Езикът казва повече, отколкото сме в състояние да уловим в момента или пък изобщо да проумеем. Казва ни неща, чиято необходимост не е „текуща”, защото тъкмо от вечността приижда като вълна езиковата стихия. От този „дом на битието”, както го определя Хайдегер, към нас се процеждат интуиции, стават възможни връзки, които правят реалността пропусклива за нашето разбиране.
За да не си помислите, че възнамерявам изневиделица да ви запокитя из дебрите на метафизиката, ще дам един пример, запечатил се в съзнанието ми от летуване на остров Корфу. На централната улица на острова случайно се озовах пред масивна сграда, на чиято фасада се четеше надписа: „Trapeza Рisteos” (Τράπεζα Πίστεως). Честно казано, зяпнах от изумление, поне поради две причини. Първо, заради необичайната употреба на думата „pistis”, с която в Евангелията се описва само „вярата”. Онази „pistis”, за която Иисус в Евангелие от Лука пита: „де е вярата ви?” (8:25) и за която е речено: „повярвах и затова говорих” (2 Кор. 4:13). Нека веднага уточня, че въпросната административна сграда най-малкото имаше вид на молитвен дом – определено си беше здание с офиси, в което влизаха и излизаха служители в бизнес костюми и клиенти. И, второ, едва по-късно съзнанието ми успя да разшифрова надписа, тръгвайки от смисъла на първия термин – „trapezа” (който, благодарение на класическото си образование, знам, че може да означава толкова много неща – от нашенската кухненска „трапеза” чак до Св. Престол в олтара). Изуми ме, пак повтарям, съчетанието на споменатите два християнски термина с бизнес-деловитостта на институцията, която се оказа… Кредитна банка!
Със сигурност не съм първият, прозрял докъде е довела секуларизацията на модерната епоха – до трансформацията на „вярата” в „кредит”. Връзката, съвсем логично, би могла и да се преобърне: казано в модерни термини, „вярата” би могла да се възприеме като „кредита”, с който, при всичките ни грехове и опущения, продължаваме да се ползваме в очите на Бога, стига да приемем в сърцата Божието слово.
И обратното: модерността, която е епохата на секуларизираните теологически понятия, отдавна е завъртяла всичко около сферата на парите, където пък, както видяхме след последната финансова криза, парите вече са равностойни на кредит. На по-старите български банкноти фигурираше изречението, че „банкнотата е обезпечена с всички активи на банката” (алюзия за златния стандарт), докато днес единственото, което можем да прочетем на банкнотите (освен името на изобразената личност – Иван Милев, Петър Берон, Стефан Стамболов и т.н., заедно с някой емблематичен цитат), е следната бележка: „за подправка виновните се наказват съгласно закона”. Комай само доларът и британският паунд останаха „верни” на „златната традиция” (еврото, уви, подобно на лева, е изключение).
Въобще не смятам да навлизам в банковата сфера, чието познание не е сред силните ми страни. Само исках да покажа, че Банката е храмът на Новото време, което донякъде обяснява секуларизацията на „pistis”. Обяснява го и позиционирането на световния финансов елит в ролята на „нов клир”, поне в рамките на този свят, в който Банката иззема ролята, която Църквата е играла през предходните векове.
И тук няма как да не се замислим доколко днешната криза на „политическото” не е тъкмо резултат от подмяната на религиозната „вяра” с финансовия „кредит”, припокриване, което води до помръкването на изконни човешки надежда.
Усещането, че живеем в свят на подмяната не само че не ни напуска, но и пределно се изостря във време на криза. Навсякъде и за всички. Особено днес и особено сега в България, където политиката пък е в мъчителен разрив с етиката.
Изобщо не смятам да се отдавам на празно морализаторство. Ще си позволя да дам само още един, но особено красноречив пример за днешно „дис-кредитиране на вярата”.
Миналата година патриаршеският катедрален храм „Св. Александър Невски” навърши сто години и Българската православна църква скромно отбеляза тази годишнина. И как иначе, щом като годишнината дойде във време, в което „храмът-паметник” (както е бил наречен при построяването си – „паметник на любовта и признателността”) на практика се руши пред очите ни. Куполите на „златната църква” отдавна са протекли, защото така и никога не са били ремонтирани, а пред очите на вярващи, на държавни институции и туристи се съсипват уникални фрески, дело на майстори като Антон Митов, Иван Мърквичка, Никола Петров и Стефан Иванов. И забележете: този път причината е не толкова в липсата на пари (макар парите никога да не стигат), а на „властови кредит” – не била ясна собствеността на храма! В нашата култура очевидностите са само привидности. Храмът-паметник е за властта преди всичко паметник (в термините на комунистическия „новоговор” – архитектурен паметник на културата с категория „национално значение”). И независимо, че градежът на храма е започнал благодарение на доброволните вноски на вярващите на стойност 1 млн. и 900 хил. лв. (през 1881 г.), държавата сякаш продължава да смята за „кредит” останалата сума по изграждането и изписването на храма, която е около 5,5 млн. лв. (отпуснати от Народното събрание до 1912 г., но отново от парите на същите тези данъкоплатци).
Припомням тези факти, защото някои маневри на „кабинета Орешарски” около евентуални поправки в Закона за вероизповеданията отново извадиха съдбата на „Св. Александър Невски” на дневен ред. Доколкото ми е известно, тъкмо кризисната ситуация на храма-паметник бе в основата на предвидените законови промени, но намесата на ДПС (заради собствеността на някои мюсюлмански храмове) и ответната реакция на „Атака” изпрати този законопроект в небитието. Така нещата се върнаха в изходна точка.
Патриаршеският храм „Св. Александър Невски” и до ден днешен, според властите, си остава „незаконен” (!) – няма нотариален акт, следователно е изключителна „държавна собственост). Въпросът как един храм, строен с волни пожертвования, за да бъде тъкмо храм, а не нещо друго (музей, концертна зала и т.н.), може да е държавна собственост (щом Църквата е отделена от държавата), явно не стои пред днешното парламентарно мнозинство. Тях днешното статукво ги устройва. Нали тази форма на „одържавяване” спокойно позволява на Мая Манолова да пали свещи в усамотение, докато полицията е блокирала историческото сърце на София, с което патриаршеският катедрален храм на практика се свежда до парламентарен параклис за представителни цели. Ама нали храм-паметникът е „държавен”! И докато е така, Църквата ще е принудена да се съобразява с държавата, която милостиво й отпуска този катедрален храм „за ползване”. Кой казва, че няма разделение: „материалното” си е собственост на властите, а „духовното” – сфера на Църквата.
По същия начин на 16 август т. г., само ден след големия християнски празник Успение Богородично, полицията (в стила на най-отвратителните комунистически традиции) си позволи да блокира от сутринта достъпа до катедралния храм „Св. Александър Невски” и до старинния храм „Св. София”, без да допуска вярващите до богослуженията. До двата храма бяха допускани само групи от чуждестранни туристи (лелеяната комунистическа мечта за Църквата като „паметник на българщината!) и контрапротестиращите „За-Орешарски” (които, както лично се убедих, не ходят на църква). Накърнени ли са религиозните права на вярващите, гарантирани от конституцията, е въпрос, който оставам на компетентността на юристите. Болезнен обаче е фактът, че четвърт век след 1989 г. правителството на Пламен Орешарски, в стремежа си да овладее протестите, се връща към някои от най-лошите комунистически практики: масово блокиране на центъра на София, църкви в ограждания, извънредни мерки, взимани по силата на анонимни „полицейски разпореждания”. Както е тръгнало, при масовизиране на протестите в началото на септември, властите току-виж решат да „затворят” (или „изселят”) историческия център на София. Така ситуацията ще е най-чиста: щом гражданите нямат „вяра” във властта, тя ще продължи да я ползва „на кредит”.
