0
4196

Въпроси в 9 без 5

Времето често спира, размивайки се в повторения или изправяйки ни пред тежки загуби. Мислех си за това тези дни, докато четях книгата на Георги Коритаров „Свободна зона. Часът е 9 без 5“ (изд. „Фама“, 2021). Става дума за „ненаписана книга“ на един от най-проницателните български журналисти, обединила коментарите му от последната важна година до сетното предаване на 5 април, сиреч веднага след изборите, след което той си отиде от този свят. Прочутите размисли в „9 без 5“ от „Свободна зона“, които много хора държаха да не пропуснат заедно със сутрешното кафе. Правени без „аутокю“, в свободен и открит размисъл пред аудиторията. Коментари, „заковали“ темата, които е добре да чуеш, запазвайки си изричното право да не се съгласиш с всичко от казаното, което е и истинското богатство на диалога.

Какво друго можем да искаме от политическия анализ? Щом толкова настойчиво се питаме „какво ще се случи“, явно това е повече от сериозен знак, че нещо наистина не е наред; че „ставането“ е болно, че сме в „задънена улица“ и не знаем накъде да поемем. Винаги има много отговори във въпросите ни. И ако има нещо, което напоследък истински ни убягва, то е тъкмо сериозността на „пораженията“, които сме претърпели. Както и обезценяването на думите. Замислете се каква инфлация търпят напоследък думи като „стабилност“ или „промяна“; единствено думата „статукво“ сякаш оправдава смисъла си. Усещането ми – а и навярно не само моето – докато четях последните коментари на Коритаров, е, че България е тежко болна страна, но още не го осъзнава, което сериозно утежнява заболяването ѝ. Както и че се връщаме или „преиграваме“ 90-те години на миналия век, но без еуфорията от началото на онези промени. Връщаме се в 90-те като в опустошен дом, в който някога сме били, и от който все по-гротескно надничат множество познати лица, които отдавна бихме искали да забравим.

***

Винаги ме е смайвало умението на Жоро Коритаров да „пита“ и „нанизва събитията“, все едно че скришом държи някаква много дълга игла и умело попада в нужната точка, стъпка по стъпка, подреждайки факт подир факт. И трябва да признаем, че някои от попаденията му са от „класа“. И че ни казват важни неща за развитията от днешния ден.

Още в първия коментар в книгата попадам на думите му за ДПС и формулата на „правителство на националното съгласие“ (4 януари 2021 г.): ДПС е инициатор – и то отдавна – на идеята за правителство за националното съгласие, което независимо от партийните надмощия и боричкания, да се окаже консолидирано до степен, до която да надмогне партийните предразсъдъци и интереси и да се структурира като национален капитал.

Коментарът е далеч преди изборите на 4 април. След „политическия блокаж“ в 45-ото НС виждаме как ДПС отново извежда същата формула, задавайки я като „мантра“ за следващия парламент. В него – съответно на визията на почетния председател Ахмед Доган – ДПС ще е „против“ всяка формула „за“ коалиционно правителство (като коалиция от партии) и ще е единствено „за“ „национално правителство на експертна основа“, както припомни наскоро Йордан Цонев. Така, докато „електоралната тенджера“ на следващия парламент все още къкри, ДПС вече готви „застройката“. При поредна патова ситуация, разбира се. Независимо от всички „червени разделителни линии“, зададени от „партиите на промяната“, където не попадат ГЕРБ, ДПС или БСП.

Следващ пример от книгата: Интересът, който проявяваме към процесите в Българската социалистическа партия, не е конюнктурен. Това дори не е толкова чисто политически или идейно обоснован интерес. Този интерес е продиктуван от една доста сериозна загриженост. Няма как да не се чувстваме обезпокоени от обстоятелството, че партия, която от години, в качеството ѝ на основна опозиционна сила, разгръща претенции за спечелване на властта и управлението в държавата, е в толкова окаяно, бих казал насипно състояние и като морал, и като принципи, и като ниво на демократизъм (8 януари 2021 г.).

Какво бихме могли да добавим пет месеца по-късно, освен да потвърдим прогнозата на Коритаров. БСП е в „електорален упадък“: тя е трета политическа сила след последните избори и е почти сигурно, че върви към тази позиция и на предстоящите. Досега силите на Корнелия Нинова стигнаха единствено, за да се разправи с минали, настоящи или бъдещи опоненти; социалистическата партия се „орбанизира“, заспа с идеята за някакъв „патриотичен социализъм“, понятен само на нея и на един все по-отесняващ кръг от най-приближени до Нинова. В момента цели организации на БСП (във Велико Търново, Пловдив) пасуват, играейки за „промяна“ чрез провала на Нинова. И те нямат друг шанс, тъй като обратното ги обрича да бъдат „безгласни букви“ в новия „широк проект“ на БСП, който се оказа далеч по-тесен от очакваното. „БСП плюс, плюс, плюс… „Ера 3“ (формулата на Александър Лилов от Великото народно събрание, според друг шеговит коментар на Коритаров).

И ако въобще обговаряме всичко това, то не е заради някакво „антисоциалистическо“ (или прастаро антикомунистическо) злорадство, както ще кажат някои „вътрешнолеви лица“, а е от загриженост за равновесието в политическия ни живот. Заради „доброто гражданско здраве на българите“ (пак според Коритаров).

И още един цитат, превърнал се във важен въпрос, който си задаваме и явно ще продължим да си задаваме дълго време: Ако Борисов спечели, ще бъде пометен и съден до последно. Става дума за цитат от интервю на проф. Велислав Минеков (февруари 2021 г.), който Георги Коритаров възприема напълно сериозно и разчепква по своя си начин. Първо, като възможност това наистина да се случи (при разплитане на корупционните схеми). Второ, като важен разговор за смисъла на демокрацията (ако ГЕРБ спечели отново вота, това се превръща в сериозен демократичен проблем – за какво тогава са изборите…). И, третото, което особено интересува Коритаров, е дали изказването (на сегашния служебен министър на културата) не е продиктувано от трайното му огорчение не само от сегашното ни „състояние на демокрация“, но и от бившите му сподвижници, „сглобили“ някаква коалиция за изборите (където Татяна Дончева, а и не само тя, спокойно можеше да е „към“ БСП, както БЗНС-то на Румен Йончев преди това беше „към“ Бареков).

Сложни обрати, не по-малко сложни, отколкото механизмите, задвижващи „патриотичната коалиция“ (днес без Каракачанов, Симеонов и Марешки в листите, но пък с ресурса на техните формации). Цитат от поредния коментар на Коритаров (февруари 2021 г.):

От всевъзможни кладенци журналисти започнаха да вадят спомени как лидерите на тези формации са се обиждали преди години. В един много характерен стил обидите биваха разменяни на ниво да си говорят за „проститутки“ или да се обвиняват в липса на мъжественост. Това е много характерно състояние за българския парламент и особено характерно за двуличието, измамността на примитивния и патриотарски български национализъм. В едно настроение, което е полунамигване веднъж към не особено образованите, но вярващи в божествения произход на българските избиратели, и веднъж към онези бизнеси, които могат със съответен капитал и други ресурси да подпомагат политическите проекти.

Виждаме същото и в момента. А по въпроса за „полунамигването“, имаме какво да добавим с днешна дата. Струва ми се, че обявените вчера американски санкции срещу Делян Пеевски и Васил Божков (в пакет) допълнително ще затруднят „коалиционните сглобки“ в бъдещия парламент. От една страна, те определено изнасят ДПС „извън скоби“, пронизвайки ГЕРБ (и евентуално „патриотите“) заради Делян Пеевски; от друга страна, ударът върху Васил Божков отново поразява ГЕРБ (заради невнесените милиони от хазарта); но току-виж има частичен отзвук и вътре в коалицията на Мая Манолова, както не пощади и политическия кабинет на служебния вицепремиер Бойко Рашков. „Справедливост за всеки“ (според лозунга на „Българско лято“). Наистина.

Четейки коментарите на Георги Коритаров, няма как да отминем и „споровете между Република България и Република Северна Македония, които в момента не просто се разгарят, но и водят отношенията между двете страни във все по-задънена улица, като могат да бъдат разрешени единствено с участието на официално призован, безпристрастен, компетентен, уважаван и от двете страни международен посредник“ (10 февруари 2021 г.). Да се е променило нещо през тези месеци? Само дето такъв „посредник“ на хоризонта съвсем се не види, а междувременно към България валят категорични послания за намирането на някакво дипломатическо решение до края на месец юни.

А как се стигна дотук? Пак цитат от същия коментар: При този омагьосан кръг между канонизирана, митологизирана история, и опита тя да се превърне в предусловие за изпълняване на съвременен международен договор, изход няма и не може да има. Не знам кой трябва да носи отговорност за това, че политическа партия ГЕРБ се облегна на искрения, но неграмотен патриотизъм – използвам израза на Денко Малески, съотнесен към македонската реалност, за да обясня искрения, но неграмотен патриотизъм на ВМРО, който вкара България в тази задънена улица.

И от тази задънена улица излаз, поне за момента, наистина няма. България вече поема негативите от своето „вето“, което съвсем скоро ще проличи и ще започне да се усеща от цялото българско общество. И тогава на дневен ред ще се разрази усещането за поредната национална покруса. Което повдига друга поредица от въпроси:

Дали това не се корени в една особеност на българския национален манталитет? Българите са отглеждани с една мазохистичност на спомена, че са били роби. Пет века роби. В Османската империя, но роби (6 януари 2021 г.).

Затова и толкова трудно е у нас да се изгради като контрапункт свободата.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияПътешествайки
Следваща статияВ плен на киното