„Машини“ (ИК „Жанет“ 45) е новата стихосбирка на Златозар Петров. Книгата е разделена на две части. Редактор е Ани Илков. Мощна и въздействаща поетика с автентичен вътрешен живот.

Книгата започва с текст, в който цитираш френския лекар и философ Жулиен дьо Ламетри, който отхвърля понятието „душа“ и определя човека като мислеща материя. Този текст до голяма степен отваря книгата, в която човек и машина в някои от стиховете са взаимно заменяеми и се превръщат в едно. Така за мен чрез този похват ти задаваш много въпроси, макар те да се раждат след прочитането на книгата, невидими въпроси. Един от въпросите, който аз откривам, е за човешката природа и нейната промяна. Каква е тя за теб в тази книга?

След излизането на стихосбирката научих от наш поет за книга на Джорджо Агамбен, заглавието забравих, в която присъства понятието „антропологическа машина“. Нямам представа какво пише Агамбен вътре и дали проследява генезиса на една идея, стара като света – идеята за сливането на човека, животното и машината. Помня смътно, че имаме опити за осъществяването на тази идея още от древен Китай и Египет, познаваме летящия дървен гълъб на Архит от Тарент, знаем за средновековните мечтатели и изобретателите от по-ново време… Нека обаче веднага уточня: нищо от това никога не ме е интересувало истински. Трудно може да се намери по-окаяно невеж човек от мен в областта на науката, затова бих се учудил много, ако намерят в моята книга някакво движение на научни идеи. (Самото словосъчетание вече буди безпокойство.) Напротив, книгата разчита единствено на почувствани, интуитивни образи – тя играе с тях, смесва ги, разделя ги и ги преплита, като за целта придърпва, размахва и накрая захвърля патерицата на философията. В този смисъл тя, книгата, мъничко се надсмива над науката, така излиза. Що се отнася до Ламетри, той е отправната точка, първата пулсация, нищо повече. Тъй наречените материалисти от неговото време – XVIII век – са прекрасни. Виждам ги във въображението си как излизат от залата за аутопсии, вървят из пролетния, мръсен, свечерен Париж, подвикват на проститутките и рецитират Лукреций в оригинал. Харесвам ги – Вокансон, Казанова, всички ония мошеници, които умееха да живеят и да лъжат убедително. Те бяха истински хора. Но да оставим това.

Питаш каква промяна виждам в човешката природа. Бих искал да бъда ясен, да отговоря категорично. Но това е невъзможно. Иначе щях да напиша трактат, а не книга със стихотворения. Чувствам, че в някои от тях като „Човекът кукла“, „Вариации“ или „Тайната градина“ аха да открия отговора, но уви, това не става. А и предпочитам в книгата да има стихотворения, а не идеи.

Мога да кажа все пак, че виждам в „Машини“ разгръщането на една метаморфоза – надявам се, вечна, безкрайна метаморфоза. Съзнателно или не, в нея донякъде се оглежда Гьотевият възглед за устойчивата менливост на всичко. И това „всичко“ всъщност е едно, разбира се – кукли, животни, машини, градини, дъжд и звезди, хора и ангели, прах, богове и мъгли, всичко е „едно“.

Лишеи

Сред лишеите, твърди от студа,
умира топлото животно.
Една машина с формата на ангел
се сепна от съня и се изправи,
огледа разрушеното пространство,
прекрачи тялото и се изгуби.

Тази книга е различна от предишните ти, има цялостна концепция, стихотворенията общуват помежду си. Как се роди идеята за нея?

Не харесвам концепциите в поезията, всяка концепция е преднамерена. Най-често концептуалността на една стихосбирка се изразява в това да обединиш, уж в името на някаква идея, две дузини вяли стихотворения и да направиш от това една равна, сива книга. Добре, но двайсет слаби стихотворения, свързани концептуално, не правят едно силно. Стихотворенията при мен се трупаха с годините и главното, което ги обединява, за добро или лошо, е злоупотребата с думата „машини“. Сигурно оттам идва усещането, че книгата е концептуална. Но аз си знам, че тя е неравна, прибързана и идейно незащитима книга.

Има нещо стъписващо в този стих, машините заспиват и сънуват. Усеща се загубата на едно познато минало, а настоящето е утопично, дори футуристично… Предупреждение ли е това?

Едва ли. Кой съм аз, че да отправям предупреждения. Но търпеливо бих изчакал машините да се събудят и да ми разкажат сънищата си.

Срещам Екатерина Йосифова

Вървиш по улицата бавно
и носиш кукла
Дълъг е животът
Поглеждаш я познаваш се
и се усмихваш
Бръчките сияят
Къде остана някогашният живот
дърво и езеро
ръце и къща

В стихотворението „Срещам Екатерина Йосифова“ питаш: къде остана някогашният живот/ дърво и езеро/ ръце и къща. Какво за теб сме изгубили в настоящето?

Че един ден ще изгубим всичко, няма съмнение. Но това е справедливо. Изобщо всичко е хубаво, всичко е справедливо, така мисля аз.

Каква е причината човекът да се превърне в кукла?

Според мен същата, поради която дъждът се превръща в сняг, отличникът – в подлец, а посредственият писател – в нобелист. Времето между двете е секунда-две, не повече.

Отвъд машините, в някои от стиховете се усеща гняв. Какво ти дава това чувство и какво ти отнема?

Възхищавам се на гнева само ако е изобразен пластически – харесвам го в картините и статуите, но не и в литературата и музиката. Гневните хора, книги и симфонии са кресливи, а аз мразя крясъците, които, бидейки крясъци, са нещо безсмислено. В тази връзка тъкмо вулгарната кресливост – или ако щеш,  кресливата вулгарност – ме отблъсна и от театъра.

Знаеш какво казват древните за гнева – и религиите, и философите, и поетите. Със сигурност той повече отнема, отколкото дава, и ако в моята книга се усещат гневни стихове, вероятно те са слаби стихове. Гневът е винаги липса.

Във всичките ти книги под една или друга форма пишеш за самотата, тук я прекрачваш и пишеш за безсмислието: не си се раждал, ни живял, ни пял. Чувстваш ли се изпълнен с душа и черен дим?

Тъй като безсмислието не подлежи на осмисляне, хубаво е поне то да бъде показвано (доколкото е възможно). Мисля, че нашите по-нови майстори в това отношение са Александър Геров и Иван Методиев. За самотата каквото и да кажа, ще бъде банално. Но няма значителен талант, който да не си е блъскал главата над безсмислието, което в известен смисъл също е безсмислено. Ето например една фраза от Бернхард, която казва всичко за безсмислието: „Вместо да се самоубиват, хората ходят на работа.“ Право в целта, нали?

С душа се чувствам изпълнен обикновено след четири следобед – сутрините за мен са тежки. Явно утрото е времето на черния дим.

Няма и няма

Настъпи съвършеното безсмислие.
Преплетени са паяци и вълци.
Машината на тялото полита.
Душата се оглежда: няма, т`ва е.

Идеи и неща се сливат,
а по-нататък – твоята родина.
Стихът се рее. Шипков храст,
ще надживее моята родина.

Един невероятен, мъртъв вятър
лежи в краката ми. Все тая.
Годините са чиста биология.
Не си се раждал, ни живял, ни пял.

Вик ли е за теб поезията?

И вик, и шепот. Но най-често – излишен крясък.

В цялата книга сякаш витае Вапцаров, каква е за теб връзката между неговите „Моторни песни“ и твоите „Машини“?

Предполагам, онова футуристично, за което споменаваш по-горе. Странно е, че аз, който винаги съм смятал тъй наречения технически прогрес за другото име на позора и пред компанията на виртуалния идиот винаги ще предпочета едно най-обикновено дърво или котка, изведнъж попаднах и се залутах в някаква гора от машини, статуи, кукли и ангели, от която няма измъкване. При Вапцаров всичко е ясно и чисто – неговата вяра е ясна и чиста, образите му, неизкушени от метафизичното, са ясни и чисти. В моята книга, особено след публикуването ѝ, долавям един все по-надигащ се хаос от образи, който, надявам се, с времето ще се самоподреди. Естествено, не съм дотам оглупял, че да се сравнявам с Вапцаров, но известният негов стих от „История“, който използвах в шестата част на поемата, беше съзнателен жест от моя страна. В тази част се говори за човек, който „никога и никъде не се превърна в нищо“ и който се чувства вън от „Историята, Паметта, Епохата, Вселената, Съдбата“. Мисля, че това е истината за всички нас – като народ ние сме извън Историята и това едва ли някога ще се промени. Но тъй като тази мисъл е непоносима, тъй като с тази мисъл не се живее, за нас остава вярата – а има ли нещо по-силно от Вапцаровата вяра? Според мен има и това е нашата, на съвременните хора, вяра – вярата на обезверените, вярата на отчаяните и невярващите, вярата, породена от ужаса на метафизическото нищо.

Тайната градина

…но отведи ме там където
звездите са животни и овце
и духала от здрач издухват паметта ни,
и смукала от прах изсмукват мисълта ни,
Там някъде е тайната градина,
където между статуи от мрамор
танцува стадо от машини.
Чертае знаци млечното ни семе,
проблейва топлата овца…
, заведи ме там, където паметта слабее.
Да тръгнем в този дъжд на рибешки спирали,
да се намокрим пак като овце и богове –
там някъде е тайната градина
и в нея между топлите машини
танцуват статуи от мрамор…