0
3755

Вътре и вън

Размисъл върху „колективния фалш“

Половинчатостта е изначален български проблем, а пък дилемата „нито-нито“ – може би най-предпочитаното у нас решение. До какво води всичко това е видно – дори с просто око. За политиката, политиците и редовите граждани.

Ето защо и цялата тази шумотевица около намеренията на БСП – да останат или да не останат „вън“ от парламента – не звучи чак толкова стряскащо. Всичко това е част от диалектиката на българската политика: да стоиш „вън“ от парламента, когато би трябвало да си „вътре“, у нас увеличава ролята на опозицията, набива ѝ тежест.

ГЕРБ пробваха тази роля през 2013 г., ала в доста различна ситуация.

2013 г. бе последната „голяма българска политическа година“ – поне с оглед на гражданската енергия. Сега такова нещо не се забелязва. Затова и политиката се прави под знака на нещо, което заемайки един израз от есе на писателя Георги Марков, ще определя като траен „политически фалш“.

Изрично искам да уточня, че имам предвид писателя Георги Марков, а не бившия конституционен съдия и още по-бивш агент на службите, който като „граждански депутат“ сега дава акъл на ГЕРБ какво мислят гражданите и защо е по-добре да си „вътре“ в парламента.

Просто такива са правилата на играта. Като на детската люлка: един път горе, друг път долу, един път „вътре“, друг път „вън“. И отново.

Само ДПС са неизменно „вътре“ (по силата на мълчанието на електората си). А що се отнася до „патриотите“ или до „Воля“, те гледат да са на всяка цена „вътре“, защото при първо разместване могат да се окажат „вън“.

И това е обратната страна на монетата. В нея, уви, също няма нищо интересно.

Тя е тривиална до втръсване.

„Вътре“ – „вън“. „Вън“ – „вътре“.

Отдавна не сме във времената на „гражданския избор“, когато излизането на 39-те депутати от СДС през юли 1991 г., разразило истинска политическа криза, бе последвано от създаването на „Града на истината“ и доведе до предсрочни избори.

Нима някой вярва, че оставането на БСП „вън“ от парламента може да има такъв политически отзвук, който да изведе десетки хиляди хора на улицата и да предизвика предсрочни избори?

Звучи толкова нереалистично, че е почти невероятно. Не че няма поводи за протести в страната. А защото българското общество доста се промени и рефлексите му са все по-малко „политически“.

Странно как столетната партия още не го е осъзнала (популистки настроеният президент изглежда долавя ситуацията по-добре с кожата си и предупреди БСП да чакат „вътре“ развоя на събитията).

Вече казах, че след 2013 г. няма пик на гражданска енергия – „вътре“ и „вън“. Причините са най-различни. Липса на ясни каузи, на водещи личности. Затъване, под една или друга форма, в „колективния фалш“.

И някои изводи се налагат:

Старателно и престарателно организираният „колективен фалш“ е една от най-отличителните черти на режима.

В основата си той се гради на времето след Девети септември, когато народните маси бяха дресирани, за да вземат участие в импозантните прояви на колективния фалш. По-късно това участие се превърна в инстинкт.

Но защо изобщо съществува този „колективен фалш“? Кому е нужен? Кой го налага на хората?

Все въпроси, които чакат своя отговор.

Бедата е в това, че на света няма по-неясна дума от „партийно“. Дума, чието значение може да бъде изменяно най-произволно в цялата гама на диалектическата необходимост. Всеки български гражданин е разбрал многократно, че партийно може да значи едновременно всичко или нищо.

Изреденото дотук в курсив са всъщност цитати от две есета на Георги Марков – „Колективният фалш“ и „Критерият“. Да си призная, изкушавах се да дам дори по-големи цитати – не само заради годишнината от рождението на този голям и проницателен български писател.

А заради диагностицирането на проблемите, които, уви, са си все същите.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияКолективният фалш. Есета, част 4
Следваща статияДа изречеш истината