Начало Филми Личности Вътрешният емигрант Людмил Тодоров
Личности

Вътрешният емигрант Людмил Тодоров

Петя Александрова
22.11.2023
5622
фотография САБ

Режисьорът си отиде от този свят на 22 ноември 2023 г. на 68-годишна възраст

Първата отколешна киноизява на Людмил – красивият комита в „Мера според мера“ (1981). Съвсем малка роля, в поборническа група. Снажен, с изгарящи черни очи и остър поглед – веднага разбираш, че е готов на всичко да отстоява свободата, независимостта и инакомислието си. И както се случва понякога в живота, това първо впечатление си остана силно и най-вече точно. През годините сме се сближавали и губили връзка, бил е на гребена на вълната и в полуизолация, но остана верен на тези нравствени императиви докрай.

Людмил успя да осъществи много неща. Да реализира няколко игрални филма, на които е сценарист и режисьор: „Бягащи кучета“ (1989), „Любовното лято на един льохман“ (1990), „Приятелите на Емилия“ (1996), „Двама мъже извън града“ (1998), „Емигранти“ (2002), „Шивачки“ (2007), „Миграцията на паламуда“ (2012). Да напише няколко книги: сборниците с разкази „Да изгубиш Мечо Пух“ (1988), „Разкази“ (2012) и преведените на английски Selected Short Stories (2021), романите „Хроника на една любов“ (1993), „Хроника на едно пропадане“ (2000), „Шлеп в пустинята“ (2013), „Разглобено лято“ (2014), „С череша се задави косът“ (2016), „Смяна на оптиката“ (2022). От време на време да превежда, да поставя на сцена („Кой се страхува от Вирджиния Улф“), да се изявява медийно с пламенни статии по актуални въпроси. И не на последно място, да сплоти семейство – преданата Златна и любимия син Матей – което за него е и вдъхновение, и опора. Сигурно пропускам нещо от многобройните му дейности, защото Людмил само на пръв поглед беше вълк единак, докато вътрешно беше активен и много ангажиран с каузата за духовното оцеляване и съпротива във всякакви форми.

Темата, която вълнува Людмил във всичките му произведения, е сблъсъкът на човека със своята съдбата – сблъсък понякога мек и романтичен, друг път оголен и остър, трети път смешен и ироничен. Както в онова негово ранно актьорско превъплъщение, героите му не са в главните роли, а все някъде встрани, аутсайдери или несретници, влюбени и разочаровани, неадаптивни и изпълнени с въпроси. Те не участват в голямото преструване, а в „миткането“, както го нарича Марин Бодаков. Няма да се впускам в сложните взаимоотношения между Людмил писателя и Людмил в киното. За някои той „притежава литературен талант, дори по-висок от таланта на киноизказа му“ (Деян Енев), а и самият Людмил изпитваше по-голям респект към литературата, която дава повече и по-задълбочени перспективи и възможности. Толкова сме се шегували с него с фразата, че „киното е изкуство за слугини“… То обаче има едно голямо предимство, и не само за Людмил – общността. Струва ми се, че когато изпитваше нужда от четата си, когато беше бунтовникът от онази първа роля, той търсеше филмово превъплъщение. В киното са неговите силни и неизменно групови портрети и приятелски кръгове. Нищо, което не познава (друга епоха или жанр), което не е преживял (само по свои сценарии), което не е автентично и което не е за споделяне.

В мен ще остане завинаги носталгичното преживяване от един епизод в дебюта му „Бягащи кучета“, почти на финала. Четирима приятели в кола (Ивайло Христов, Иван Черкелов, Андрей Андреев и Иглика Трифонова), пращи радио и те го спират раздразнено. В тишината единият започва да отмерва ритъм с ръка върху волана, включва се вторият с крак, третият върху облегалката, четвъртият приглася с отваряне и затваряне на вратата. Пълна хармония между тях, тя трае миг, но е постигнато блаженство. Колата влиза в тунел – и блесва светлина при излизането. С музика.

Петя Александрова
22.11.2023

Свързани статии