Начало Музика Личности В Азия уважаваме културата и хората
Личности

В Азия уважаваме културата и хората

Мартин Луканов
16.06.2015
1720
Martin_Lukanov_photo_by_Tina_Kostadinova
Мартин Луканов, снимка Тина Костадинова

За различията между ъндърграунда в България и в Югоизточна Азия, за музиката, която трябва да си представиш как звучи на акустичен инструмент, докато репетираш на синтетичен, и за неведомите пътища на нойза с Мартин Луканов, съосновател на Amek Collective, разговаря Цветан Цветанов.

Поводът е исторически – представянето на електроакустичния проект на Мартин Луканов & Mytrip на 18 юни 2015г., от 20.30 ч. в Чешкия център в София. Исторически по две причини: 1) тази музика е свирена на живо само веднъж – на откриването на 7-ия фестивал Alarma Punk Jazz преди малко повече от три години, и 2) Мартин Луканов, който понастоящем живее в североизточната част на Тайланд, е в София съвсем за кратко. Мартин Луканов – нойз-артист и  единият от двамата създатели на колектива за експериментална електронна музика Amek. С проектите си mother spit, Flioffy и Zev Died Orchestra през 2010 – 2011 г. е участвал и в не една и две колаборации между Alarma Punk Jazz и Amek – както в малки пространства и мазета, така и на голяма сцена.

Проектът „Мартин Луканов & Mytrip” (София (https://martinlukanov.bandcamp.com/) има един мини-албум – Two, времеви експеримент с нули и единици (различните пиеси имат дължина съответно 10.01, 00.10, 01.00 минути, а общият им сбор прави точно 22 минути и 22 секунди). Този албум е и стотното издание на дигиталния лейбъл Abandonment. A жанрът е по-близо до нео-класиката и меланхоличния ембиънт, отколкото до нойз-корените.

Специален гост на събитието на 18 юни ще бъде проектът BHE (Binaural Headset Experiment) на Симеон Дотков. Неговата цел е да пресъздава изображения чрез звуков синтез и саунд дизайн. BHE e преживяване и аудиоинтерпретация на сложни геометрични модели, и многоизмерни форми. Нa 18 май нетлейбълът  Mahorka издаде Remember – третия албум на BHE.

Plakat

А с Мартин Луканов започваме от самото начало, още отпреди Amek, gokkun, mother spit и т.н. Защото пианото също е част от историята…

Като малък свирех на пиано – тогава съм бил дете-пианистче. После свирех в електро-пънк група и бях електро-момче-пънкарче. И после започнах да правя нойз, ама не бих се нарекъл композитор… И нойз-музиката, и пианото са ми интересни днес, но може би разликата е в това, че когато свиря нойз, е доста по-лесно, защото там се импровизира повече.

Как репетирате за този проект? Нямаш роял у вас, доколкото знам…

Имам миди-клавиатура и като репетираме, е много, много трудно, защото тежестта на клавишите е различна, а и силата на звука не винаги е съвсем правилната и много неща трябва да си ги представяме как биха звучали…

Тоест, това развива въображението, при всички положения – този тип репетиции, имам предвид.

Да, да. Но на тях свиренето на живо е доста по-трудно и по-изненадващо, така че имаме нужда поне веднъж преди концерта да сме изпробвали звука на истинското пиано – да преценим как да поставим микрофоните, защото в тази музика, която свирим, състейнът е много важен, както и остатъкът на тоновете… Неща, които лесно могат да се направят с ефект на компютър, но на живо е по-трудно и затова поставянето на микрофоните на съответните места е много, много важно.

Тази музика е свирена на живо само веднъж – на откриването на 7-ия фестивал Alarma Punk Jazz в Dada Cultural Bar преди три години. И тогава беше на училищно пиано. Сега ще е на един доста хубав роял и там ще може да се бърка и вътре по струните…

А, не мисля. Няма. Не съм Джон Кейдж. Не бъркам.

Тогава беше в бар, сега ще е в концертна зала. Как ви влияе средата на представяне на тази музика?

Изключително важна е. И тишината е много важна. Защото тази музика е тиха. И всички микротонове трябва да се чуват. И ако някой говори или се разхожда, или пуши, или прави нещо друго, това променя звука и пречи. Особено смеещи се и говорещи хора, и поръчващи си бира хора, доста пречат… Но зависи и от проекта. Ако правя нойз, например, и някой издаде звук, по-силен от музиката, мога да го ударя или целуна, или да му направя нещо. Но в този проект не. Тук по-скоро се опитвам да игнорирам страничните звуци, за да свиря възможно най-добре.

Доколко в този проект има различни произведения, или той е едно цялостно произведение?

Общо взето, всички произведения в него са в ре-минор, така че може би е тест на гамата, изследване на различните неща, които могат да бъдат изсвирени в тази рамка.

Сега, няколко години по-късно, тази „поредица от произведения” в ре-минор донаписана ли е и какво е различното като цяло?

Не е донаписана, но мисля, че ще бъде изсвирена по различен начин. Пианото ще звучи по-тихо. Преди исках да се покажа, издавайки силни звуци – епично и драматично. Сега мисля, че ще бъде по-тихо и по-нежно. Но мелодиите са същите. Тоновете са същите…

Тъмна или светла е тази музика?

Както всяка музика, която правя – не бих казал, че е тъмна. Тъжна е. Тъмна? Мрачна? Не, не мисля, че е мрачна, защото не съм мрачен човек. Но не е и особено весела. По-скоро е меланхолична.

Животът ти в Тайланд по какъв начин е повлиял на музиката ти?

Повлиял е по абсолютно всеки начин, по който всяко нещо влияе върху теб. Не мога да кажа например: „Лютите чушки в Тайланд влияят на начина ми на свирене”. Или концертите там, защото там не съм бил на особено много концерти, тъй като в Тайланд днес се свири основно хеви-метъл и траш, и метъл-кор… Но със сигурност има влияния. По-спокойният начин на живот и по-усмихнатите хора, по-тихият начин на говорене, по-малкото коли (не в Банкок, но в други градове, в Банкок е ужасно)… Аз живея в Након Рачасима, централния град в Исан, регион близо до Лаос, където културата е смесица между лаоската и тайландската. Ако трябва да направя сравнение с България, еквивалентът сигурно ще е Родопите – езикът тук се различава от този в Централен Тайланд, културата, музиката са доста различни.

Ти езика вече го говориш или…?

Мога да чета, но не и да го говоря добре, защото той е тонален, а гласът ми не е особено изразителен и красив и трудно улучвам тоновете. Те са пет основни – висок, среден, нисък, изкачващ се и слизащ – и за мен е доста трудно да ги различавам. А тъй като спрямо това се формира и значението, когато аз се опитвам да говоря, хората там изобщо не ме разбират. Когато пък те говорят, аз не ги разбирам, защото не мога да чуя добре правилния тон…

Това ми напомня за един филм отпреди няколко години – „Чичо Бунме, който си спомня предишните животи”.

Да, героят на този филм живее точно в Исан. Режисьорът Апичатпонг Уирасетакул, който е и един от най-важните съвременни тайландски режисьори, е от Исан. Филмът е за културата на Исан, за разграждането на традиционната култура и традиционния начин на живот, дори на традиционното кино, защото този филм е един от последните тайландски филми, снимани по стария начин, с аналогова камера, на лента… И да, там се говори на исански диалект. И често във филма, когато някой от селото говори, жителите на града не го разбират. И обратното.

Един паралел между вашата музика и този филм – съществуването на различните измерения, на другите светове…

Е, не. Не. За мен други светове няма. Във филма се говори за предишни животи, което е будистко, но тук това е преплетено с анимизма.

Имам предвид нещата, които можеш да съзреш в общата картина и които не е много ясно дали са там, или не са там…

Там са, ако решиш, че са там, и ако ги видиш.

Добре, разкажи как ти самият попадна там.

Първо заминах за Малайзия. Работех заедно с визуални артисти и им помагах за организирането на концерти и различни събития. Не искам да звуча анти-религиозно, но тъй като в Малайзия цялото изкуство е обвързано с религията по много видим начин и артистът трябва да е много добър практикуващ мюсюлманин в изкуството си, не намерих своето място там. Имах възможност да остана в Малайзия, но реших да не го сторя и след едно кратко връщане в България отидох в Тайланд. Да уча граматика и философия на езика. Това ме занимава в момента – връзките между различните езици, начините, по които хората говорят и превеждат…

И си тук само за два-три месеца, и се връщаш в Тайланд за следващия семестър?

Или завинаги.

В Тайланд смяташ ли да се занимаваш и с музика?

Реших, че ако имам място в багажа, бих взел някои от нещата си и бих правил музика, ако не…, май не. Някои от педалите и устройствата, които ползвам, вече не ги произвеждат, така че е много трудно да бъдат набавени там на място. Но ако имам място в багажа, бих си взел и бих свирил – основно в Малайзия и Сингапур обаче. Защото, както казах, в Тайланд сега се свири и слуша само траш-метъл и метъл-кор.

Тук смяташ ли да направиш концерт с някой от другите си проекти, преди да заминеш?

На 28 юни в Социален център „Аделанте” (в серията „Шумна неделя” – б.а.) ще покажем премиерно един филм за индонезийската нойз сцена, който дори познатите ми в Малайзия още не са гледали, а Малайзия е доста по-близо до Индонезия от България. И тогава ще правя харш-нойз – три минути, или четири. Ако съседите не дойдат да ни изхвърлят или набият. Вече свирихме и с mother spit…

Какво ти се струва различно на българската музикална сцена спрямо годината, в която замина за Тайланд?

О, има много повече концерти. Мисля, че доста по-интересни групи идват. Не мисля, че много хора ходят по тези интересни концерти, но все пак има разни групи, които идват, и разни хора, които организират такива концерти. Ето, преди няколко дни, пак в „Аделанте”, слушах един много странен пътуващ сингър-сонграйтър, който звучеше като добра поп-певица и свиреше много интересно. За жалост, това, което виждам, е, че докато групата свири вътре, много малка част от публиката слуша. А навън винаги стоят много хора, които пият, пушат и се забавляват, което е изключително неуважение спрямо артистите и организаторите, а и спрямо останалата публика – тези, които искат да чуят музиката. Това не е никак азиатско. В Азия уважаваме културата и уважаваме хората. В България – не.

Мартин Луканов
16.06.2015