Прочетох няколко стихотворения от Вангел Имреоров, които разширяваха света без измислен драматизъм. Започваха от стая и продължаваха с град, сенки, вятър, дъжд, облаци. Имаше наслада в това разширяване.
Първата книга на Вангел Имреоров – „Напускане на спомена“, излиза през 2017 г. В нея има хубави пейзажни стихотворения с дневниково усещане. Те прибират миналото или отместват спомена. Сякаш поставят гънките на паметта срещу правите коридори на случващото се, а излиза, че разбират и дори обичат еднакво прибирането и напускането на спомена. Може би към средата (с.37) книгата има своята динамика и драматичен ритъм „стига, стига“. Въпреки многото стаи и огледала, поетическият човек търси и пътува (има и много часовници) като „нарастваща мишена за обстоятелствата, / отворено око, което не вижда“ и „вятърът те крепи / изправен“. Все пак поезията е любовна, той и тя са там любими, обикновено тя отминава, а той продължава или тя е срещуположна на времето – „как времето отплава някъде другаде, / а ти заглъхваш“. Обобщено, няма конфликт между отлежаването в спомена и неговото изоставяне, книгата предлага много по-фина теория за миналото и настоящето. Още повече, че и самата поезия може да бъде тази теория с нейните особени сечива. Но и философията е „оставаш там, / за да отминеш / красиво“. В поезията на Имреоров споменът не е нещо мъчително, не е някакво задължение за памет, няма педагогика в него. Както пише Цветан Тодоров, „паметта е неутрален инструмент“. Точно така е в тази поезия, която „ползва“ спомена, за да успее героят да излезе от пашкула на родното, на баба и дядо, но спокойно и в ритъма на растежа. Чудесно е това, че няма сладникавост в носталгията и липсва изкуствен плач. Напускането на спомена е просто култивиране на способността на героя да бъде друг, да израсне до собствената си съдба, затова описва нуждата от дистанция или самата дистанция, пътуването от едно добро място към свое място.
„След три минути“ се появява през 2021 г. и още в заглавието си има време. Нещо е повече или по-малко, по-напред или назад, изпреварило или закъсняло. Да вменяваме ли на втората книга следите от първата?
Най-напред характерно ми изглежда желанието словесното да е равно на телесното, да се държат за ръка и на моменти да се сливат. Много красив наивизъм, като например „това са просто думи, но те танцуват в мен, / усещам всичко, което описвам и / съм част от него в този момент“. Да бъдеш поезията. Този оптимум да бъдеш напълно във всичко е детска жажда. Детето е най-плътно в природата, то е повече природа. Като в песничката „колко малки сме“, но и „в мен живее всичко, / което някога / съм бил / и ще бъда“. От взирането в малкото-голямото се получава едно възпитание на погледа. Всичко е налично, стига да можеш да го видиш. В поезията на Вангел Имреоров обаче не стои само детето, идва и възрастният. Прокрадва се страхът, че „докато дишаме заедно, скрити / под одеялото / всичко е наред“. И освен това вторичното връщане на спомена, обитаването в спомен, който израства в памет: „сега където и да отида / паметта ми вече е била там“. Дрехите висят в разни празни стаи и телата спят далече, сънувайки къде е истинският им дом. Има такива носталгични сюжети, които после се отливат в любовни. Сума сумарум, любовта е в липсата. Но младостта е в изобилието си и тъгата е в самото си начало. Само няколко крачки не достигат на героя да намери пътя си (с.24). Той разбърква спомените си, но спомените също могат да менят местата си в човека. Миналото се мести от ден в ден (с.29). Една част от книгата е в питане за мястото – „при всяко местене нещо малко / се губи./ растем повече навътре“. Постепенно в книгата влиза времето. Дядото се превръща в корен и листо, в място, където сезоните се сменят. И пак думите, които свързват мястото с времето, като те са една особена субстанция, подозираме къде се крие тяхната телесност. Младият открива, че думите са имена на щастието, но и на всички останали неща. Основна програма в книгата „След три минути“ ми се струва да е стихотворението „Напускане“. Лирическият човек иска да напише книга, в която времето да спре, буквите да са дъжд, редовете – вятър, страниците – небе, детството да бъде вътре, а миналото да се преосмисли и закрепи, за да бъде напуснато. Чудесна програма, която книгата изпълнява. Има автентичност без драма, паметта не е терапия, а вход и изход. Дори миналото е наречено обикновено щастие. Единствената опасност е да спрем да говорим, докато търсим правилните думи. И тогава да не вземе болката да расте. Но засега тя е едно възпитано дете.
Много естествена в книгата на Имреоров е комбинацията облак-дъжд-спомени-минало-време и облак, който си иска обратно дъжда. Стихотворението „Септември“ е нещо като отличник в книгата, един от многото, с хладна и твърда структура, обладано от темата за времето, без сладникавост, с достатъчно тишина. Към края стои едно, още по-лаконично, в два реда, антонимно „колко бавно се превръщаме в себе си. / колко бързо си отиваме“. Подозирах двупосочката „бързо-бавно“ и миналото, което пасва на различни отговори, но откъде идва това „след три минути”? Докато времето у героя расте и миналото го затрупва, предстои съспенсът. И фаталното се случва. Човешкият организъм може да издържи до три минути без кислород, преди да започнат да настъпват необратими увреждания. След три минути „ще изчезнам / и стаята ще се напълни с вятър“. Миналото ще се разхвърчи, възрастният ще се върне в детето и т.н. Неочакван и пълен обрат. Сега разбираме как през цялото време, докато сме чели спокойната, изпълнена с бъдеще книга на Вангел Имреоров, сме стъпвали върху ледена кора или горещ вулкан. Думите са удържали стихията на нашия живот и залогът е бил непосилен. Дори да си разменим животите, пак сме в рамките на човешката участ. Тогава нашият герой би предпочел нещата отново да се отлепят от думите, телесното да се превърне в „дим и пепел“, а думите все пак някъде да останат.
