Преместването от едно място на друго не е само пътуване, то е и разказ. За да избегна обаче труса в настоящето, когато по думите на Итало Калвино старите къщи биват заставяни от собствениците си да протягат шии, за да трупат върху тях надстройки, бягам от шумотевицата на площад Славейков по „Гладстон“, в частта, където монументалните сгради все още съседстват със сенчести градини като онази с прочутата глициния. И не щеш ли, точно до нея, пред „Антикварницата“, съзирам познат силует с къдрави коси. Константин Хаджиев – нека спомена името му – освен книжен бард е и издател на книги, в момента изцяло потопен в творчеството на Борис Шивачев. Поздравяваме се, разменяме няколко думи. Внезапно се сещам, че така и не съм го питал нещо, за което си мислех отдавна, докато разгръщах подготвения от него първи огромен том от съчиненията на първия космополит и испанист в нашата литература. Къде всъщност е живял Борис Шивачев?

– На ул. „Иван Асен II“ – отвръща ми той след кратък размисъл. Последният етаж в кооперация „Тракия“.

– Че нали трудно се е движел и в последните си години е бил напълно парализиран? Как е живял толкова нависоко? Чувал съм, че е лежал в гипсово корито…

Коцето, както го наричат приятелите му, признава, че не е изяснил още подробностите, свързани с жизнения финал на волния автор на „Писма от Южна Америка“. А редно е да се знаят. Току-виж сложили някой ден паметна плоча на този дом. Сетне влиза в книжарницата и ми изнася книжка с писмата на Шивачев – „Четири години в Аржентина“. Публикувана е през 1992 г., навярно в малък тираж, не е преиздавана оттогава. Виждам, че съставители са сестрата на писателя Вера Шивачева-Градинарова и Мария Овчарова. В бележка под едно от последните писма съзирам потвърждение на адреса и решавам да се отправя натам.

По пътя си мисля за странната съдба на това младо момче, влязло с „динамика и джаз бенд“ в българската литература. Баща му е офицер, тежко ранен в Първата световна война и остава инвалид за цял живот. От „Опит за автобиография“, текст, който откривам в книгата, става ясно, че войната е била точката на крушение и за това четиринайсет-петнайсет годишно момче, от която то никога не се съвзема. Седнал в градинката до кино „Влайкова“, попадам на следните редове:

… Баща ми беше на фронта. Страхувах се много, че мога да го загубя. Молех се на Бога да го запази. Ала моите молитви като че ли не ме успокояваха. Всеки ден гинеха толкова добри хора. Ако имаше Бог, нима той би допуснал подобни убийства? Моята юношеска съвест търсеше справедливост… Намразих войната и всички, които я поддържаха. Мизерстваше целият български народ. И когато на фронта умираха, а в тила гладуваха, спекулантите грабеха най-безсъвестно.

Затова той се заявява като атеист, антимилитарист, на две крачки от анархизма.

И за да се освободи от кошмарите на войната, решава през 1920 г. да избяга далеч, толкова далеч, колкото му видят очите – в далечна и тайнствена Аржентина. С желанието да види и опише колкото се може повече:

Да скиташ с широко отворени очи. И да поглъщаш всичко. Нека душата ти стане сюнгер, който попива влагата на живота. На чудния и разнообразен живот по всички географски ширини. („Писма от Южна Америка“).

С три момчета на по 18–19 години тръгват по широкия свят, жадни да видят какво ли има „отвъд“. Един от тях (Радослав Тричков) десетилетия по-късно ще разкаже кое ги е тласкало напред: „За нас Америка е спасителният бряг, над който вали златен дъжд. Млади сме. Пък Америка, била тя Южна или Северна, е страната на най-големите възможности!“ („С Борис Шивачев в Аржентина“, 1984 г.). Блянове на поколения млади българи.

Така в края на 1920 г. те вече са в Буенос Айрес. Останалото ни е известно от парещите редове на „Писма от Южна Америка“ на Шивачев, една от най-модерно синкопираните книги в българската литература, излязла на части във в. „Литературен глас“. Последните текстове виждат бял свят дори след смъртта на автора.

Пампасите и Патагония. Испано-Америка. Пътешествие на юг. Отвъд екватора. Където Борис Шивачев отива, воден от желанието си да скита, и откъдето се връща:

Когато човек се махва от едно място, той непременно трябва да отиде на друго. Освен в случай, ако е решил да ходи на „оня свят“. Тогава той може да не мърда от мястото си. Достатъчно е да си тегли куршума, за да си „отиде“… Но аз съвсем нямах намерение да отивам на „оня свят“. Моите желания бяха по-прости. Аз исках само да се махна от Аржентина. А къде щях да отида? Това беше второстепенна работа („Писма от Южна Америка“).

На кораба „Кети“, на който се скрива заедно с приятеля си Пано, има двайсетина дриплювци и 478 вола! Отначало, щом разбират, че са пътници без билети, искат да ги хвърлят в океана. После им дават работа – да хранят и поят добитъка. Работата е тежка и мръсна. Хората недоволстват. Избухва бунт. След схватка с капитана, Борис е хвърлен отвисоко в трюма на кораба и при падането сериозно уврежда гръбнака си. Нараняване, което ще се окаже съдбовно за по-сетнешното му заболяване.

Тогава той е на 22 години. Нехае, мисли, че светът е пред него, кипи от проекти – написал е част от латиноамериканските си разкази от „Сребърната река“. След като се добира до Босфора, работи и по тамошните строежи. Трябва да изкара пари, за да се върне в България. Болките в гръбнака се засилват и започват сериозно да го безпокоят.

На 22 юни 1924 г. най-сетне слиза на пристанището във Варна. В Ловеч се връща сериозно болен, остава на легло, оказва се, че има и туберкулоза.

Сестра му Вера описва завръщането така:

Той влезе в двора – висок, слаб, с куфар в ръка. Очите топли, слънчеви, косата къдрава, буйна… Радостта беше безкрайна, но бързо помръкна в нашия дом. Та той, любимият брат беше болен. Чувах го да кашля мъчително.

Настаняват го в хубава, светла стая, за каквато напразно е мечтал в Аржентина. Викат лекари. Баща му захваща допълнителна работа – отваря павилион за вестници, за да изкара средства за неговото лечение.

Постепенно Борис Шивачев се съвзема. Продължава да работи над разказите от сборника „Сребърната река“, започва да превежда „Анхел Гера“ от Бенито Перес Галдос, превръщайки се в първия български испанист, друг преди него просто няма.

Идва през 1927 г. в София. Записва се да следва дипломация и консулски отношения в Свободния университет, а също и в Историко-филологическия факултет на Софийския университет. От едно писмо в книжката научавам, че първата му софийска квартира е била някаква таванска стая на бул. „Патриарх Евтимий“. Номерът не се съобщава. За да не тежи на родителите си, кандидатства за дребна чиновническа служба в Народното събрание. През 1928 г. цялото семейство се събира в София. Искат да са близо до Борис, да му помагат с каквото могат.

Намират си общ дом на ул. „Казармена“, също в мансарден етаж. Най-хубавата стая, както я описва сестра му Вера, слънчевата, еркерна стая с югоизточно изложение и много слънце е запазена за него – да се възстановява там и да работи на воля. И той пише статии, започва романа си „Изобретателят“, по цял ден превежда от испански.

Къде ли обаче е била улица „Казармена“? В бележките на Вера Шивачева-Градинарова е отбелязано, че онзи пръв техен дом е бил съвсем „на края на града“. Но тогава трамваят също стигал само до „Орлов мост“. Значи е било пак в махалата около „Иван Асен II“?  

Намирам потвърждение за това и в следващите пасажи. Наоколо в края на 20-те години не е имало още вдигнати кооперации, само малки къщи, отделени от голи ливади. Днес е трудно да си представим тази „селска идилия“ на това място, но в мемоари от онова време се описват и пчелините по ул. „Гурко“, стигащи до Перловската река…

Вера Шивачева си спомня добре и орляците мухи, които нямали свършек, включително заради мочурищата в Борисовата градина. И още един важен ориентир: от другата страна на прозорците им се виждала зиданата ограда на конния полк. Сещам се, че в телефона си имам карта на София от 1934 г., тъкмо от онези години. Скоро установявам, че тогавашната ул. „Казармена“ е днешната улица „Н. В. Ракитин“, излизаща странично на вече бившия Полиграфически комбинат.

Значи съм близо до целта. Затварям книжката и тръгвам към следващия ориентир в историята.

През есента на 1929 г. Борис Шивачев заболява наново. Чак сега откриват, че има възпаление на три прешлена на гръбначния стълб. Болестта е страшна и мъчителна, болките – неимоверни. Детският спомен на сестра му е съхранил една тежка нощна криза: „Може би е наближавало полунощ, когато мама ме събуди и каза: „Тичай на улица „Цибра“ (днес „Авицена“) за д-р Транин, да дойде веднага, брат ти е зле“. Цялото семейство беше на крак. Аз, с вледенено от ужас сърце, хукнах в тъмната нощ през ливадите. Не помня какво съм казала на докторката. Помня само, че удрях по вратата и знам, че чаках в тъмната нощ премръзнала на уличката да се приготви и да я заведа у нас. Дълго се бави тя при болния ми брат, зората идваше мрачна и неприветлива. После разбрах че сърцето на милия ми брат отказало да работи нормално. Но той остана жив…“

Докато четях тези редове на една пейка в градинката край „Влайкова“, си дадох сметка, че се намирам точно срещу някогашните пусти ливади. Имам смътен спомен за избледняла лекарска медна табелка на една къща по днешната ул. „Авицена“ и скоро се озовавам там. Табелката вече я няма, останало е само тъмното петно на мазилката. Но стълбите към арката на преддверието осигуряват достъп дори за нощна визита. Домът в стил „Бел епок“ е от онези години. Дали тук е живяла въпросната д-р Транин?

Семейство Шивачеви явно е държало на нея, а и на квартала около „Иван Асен II“, щом в началото на 1930 г. решава да се установи окончателно тук. Продават китната къща в Ловеч със зашумения двор, песните на славеите и гледката на огнените залези. От спомена на сестрата научавам, че в началото на 1930 г. се преместват в новото си жилище. Тогава на улица „Иван Асен II“ се строят две нови четириетажни кооперации, които съединени дават съпритежателския дом „Тракия“, намиращ се на номер 17.

Всеки ден минавам оттам. Кооперация „Тракия“ ветрилообразно покрива ъгъла с ул. „Гогол“ и гледката, откриваща се към нея от градинката на „Влайкова“, я прави да изглежда още по-масивна и внушителна. Ала работата е там, че входовете са два – 17 и 17а. Кой ли от двата води към някогашния апартамент на Шивачеви?

Известно време прекарвам в обиколки от едната до другата страна на кооперация „Тракия“, разположена, както казах, на ъгъл. Докато най-сетне една мила дама с куче не се насочва към 17а, а аз се втурвам след нея. „Извинявайте, спирам я аз пред самия вход, не знаете ли случайно дали някога на четвъртия етаж не е живял писателят Борис Шивачев? Сега там може би има наематели?“ Въпросът я смайва, вглежда се в мен и с усмивка ми казва: „Би трябвало добре да познавате човека, който обитава този четвърти етаж..“ След което произнася името на един от най-известните режисьори в съвременния български театър. И наистина ме стъписва. Спомням си, че сме се срещали и поздравявали с него тъкмо на този тротоар. Ако той живееше в апартамента на Борис Шивачев, все щеше да се е чуло. Влизам след нея във входа и първото нещо, което ме смайва, е неприветливостта на обстановката. Сумрак, много тесни и високи стълби, десетина стъпала на стълбище. Явно предприемачите през 1930 г. са пестили от пространството. Направо не се представям как обездвижен човек би могъл да бъде свален по тези стълби, дори на ръце.

А в края на 1930 г. Борис Шивачев отново е на легло. Цяла зима не мръдва от стаичката си. При него непрекъснато идват гости, описанията на мъките му са като на „прикования Прометей“.

Би ли повярвал читателят, че този млад и пълен с пламъци, пълен с пориви, идеализъм и космополитни мечтания човек, имаше един съвършено сломен от тежка болест организъм? Че почти две години той лежа по гръб, без да може да се движи нито в ляво, нито в дясно, стегнат яко от един болничен корсет… Неговите ръце бяха само свободни. И поставил на главата си една специална дъска, той с многократни почивки пишеше, за да облекчи преизпълнения си с чувства и планове ум (Любен Казанджиев, „Един буен пламък угасна“, в. „Литературен глас“, брой 142, 1932 г.).

Писателят Недялко Месечков, който също посещава болния си приятел, разказва как той диктува на своите близки – и на български, и на испански. „Имам си секретари – казваше на смях Борис – на всички вкъщи диктувам. Вярата му за по-добри дни не го напускаше. Този, който толкова много бе изстрадал, който бе видял смъртта в очите, който не можеше да се помръдне от леглото – силно вярваше в живота и човека“ („Литературен глас“, брой 380, 1938 г.).

Така – романтично и героично – изглежда „прикованият Прометей“ за посетителите. Неизтощимата енергия и борбеност на Борис Шивачев, с които той създава най-зрелите си творби, наистина смайват.

През очите на най-близките се разкрива обаче истинската трагична картина. Ето свидетелството на сестра му Вера Шивачева-Градинарова:

Горката ми майка бдеше. Да не би да му дотрябва нещо – било лекарство или друго. Сълзите ѝ бяха пресъхнали, тя даваше кураж на този, чиито болки бяха нечовешки. Гипсовото корито е било направено грубо и недодялано. Една нощ такива страдания е изпитвал бедният ми брат, че цялата нощ никой не спа. Татко и брат ми Любен с кухненски ножове рязаха гипса, за да освободят съсипаното тяло. И когато свършили и го обърнали, брат ми загубил съзнание, а целият гръб бил в рани и кръв.

Чета тези редове с поглед към мансардата на номер 17, чийто вход е откъм улица „Гогол“. Дали там Борис Шивачев е странствал към своята Голгота? Нямам отговор засега. Ако можеше да открия някой от по-старите съседи, който да си спомня нещо.

– Търсите ли някого? – чувам глас зад гърба си, който идва от градинката. Обръщам се. Мъж към седемдесетте приветливо ми предлага помощта си. Наблюдавал от доста време как кръжа около кооперацията и чета нещо от някаква книга. Иска да ми помогне, роден е тук, познава всички съседи.

Разказвам му, развълнуван от този знак на съдбата, че искам да узная къде точно е живял писателят Борис Шивачев, прекарал тук последната година от живота си. Мъжът, който ми се представи като Борис Грънчаров, замислено клати глава. Никога не е чувал за такъв съсед. Нито че в техния жилищен дом е живял някакъв писател.

– Наематели ли в момента обитават мансардата? – продължавам да упорствам аз.

Имало наематели, но името на собственика на апартамента на четвъртия етаж е друго. Тук нишките се прекъсват. Изгубил вече надежда, питам не е ли познавал все пак сестрата на писателя – Вера Шивачева-Градинарова, тя доста години е живяла на този адрес.

Изведнъж лицето му се променя. Разбира се, че помни г-жа Градинарова, както и мъжа ѝ Любчо, хидроинженер по професия. Бил приятел с нейния син Костадин. Да, те живели на четвъртия етаж, но входът бил от вътрешния двор, не откъм улицата. Иди, че се оправи в тези софийски потайности… След малко той отваря желязната врата, водеща към въпросния вътрешен двор и ми посочва малко еркерче, гледащо на север. Там бил апартаментът на семейство Шивачеви-Градинарови.

– А има ли отгоре таван, където е била стаичката на писателя?

– Има, отговаря ми той, там живееше някога Коцето. Много пъти съм ходил там. Малка стаичка, четири на четири, със скосен покрив. Иззиданият комин я скрива от погледа. Но си е там.

– Какво се вижда от нея – питам аз. Искам да си представя какво е виждал Борис Шивачев, докато е описвал Южна Америка.

– Паркът на Военната академия. Малко зеленина в далечината.

След което ми разказва следната история. Костадин Градинаров, отишъл си от този свят преди около година, искал да преустрои и разшири тавана, но се оказало, че не може да извади съответните разширения. Липсвал му нотариалния акт, оказало се, че има съсобственик – брат на майка му, запилял се из Южна Америка.

Направо се ококорвам от изненада.

– Но Борис Шивачев умира тук през януари 1932 г.!

– Не знам, казвам, каквото ми сподели Коцето. Обикаляше из разни латиноамерикански посолства, за да отправя запитвания, следите на този чичо бяха изгубени отдавна.

Тогава се сещам, че покрай Борис Шивачев и брат му Любен също научава испански. И може би на свой ред бива привлечен от магията на пампасите? Ала това вече е друга история.

За последен път оглеждам тесните стълби на входа, където двама души трудно могат да се разминат.

– Предприемачът е бил скъперник.

Г-н Грънчаров обаче с усмивка ми възразява: „Явно не знаете, че тази част от кооперацията е построена със заем от бащата на вашия писател, който след това разпродава останалите апартаменти. Знам го от моя приятел. Бил намерил документ за заем от „Османска банка“. А иначе, допълва той, кооперация „Тракия“ е строена за военни. Баща му купил техния апартамент от някакъв авиатор, а ръждивият балкон пред очите ни, който напомня на съвременна арт-инсталация, бил част от апартамента на някакъв генерал, герой от опълчението.

Пак поглеждам нагоре към почти незабележимата мансарда и се разделям с моя „гид“. Неволно се сещам за разказа „Ревност“ на Борис Шивачев. В него младият писател Иван Антонов лежи, без да може да помръдне върху някакъв одър, който в същото време му служи и като диван. Но не губи надежда:

Струваше му се, че ако протегне ръцете си, ще пробие тавана и ще хване облаците. А друг път, ако се напъне, като че ли ще повдигне цялата земя. И все пак той беше болен. И при това твърде тежко болен.

Два дни преди да си отиде от този свят (според проучването на Константин Хаджиев), Борис Шивачев предава последната си статия за испанската литература.

И склапя очи на 30 януари 1932 г., ненавършил трийсет години…

Сестра му Вера описва по следния начин раздялата с него:

Стълбите ни бяха тесни и много мъчно свалиха ковчега. До черквата „Св. София“ отидохме пеша, една дълга върволица от хора след колата. А оттам до Софийските централни гробища с файтон.

Спомням си, че много се говори на гроба му. Аз стоях безпаметна, с остра болка в сърцето.

Петър Динеков казва в прощалното си слово, че „Борис Шивачев вярваше в нещо по-хубаво, в един свят, който се ражда като сияние и изпълня душите със светлина и радост. И заради тази безкрайна вяра на Шивачев във всевечното добро и всевечната красота, заради тоя му копнеж по хубавото най-много го-обичаме и най-много го ценим“.

Думи, които са слънчев лъч в една доста скръбна софийска история.