Разговор с поета Ани Илков
Ани Илков е една от значимите фигури в съвременната българска култура с изявите си като поет, публицист, преводач и университетски преподавател. Завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ (1982) и през 1991 г. става редовен асистент там, а през 2003 г. – главен асистент. Защитава докторска дисертация на тема „Въображение и разум в творчеството на Константин Павлов“ (2008), а от 2014 г. е доцент. Бил е гостуващ преподавател във Великобритания (1997–1999, 2010–2013) и Индия (2006–2007). Автор е на стихосбирките: „Любов към природата“(1989; 2004), „Поля и мостове“ (1990), „Любовници“(1991), „Изворът на грознохубавите“(1994), „Етимологики“(1996; 2016), „Зверовете на Август“ (1999), „Мала АзиЯ на душата“ (2004), „Подготовка за напускане на сърцето“ (2015; 2020), „До края на смъртта“ (2022), „Бързо насън“ (2024) и две научни монографии – „Несъвършеният гений. Книга за Константин Павлов“ (2010) и „Chiasmus (Възрожденска културна идиоматика: ХIХ и ХХ век)“ (2014). Ани Илков превежда от английски език произведения на автори като Томас С. Елиът, Уоле Шоинка и Брус Маклеланд. Творчеството му бележи прехода към постмодернизма в българската литература. Издал е и „Похищението на България. Политически памфлети“ (2002–2009)“. Носител е на Годишната награда Златна метафора на Издателско ателие „АБ“ (2004), наградата Николай Кънчев (2015), Наградата на „Перото“ (2015), Годишната награда на Портал Култура за литературни достижения 2024, Наградата за литература „Тодор Боров“ 2025. Негови творби са преведени на английски, гръцки, испански, италиански, чешки и др. езици.
Г-н Илков, вие сте от поколението поети, започнало да се утвърждава в края на 80-те години и успешно преминало към демократичното време. Как социалният дисонанс беше изживян от вас като поет?
Осемдесетте и деветдесетте години са време на младостта на моето поколение. Това беше щастливият дял, защото ние схващахме динамиката на времето като „карнавал на свободата“. Така Иречек определя случващото се в България през осемдесетте години на деветнайсети век и това историческо „римуване“ не е случайно. С точност помня как Владо Левчев ми казва, че с Едвин подготвят самиздатски списания и дори се озовах на самата направа на първите броеве на списанията „Глас“ и „Мост“. Помня също как Едвин ми казва, че Жоро Рупчев е дал за първия брой на „Мост“ една изключителна поема – това е „Смъртта на Тибалт“, разбира се. Но помня и как Иво Петрунов и Пламен Анакиев ми казват, че правят дискусионен клуб на младите и това е „Кръг 39“. (По-късно разбрахме, че „Кръг 39“ е ангажирал вниманието на политическата полиция и дори има писмена следа в интернет от този интерес.) Така, както е казал философът, редът на профанното (историята) се изграждаше през идеята за щастието. Ние преминахме през осемдесетте и влязохме в деветдесетте с огромен ентусиазъм, за да открием не друго, а посивялата посредственост на живота отново.
Съвестта на един поет трябва ли във всяко време безкомпромисно да се противопоставя на политическата власт?
Доколкото живеем в един беден и бездарен свят, отговорът трябва да е положителен. По начало поетът е „сурогатна жертва“, но трябва да се знае, че съвестта на поета и политическата власт бяха в непримирим конфликт в епохата на комунизма. И в същото време точно тогава беше пълно с поети, които патетично залагаха съвестта си в угода и защита на комунизма. В крайна сметка всичко това се оказа наужким и някъде след 1989 г. те престанаха да правят така и поставиха съвестта си в угода на инфантилната русофилия и прахосания национализъм.
Само социополитическите условия ли могат да бъдат предизвикателство за един поет?
Зависи от времената, от епохата… Звездите над нас могат да бъдат много по-голямо предизвикателство.
„А поезията, защото е невъзможна, ни налага да желаем невъзможното докрай…“ – този парадоксален за поет стих вдъхновява ли ви все още?
Към горното следва да добавя и един гениален стих на Константин Павлов: „Геният е несъвършен, бездарието е по-близко до абсолюта“. Несъвършеното съвършенство и възможната невъзможност са мислими само чрез поезията като гениалност.
Коя е най-силната ви опора срещу всекидневните ни разочарования, освен поезията?
От прочутите три въпроса на Кант (Какво мога да знам? На какво мога да се надявам? Какво съм длъжен да правя?) аз приемам първия въпрос не в отвлечено философския му аспект, а конкретно: интересувам се от научното знание и техническата му приложимост – на популярно равнище, разбира се. Та в науките намирам опора аз, на науките се надявам. С което показвам как моята надежда възниква поради липса на друга възможност за дълга. Аз съм техноутопист. Вярвам в постбиологичното бъдеще на човека. На това се надявам. Така отговарям и на трите въпроса на Кант.
Вие имате посвещения на наши поети. Кое ви е вдъхновило най-силно у тях – човешките им качества или талантът?
Посветил съм отделни стихотворения само на двама поети – Константин Павлов и Иван Теофилов. Точно защото човешките им качества и талантът им са неразграничими и това ме е вдъхновило по начин такъв, че да не мога да намеря отплата – един неиздължаващ се дълг имам към тези двама поети.
Нуждае ли се съвременната ни поезия от приемственост?
Някаква обща осведоменост, някаква реминисцентност, но не повече. Защото може лесно да се влезе в разбирането, че тия, които идват, са по-добри от предишните. Тази игра на „млади и стари“, тези Едипови моди и лъже-травми са нещо като удобна глупост, за да не кажа мошеничество.
