела, поради факта, че „материалът“ е същият. Съществената разлика се състои в това, че египетските мумии са плътно обвити и фактически телата им са напълно скрити за външния поглед, докато одраните и разчленени съвременните „мумии“ не само не очакват завръщането на душите си, но и за тях се продават билети със съответна цена… Тези разлики са израз на голям етичен разлом в осмислянето на тялото – в единия случай като дом на душата, в другия като комерсиален продукт, изложен на показ в комерсиални пространства.
Обяснението вероятно се крие в съвременния светоглед, подчертано хладен и неемоционален, прагматичен и консуматорски. Технологично хладният ХХ век, със своите постмодернистични разработки, „опредмети“ и човешкото тяло, превърна го в продукт за потребление и консумиране, наравно с „бързата храна“. Постмодерното тяло се оголи от мистериозност, стана лесно обяснимо и с душата му се занимават психоаналитично, но не и мистично.
В съвременните форми на танца този процес доведе до експлозия на механиката, на връзката между тялото и технологиите, до минималистична механизираност на движенията, които обаче почти винаги се превръщат в своеобразен ритуал със силно магнетично въздействие. Тялото в танца все пак е живо и поради този прост факт танцът не може да се дехуманизира дори в най-екстремните си проявления – той неизменно запазва своята чувствителност към индивида и неговия личен свят. Не искам да си представям как би изглеждал танц, изпълняван от мъртви тела – не е невъзможно, но подобна макабрена фиеста би била същински филм на ужасите…
Защо тези констатации звучат цинично? Кога човешкото тяло се е превърнало в „материал“ и кога идеята за тялото се е лишила от очакване за „завръщане на душата“?… Моля, не размахвайте схоластично пръст – не става дума само за религиозни възприятия, а за много по-широка хуманистична основа на убеждението, че човешката личност е неприкосновено съчетание от дух и материя, органично единство на тяло и съзнание/психика/душа, като без едно от двете тя не може да функционира не само като човешки организъм, но и като произведение на изкуството.
В мига, в който човешкото тяло се възприеме като „материал“, то се демистифицира, което го прави лабораторен продукт, но не и произведение на изкуството – в изкуството дори и най-баналните предмети означават нещо повече от това, което представляват, и в това се състои есенциалният, метафизичен смисъл.
Хладнокръвното и безстрастно отношение към анонимно експонираните тела предизвиква асоциация с експозиции от концлагерите, където човешкото тяло също е било използвано като „материал“ за всякакви „благородни“ цели… Съжалявам за сравнението, но третирането на тялото като материал ни изправя пред много рискове за хуманността.
Може ли да се нарече красив един абажур, изработен от човешка кожа? Примерът е доста краен, но е породен от усещането за груба намеса в естествения процес на смъртта, а оттам и във възприятието на тялото, което е основният ни инструмент за живеене. Може ли да се нарече произведение на изкуството едно анонимно тяло, което някога все пак е било живо човешко същество, със собствена биография, желания, характер, страхове и надежди…? Смъртта прави ли ни анонимни и в какви случаи? (Представих си, че някое от тези беззащитни в смъртта си тела може да е принадлежало на китайски борец за демократични свободи, а и да не е бил такъв, имаме ли право да постъпваме с тялото на когото и да било след смъртта му, както ни се иска, само защото имаме възможност да го направим?)
Да обгърнеш безсилието си с екстремност е широко разпространена спекулация, която някои наричат „изкуство“. Произведения, в които отсъства етиката, а липсва и солидна концептуална основа, са вид бутафория, снабдена с множество претенции. Те може да съдържат всякакви човешки съставки, но искреността им се измерва с етични мерки, а не с лабораторни прибори.
„Експонатите са така подредени, сякаш продължават да „живеят“ и да извършват различни спортни или артистични дейности, но са „обелени“ от кожата и понякога подложени на дисекция, така че откриват анатомичното устройство на хомо сапиенс с всички негови системи и органи.“ – пише в рекламните материали на изложбата.
В разговор по телевизията организаторите дори сравниха изложбата с анатомичните опити и рисунки на Леонардо да Винчи, които също са били обект на осъждане в неговото време. Сравнението обаче e, меко казано, неуместно: Леонардо прави своите анатомични изследвания в „Търсене на „СЕДАЛИЩЕТО НА ДУШАТА“. За него метафизичният аспект е бил определящ при разглеждането на човешкото тяло – то е било обект не само на емпирично-научни проучвания, а най-вече на търсене на присъствието на интелекта, душата, емоциите и съзнанието. Художникът счита, че рисунката съдържа информационна интензивност, която не е възможно да се постигне само по пътя на наблюдението. Рисунката е когнитивен акт за Леонардо – той съзнателно редактира своите скици и чертежи и постоянно работи за подобряване на формите на представянето на човешкия организъм. Метафизичният поглед на Леонардо одухотворява рисунките и придружаващите ги описания. И най-важното: Леонардо, както и всички художници и скулптори изобразяват и интерпретират човешкото тяло, а не използват самото него като материал за своите произведения. Точно тази разлика взривява напълно възможността ми да възприема като изкуство предложените в изложбите мъртви тела, независимо чии са те и как са били предоставени за „обезсмъртяване“. Поетичният, метафизичният и чувственият подход към тялото е това, което го превръща в обект на изкуството. Красотата и грозотата идват от етичния нюанс, от хуманистичното звучене, от смисъла, вложен от автора.
Ще завърша това полемично разсъждение с нещо пречистващо – малък фрагмент от есето на френския поет и философ Пол Валери, Reflexions simples sur Le Corps (Някои прости размисли върху тялото):
„И докато в мене нарастваше протест, гласът на Абсурда добави: „Мисли внимателно. Къде очакваш да получиш отговори на тези философски въпроси? Твоите образи, твоите абстракции произтичат само от качествата и преживяванията на „трите ти тела”. Но първото ти предлага нищо повече от мига; второто – няколко видения; а третото, на цената на жестоки дисекции и сложни операции – сбор от сложни фигури, по-трудни за дешифриране от етруски текстове. Твоето съзнание със своето слово стрива на прах, смесва и пренарежда всичко, смачква го и, ако щете, поради навика да вплита във въпроси, води до еволюцията на своите прословути въпроси; но може и да им даде сянката на смисъл, единствено като безмълвно изгради представа за едно определено не-съществувание, на което не-съществувание моето четвърто тяло е въплъщение. ..“
С благодарност към г-жа Пенка Казанджиева, която даде ценни насоки при написването на този текст.
