Неотдавна Ани Петрова показа в софийската галерия „Стубел“ фотографии на двайсет художници, снимани в ателиета им. Разговор с нея за дългогодишното ѝ любопитство към работата с артистите
Като фотограф от години снимате в ателиетата на български художници. Какво ви привлече към тяхната работа и какво стои зад този интерес?
Интересно ми е, че имаме еднакъв изразен език с художниците. Всички те работят с образи и на мен също ми е по-лесно да говоря с образи, отколкото с думи. Когато започнах работа през 1995 г. в любимия вестник „Новинар“ и имах шанса да отида на пленерите в Лесидрен, организирани от Георги Колев от галерия „Леседра“, наблюдавах работата на художниците. Така започна любовта ми към изобразителното изкуство. След това с различна интензивност започнах да ги снимам в ателиетата им – още в „Новинар“ започнах такава рубрика, но във вестника мястото беше ограничено и можех да публикувам само по една снимка. Докато сега, когато работя в Българското национално радио, имам шанса да създавам фотогалерии „В ателието“ и да качвам онлайн много снимки. Истината е, че не са много хората, които са влизали в ателиета на художници. Понякога и аз си завиждам, че успявам да стигна до тези места. Давам си сметка за това и в последните години си извоювах възможността да ме допускат до процеса на работа.
Как?
С доверие. Защото аз се стремя да покажа хубавите неща в ателието, да покажа работата на художниците така, че хората да видят в каква обстановка твори авторът.
Как се промени работата ви през годините?
Може би любовта ми към нея става все по-силна. Може би сега съм още по-запалена, защото имам възможността да покажа повече неща.
Какво се опитвате да уловите – процеса на работа, лицето на художника?
Зависи и от това дали художниците ще ми позволят да уловя процеса им на работа, защото има хора, които ми казват: „Ани, нали знаеш, че не мога да рисувам пред никого?“. Тогава аз проявявам разбиране и уважавам тяхното решение. Но пък други художници знаят какво искам и са се подготвили. Павел Койчев например ми каза: „Аз знам, моето момиче, че ти искаш да правя нещо сега“ и започна да работи, което е жест не само към мен, но и към аудиторията, която ще гледа тези снимки. Затова си мисля, че процесът на снимане се получава, защото лично на мен ми е много интересно. Дори смятам, че когато човек прави нещата така, че за него да са важни, те стават важни и за околните. Понякога ме питат хората – в ателието на кой художник беше най-интересно, но не мога да отговоря. Няма как да отговоря. Във всички ателиета е хубаво и навсякъде ми е било интересно. При някои е хаос, но това е подреден хаос. При други цари ред, при всички е различно и при всички е много интересно. И това е най-хубавото на изкуството – че е различно.
Нужни ли са ви думи, когато разказвате за тези срещи, или снимките винаги говорят достатъчно?
Да, пиша текстове, защото все пак хората трябва да знаят кой кой е, но обикновено текстовете са много кратки. Понякога ми трябва едно изречение, за да вляза в темата. Дори една дума. Важно е и какво заглавие ще сложа.
Някои заглавия наистина ни изпращат в различни светове. Сещам се за заглавието „Красивият склад на Любомир Савинов“. Това е като заглавие на разказ.
Да, с него имам интересна история. Наскоро го подсетих, че ми е бил преподавател в училище и ми е писал тройка, и когато му припомних това, той ми каза: „Напълно заслужено“. Разбира се, той не си спомня за мен, но като се замисля, е добре, че вече не рисувам, защото на фона на тези художници не знам каква щях да бъда. Но сложих това заглавие, „Красивият склад на Любомир Савинов“, защото там той е събрал много свои работи и сега предстои да му организираме изложба. Да вляза в този склад, за мен е приключение – да видя тези картини, да уловя емоцията, вложена във всеки портрет, във всяка работа. Затова ми е много важно да открия някоя такава мъничка дума или детайл, за които да се хвана и които да отключат историята. Например, когато бяхме в Дрен, в ателието на Емил Попов, забелязах един стогодишен орех в двора на къщата, който ни посрещна с есенен килим от орехови листа. Но понякога правя снимките и чакам да отлежат малко, да ми дойде думата, от която да тръгне всичко, защото не е лесно да подредиш нещата така, че всички хора да получат представа какво има в едно ателие.
Какви са реакциите, на публиката това интересно ли ѝ е?
Мисля, че на много хора това им е интересно, например вчера гледах фотографиите от ателиетата на Емил Попов и Стефан Чурчулиев – публикациите са споделени над хиляда пъти в социалните мрежи, което означава, че хората също ги харесват. Понякога в галериите, които имат екрани, виждам, че споделят снимки от ателиетата.
Това доверие се гради от двайсет и повече години и се опитвам всеки ден да го доказвам. Не ми е трудно, защото нямам за цел да създавам сензации, опитвам се да уловя процеса на работа и да покажа как изглеждат нещата отвътре.
Как снимате? Режисирате ли хората, които снимате, или просто ги чакате да се отпуснат и да забравят за фотоапарата?
Не знам, поне пред мен не се притесняват и сигурно им е лесно да се отпуснат и да забравят за камерата. Виждала съм други творци, които доста се притесняват, и затова се опитвам, когато снимам някого, да го опозная, да му кажа нещо, да се скъси дистанцията и той да се отпусне. Знам, че е много важно да умееш да общуваш с публиката и извън сцената, и за мен този контакт е много важен.
Мислите ли да съберете тези фотографии в книга?
Да, мисля за книга. Забелязвам, че преди съм снимала по-малко, защото тогава бях по-ангажира с политическа фотография. Сега имам повече време и досаждам по-дълго. Понякога не ми се излиза от ателиетата, като отида там, все едно попадам в друг свят.
Снимате ли и млади автори?
Опитвам се да снимам млади автори, които не са познати, защото знам, че това е работата на медиите. Наскоро си говорих с една жена, която беше разглеждала последното ми ателие с художничката Райна Стоймирова, и сподели, че много е харесала работата ѝ, но не я е познавала досега.
Сигурно е много трудно да се правят обобщения, но различните поколения художници имат ли различен стил на работа?
Процесът на творчество при всеки е различен. Когато отидохме да вземем творбата на Павел Койчев за изложбата, той работеше. Бях учудена, защото мислех, че е в ателието заради нас, а той ми каза: „Моето момиче, всеки ден се работи“. И си мисля, че художниците са доста дисциплинирани в работата си, независимо че не знаят кога ще е следващата им среща с публиката. За мен това е правилният подход – да работиш. И тогава нещата се получават. Пък и аз нямам претенции да съм велик фотограф, просто искам да заснема тези големи художници, да ги запазя за историята, защото паметта е важна.
Давате ли си сметка за това, когато снимате?
Преди не си давах. Тогава някои от снимките, които съм правила, са ми били много смешни и дори скучни – но това е история, духът на времето. И след двайсет години тези снимки ми изглеждат по съвсем различен начин.
