0
1992

Вяра в безверие

TDimova

Последната неделя в църква слушахме един знаменателен евангелски откъс. И озадачаващ, и страшен, и зашеметяващ. Един баща довежда при Иисус своя син, обхванат от детинство от ням дух. Понякога, обяснява бащата, духът го поваля във вода или в огън, иска да го погуби, „дето и да го прихване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява” (Марк. 9:18). В този откъс е една от много малкото реакции на Иисус на раздразнение, на умора, на нежелание да бъде с хората: „ О, роде неверен, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?” Но веднага след това добавя: „Доведете го при Мене!” и започва да разпитва бащата за злочестата му съдба, казва му: „Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия”. Иисус дава на окаяния баща рецептата, лекарството за изцелението на детето му, казва му, че лечението е в неговите ръце, по-точно в неговото сърце.

И тук именно следва една от най-известните евангелски реплики: „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми” – извиква през сълзи бащата.

Това е може би най-енигматичният евангелски парадокс. Как да разбираме вопълът, изречен през сълзи? Как така бащата казва, че е едновременно и вярващ, и невярващ?

Нещастникът в един миг попаднал в екстремна и съдбовна ситуация, в един миг осъзнал, че има вяра, но че тя е абсолютно недостатъчна за изцелението на момчето му. Толкова дълбоко осъзнавал маловерието си, че го назовал неверие.

„Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно” (Мат. 5:3). Ако на някого не му е докрай ясен смисълът на първото блаженство, ето отговор, ето илюстрация – в думите и поведението на този любящ баща. Да, той имал вяра, но съзнавал, че сама по себе си неговата вяра е безсилна и безплодна. Не само недостатъчна като количество, не количествен е нейният дефицит. Без Божията сила, която дава пълнота на всичко, нашата вяра е празна. Съзнаването на тази наша празнота без Бога ни прави бедни духом. А единствено когато сме бедни духом, царството небесно се приближава до нас.

Бихме ли могли да си представим този баща в позата на гордите, самодостатъчни и самодоволни фарисеи и книжници, които съзнават, че имат вяра и, които никога не биха могли да съзнаят, че тя е недостатъчна? Затова недостатъчността на вярата, която съзнава бащата, не е от количествено, а от качествено естество. Бихме ли могли да си представим думите на този баща „помогни на неверието ми” в устата на онзи фарисей, който се хвали с вярата и с добродетелите си!

Фарисеят и този, който е от фарисейския квас, винаги е доволен от своята вяра и никога не съзнава нейната недостатъчност. Той има изключително остри рецептори да съзре маловерието у другите, но никога у себе си, дори когато у другите то е колкото сламка, а у него колкото греда. Фарисеят и книжникът е готов по-скоро Господа да изобличи за неверие, отколкото у себе си да открие такова. Не е преувеличен този парадокс – нали в края на краищата Богочовекът беше осъден за богохулство.

„Помогни на неверието ми” – не е помолил Господ само да добави малко към вярата му – усетил е някъде дълбоко в страдащата си душа, че Господ трябва радикално да се намеси, да се смили и да помогне.

Но каква е мярката на вярата? „Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно” (Мат. 17:20).

А ако имате вяра колкото планина, дали бихте могли да преместите едно синапово зърно?! Планината или синаповото зърно е единицата мярка за вяра?

Ето още един от евангелските парадокси, който ни показва нещо много важно и просто – вярата не се измерва с количество. Защото „да имам… и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.” (І Кор. 13:2).

Вярата се поражда от любовта, измерва се с любовта и действа чрез любовта. Вярата без любов е безсилна и безплодна. Вяра без любов е вяра без Бог, „защото Бог е любов” (1 Иоан. 4:8).

Християнската вяра не е като някоя железобетонна конструкция, такава е болшевишката вяра, такава е вярата на фундаменталистите, на терористите, на талибаните. Християнската вяра е толкова крехка. Затова не бива да се боим дори ако отпаднем във вярата, защото знаем, че Господ ще ни намери и ще ни помогне. Дори ако се усъмним и започнем да потъваме, Господ пак ще простре ръка, както към „маловереца” Петър (Мат. 14:31) и ще ни избави. Дори да сме в окаяната съдба на онова нещастно, обсебено, запенено и скърцащо със зъби момче, което духът неми и глухи хвърля в огън и вода, пак можем да се обърнем към Господ и кротко да го помолим със смирението на бащата: „ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни”.

Защо онзи зъл дух е бил ням и глух? Защото само така е могъл да има власт над момчето. Да го изолира от света, от родителите му, от Бога. Колко близко е състоянието на нашето общество днес до това нещастно момче – всеки затворен в себе си, изолиран от ближния си и от Бога: богатият – в богатството си, бедният – в мизерията си.

А за избавлението ни е нужен един само вопъл като вопъла на страдащия родител. Нужно е да се помолим за безверието си. Нужно е да потърсим собственото си синаповото зрънце.

Няма нужда да местим планини. Само да се укротим в себе си. Само един на друг да си протегнем ръка.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПросторната музика на EYOT
Следваща статияВеликобритания печели от изтичането на мозъци от Източна Европа