0
1082

Вярвам, помогни на неверието ми

kyanakiev

 

Един от народа отговори и рече: Учителю, доведох при Тебе сина си, хванат от ням дух: дето и да го прехване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява. Говорих на учениците Ти да го изгонят, ала не можаха… ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни. Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам. Господи! помогни на неверието ми.

(Марк. 9:17-18, 22-24)

В приведения епизод (впрочем, той бе евангелското четиво в храмовете ни точно преди една седмица) всякога ме е поразявал образът на този баща и неговата крайно парадоксална – приличаща по-скоро на отчаяние – вяра. Какво всъщност е тя? Вяра или пароксично отчаяние – от-чáяние от от-чáянието, в което този човек се е срутил? Но ако е отчаяние (дори) от отчаянието, не е ли тогава тя раждането на вярата в нейната съвършена автентичност, на вярата като безусловно само-полагане в Другия, в Бога?

Защото от самото начало на епизода ние усещаме, че сме изправени не, както в толкова други случаи от евангелското повествувание, пред човек изпълнен от лудата надежда на онези десетки, завтекли се към Чудотвореца страдалци, не е един от онези, изпълнени от възторжената (но със сигурност у повечето и наивна, лека, леко-верна) вяра: „Той може, Той може, защото всички казват така!” Не, това е един доста по-различен човек, който, макар че се осмелява да издигне глас в гъмжилото, струпало се в подножието на Таворската планина, е по-скоро мрачно петно сред пъстрилото му. Ние веднага долавяме натрупания в този човек мрак, чуваме го – в тегавото, унило-обстоятелствено описание на болестта на сина му, в забележката му, че и учениците не са успели да се справят с нея, но най-вече в това умоляващо, но същевременно и предварително обезсърчено „ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни”. Да, именно в това толкова отличаващо се от настойчивите, обсаждащи, нетърпеливи „помогни”, „изцели” на обичайните просители, отстъпително и апатично „ако можеш нещо” е събрано цялото своеобразие на този мрачен човек.

И ето, Христос спира погледа си тъкмо върху него – върху този нелеп, дори някак неприятен – почти измънкващ жалбата си страдалец. Спира погледа си върху него – едновременно сякаш дошъл и недошъл с бесноватия си син, молещ и същевременно като че ли нищо вече неискащ; обръща се към него очевидно, защото е видял в него някаква съвсем особена, отличаваща го от всички останали нагласа. И – което е особено забележително – обръща се към него не за да му каже тутакси очакваното от нас Свое „мога”, като с това направо изтръгне от корен съмненията му, а за да му заяви нещо съвсем друго: „Ако можеш – казва му Христос – да повярваш (т. е. ти, ти ако можеш) всичко е възможно за вярващия. И ето, тези думи сякаш „взривяват” този напълно капсулирал се в страданието си човек, като го превръщат неочаквано в образец за вярващите страдалци от всички времена. Защото „веднага – свидетелства ни евангелистът – бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам, Господи! помогни на неверието ми”.

Какво е това? Какво чуваме ние то устата на този баща? Изповед на вяра или изповед на неверие? Или нещо далеч по-дълбоко и по-сложно от наглед ясната противоположност на двете – т. е. именно вярата като отчайване от отчаянието. Вярата, сиреч, в нейния най-пароксичен, но същевременно – по парадокс – и най-първичен, най-чист вид – като абсолютно и безусловно самополагане от себе си в Другия.

Защото от една страна викът на бащата, разбира се, е признание на пределна несъстоятелност, на пределна лишеност от какъвто и да било собствен „ресурс”. Аз не вярвам – изповядва бащата – вече не вярвам, че момчето ми може да бъде излекувано и не мога да извикам у себе си онази вяра, към която ме призоваваш. От друга страна обаче, аз същият, който нямам, нямам в себе си такава вяра, Ти вярвам, вярвам на това което ми казваш и затова със сълзи на очи извиквам в лицето Ти отчаянието си от тази своя отчаяност. Но това вече означава, че са различни неща „аз вярвам”, в смисъл аз имам в себе си вяра и „аз Ти вярвам”, защото аз – казва бащата – който изповядвам без да крия че нямам вяра, аз същият, обезвереният, опустошеният, отчаяният откъм „своето си”, вярвам на Теб. Затова и поверявам (по-верявам) своето отчаяние на Теб, вярвам на това, което ми казваш – че ако мога да повярвам всичко би било възможно за мен. Но аз не мога това – не мога да повярвам. И аз, който не мога да повярвам и затова Те моля да ми помогнеш – да опровергаеш, да изпепелиш, да изцелиш моето неверие – вярвам на Теб. В това е парадоксът на пароксичната вяра, на вярата на обезверения, която същевременно, повтарям, е и най-чиста вяра.

Защото, както виждаме, вместо да изрече просто отчаянието си: „не вярвам, Господи, не мога да вярвам”, бащата признава – да, не вярвам, но като не вярвам, вярвам, че Ти, Ти можеш да помогнеш на моето неверие, Ти да ми дадеш дори вярата да повярвам в Теб.  И значи, вярва – вярва и казва тази наглед абсурдна фраза „вярвам, Господи, помогни на неверието ми” и с това казва – аз вярвам на Теб, в Когото даже все още не вярвам.

Вярва ли следователно, бащата? От една страна безспорно не вярва. Защото и сам изповядва своето неверие („помогни на неверието ми”, казва той). От друга обаче и не лъже, като извиква, че вярва („вярвам, Господи”), защото безспорно не само иска Господ на помогне на неверието му, но очевидно и вярва, че Той може, може да стори това. Той вярва, вече вярва, доколкото вярва на Онзи, Който му казва, че ако повярва, детето му ще бъде спасено. Нека кажем тук, че най-дълбокият механизъм на тази вяра на обезверения, на тази вяра като отчайване от отчаянието, е безспорно любовта. Любовта на бащата към детето му е превърнала невярата му (от-чаянието) в непоносима повече, в неможеща да се носи повече тежест – в отчайваща тежест. А това е вече готовност да приемеш вярата в невярваното – вяра – ако щете, във вярата.

От друга страна, като не изрича просто отчаянието си (не вярвам, Господи, не мога да вярвам), бащата не изрича тук и просто „вяра”. Не извиква просто „вярвам, Господи” както бихме били склонни да очакваме, а „вярвам, Господи, помогни на неверието ми” и с това признава нещо много важно. Признава, че вярва не той сам, че въобще вярата не е нещо „негово”, нещо „от него” („от него” е неверието му), а само нещо „към” Онзи, на Когото се поверява изцяло. И с това отново изявява в пароксизма си чистото раждане на вярата.

Защото, нека се замислим: не е ли простото и еднозначно „вярвам” (което, повтарям, сме склонни да очакваме да каже бащата) много често не тъкмо „вяра”, а само-у-вереност, неволно (но понякога и рефлектирано, перфидно, фарисейско) само-облащение, лъжа. Казвайки, че „вярвам” аз много често чисто и просто казвам, че вярвам, че вярвам, казвам, че имам чувството на вяра. Но дали вярвам? Дали не представлява това „вярвам” едно утвърждаване на нещо за мен („аз вярвам”) и затова много често се продължава от назоваването на ценност („аз вярвам в Бога”), правещо ме от една страна свързан с тази ценност, а значи, от друга и сам – ценен. А изтръгващото се от нещастния баща „вярвам, Господи”, макар да е следвано от изповядване на невяра, съвсем безспорно е истинска вяра, защото е акт въпреки собственото безсилие, въпреки отсъствието на всякакъв „ресурс” в мен самия. Аз нямам, нямам никакъв ресурс – нямам вяра, имам (само) неверие, и все пак аз, който „имам” в себе си нище-та и безсилие, с тази си несъстоятелност пред Теб Ти вярвам – „на Теб” вярвам, а не „вярвам”. Искам да кажа, че това „вярвам, Господи” на отчаяния баща не е утвърждение за него самия пред Бога, а единствено призив – призив към Него и изповед. То е наистина „скок”, събитие. „Вярвам, помогни”, а не „вярвам и значи, за мен всичко е възможно”.

Колко е показателно, че практически всеки, който би се одързостил да изрече в сърцето си второто: „вярвам, следователно за мен всичко е възможно” е в самооблащение и лъжа и чудото така и не се „произвежда” от вярата му. Така си остава вярно казаното, че „само за вярващия всичко е възможно”, но онзи, който сам за себе си е утвърдил, че е такъв „вярващ”, очевидно се е оказал не-такъв. Който обаче е простенал като бащата „вярвам, помогни на моето неверие”, защото аз, аз не съм вярващ се е оказал всъщност „вярващ” – вярващ, а не „имащ убеждение”. Та нека се замислим, защо Христос, Който току що ясно е рекъл „ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия” не е отпратил бащата, който веднага след Неговите думи Му е извикал „вярвам, Господи, помогни на неверието ми”. Защо не го е отпратил, отвръщайки му логичното, ако се замислим: „Как „вярваш”, друже, след като сам признаваш, че в теб има неверие и дори искаш помощ за него. Ти, друже, не си вярващ и за теб, значи, Моята помощ не е възможна. Иди си от Мен!” Защо, напротив, именно над този, който току що така ясно е изповядал несъстоятелността си, чудото „слиза”? Ами, ето защо. Защото този именно съвсем истинно, съвсем честно е казал, че „вярва”, извиквайки това от безсилието си и така, собствено, е извършил акта на вярата. Той не е декларирал „убеждение”, не е изповядал някакво чувствано в него „чувство” („вярвам = чувствам вяра, чувствам, че вярвам”). Нещо повече, той е признал, че ако е до неговото „чувство”, то неговото чувство е не на вяра, а на крайна обезсърченост и обезнадежденост, на пределно безсилие. И ето, тъкмо затова неговото извикано, изкрещяно „вярвам, помогни” е напълно автентичният акт на вярата – на просто вярата, на само вярата – на отчаяното отчаяние от собственото отчаяние, раждането на вярата от без-дната, която я избликва в абсолютната й искреност.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияПротестът, разбран чрез метафори
Следваща статия34