Новата стихосбирка на Владимир Левчев „Точно време“ вече е факт. Тя е много важен факт. Така е, защото авторът, без да подценявам читателската памет, е един от тези поети, които през 80-те очертаха новите посоки, промениха езика, заговориха с онзи глас, който силно и мощно прозвуча в българската поезия от 90-те. Написа манифестни за нея текстове. Защото с последвалите си стихосбирки, статии, романи Владимир Левчев последва и разви заявените творчески и социални позиции, утвърди писателския си аз, превърна се в безспорен литературен авторитет, в автор, чиито творби се очакват от критика и публика.
Ще започна с това, че „Точно време“ (така се нарича и откриващата поема в книгата) поетически осмисля няколко важни и независимо от тривиалността на израза, бих казала, всъщност вечни теми – времето, паметта, екзистенциалния товар, лежащ върху плещите на всеки човек, разлома между надяваното, мечтаното и достигнатото, реалното, крайността, езика, вярата. Големи поети от различни епохи са размишлявали за тях, искали се да проникнат повече и повече в същността им, изживявали са ги по различен, неповторим, свой начин. Владимир Левчев, демонстрирайки културна и поетическа памет, „разговаря“ с някои от тях, препраща към творби на други, разгръща своята поетическа мисловност в диалог с ключови текстове – от една страна, на християнското слово, от друга, с водещи творби на европейския, а и български модернизъм.
Началната творба – „Точно време“, неслучайно е дала и името на стихосбирката – тя „разбира“ убегливостта на времето, трагизма на човешката невъзможност да попадне в някое негово точно измерение – „преди“, „сега“, „утре“. Тази тежест, този житейски кръст, е колкото всекидневно понасяна, толкова и обременена от една световна, всечовешка участ. Пеперудите на миналото не летят със същите крила днес. Участта им в бъдното може да бъде видяна само в съня, може да бъде въпрос, но не и отговор. Поемата сплита дисонансното звучене на едно днешно разбиране, размисляне, с ритмичността на запомненото, уталоженото като памет. Една образност, позната ни от класически образци на българския модернизъм, се съчетава с пряма „поезия на факта“, с отстранеността на един привидно неангажиран емоционално наблюдател.
Владимир Левчев е поет, който не просто използва християнска символика в стиховете си, той е в един дълбок смисъл християнски поет. Но у него вярата е най-вече етически фундамент на съществуването. В серията „Портрети“ (Магдалена, Матей, Марко, Лука, Йоан, Юда ) – той смислово обогатява конкретния образ, отправя общочовешки послания, връща към извечни морални дилеми, трагически въпроси и изпитания.
Какъв език ни трябва, за да се изговорим на другите? Кой е нашият? Кой е езикът, който Бог ще разбере? Лирическият човек в тази книга продължава да усеща тежестта на „кръста на живота“, но има сякаш някакво ново знание – за могъществото на мига. Онзи, крайният, способен „като вселената“ да се разширява.
„Точно време“ е респектираща книга. Със своята концептуалност и дълбочина. Поетически сложна, структурно многообразна, с променящи се лирически говорители, с променящи се и свободно разполагащи се времена и места. Книга, която е поредното доказателство, че дори и в днешните „равни“ и предвидими времена, времена, които някак предполагат проза, поезията живее. И живее така истински.
Крайно време
Да живееш значи да умираш.
Да забравяш значи да разбираш…
На облак е подобна всяка вещ
и цветето е пламъка на свещ.
В небето кули мраморни се сриват
и камъните са лица менливи…
Красавицата става свъсен демон,
а после с пухкав пудел ми изменя…
Но залезът прозорците запали
и веят вече вечерни хорали.
А тази тъмносиня планина –
тя всъщност е застинала вълна…
Заспиваш и мигът расте безкрай –
като вселената се разширява…
Мигът на смърт е ад, или е рай.
Но само този миг след теб остава.
