Начало Сцена В главната роля: нова българска драматургия II
Сцена

В главната роля: нова българска драматургия II

2026
Последната тайна на Фреди от Ир. Гигова, фотография Емил Добрев

Разговори, каквито се чуват на всяка опашка за пенсии или пред кварталната бакалница; махленско философстване, патетични вайкания, лишени от обем образи, вестникарски клишета, вицове втора употреба, градски фолклор… Пиесата на Стефан Цанев „Деца на света” (Младежки театър) функционира като машина на времето. Със сюжета и маниера си (не ни е спестено дори: „Когато умре един от двама ни, аз ще ида да живея при сестра си в Каварна.”) тя запраща 20 години назад, когато театърът все още не беше способен да вникне в случващото се с нас, а оставаше втренчен в най-очевидното – битовите и социалните драми след промените. Само датировката – 2011 г. – и фактът, че двама възрастни родители общуват с отдавна емигриралите деца по скайп, подсказват за времето на нейното написване.

Останалото е дежа вю: съкратена учителка по литература и без време натирен от филхармонията флейтист са превърнали в крайпътен мотел наследственото ханче на жената. Разчитат започнатата преди двайсет години международна магистрала някога да стигне и до тях, за да потекат реки от евро. Магистралата обаче, като един Годо, така и отказва да се появи. На финала свърва към Кучи дол, оставяйки двамата завинаги „в източните покрайнини на Европа”, откъснати от отчуждените деца и непознатия внук. Компания им прави само магистрална жрица на любовта (съкратена детска учителка, принудена да се издържа с проституция, но иначе съхранила чувствителната си душа – това въпиещо клише направо затрива образа). Докато чакат магистралата и несбъднатото връщане на децата, остарявайки пред очите ни, мъжът и жената претакат все едни и същи теми, които изникват периодично в разговорите като Радичковата „умряла” лисица. Само дето при Стефан Цанев това няма свежестта на любопитен драматургичен ход, а навява скука.

Режисурата на Красимир Спасов не прави дори най-малък опит да проветри баналността в „Деца на света”. Удобно скрита зад правилото, че първата постановка трябва да е максимално вярна на пиесата, тя я чете буквално, следвайки безропотно ремарките и с тази мечешка услуга още повече задълбочава усещането за мъртвороден текст. Сценографията на Красимир Вълканов окончателно слага щемпела „вехто” – и смислово, и визуално.

Очаквано ще е, ако не друг, то поне Доротея Тончева (Жената) да играе отдадено и с хъс, да одушеви пиесата, която е посветена на нея. Не е казано, че уморена от живота, разочарована и обезверена жена трябва да се играе вяло, уморено и без вяра в образа, нали? Но нейното пребиваване в спектакъла до края остава съвсем рутинно, сякаш погълнато от общата инертност. Дори усилията на Стефан Мавродиев (Мъжът) да придаде някаква амплитуда на иначе равната линия в ЕКГ-то на своя персонаж остават без резултат. Някак трескавото му присъствие на сцената, особената приповдигнатост в изпълнението не променят факта, че образът е двуизмерен, иначе казано – плосък. А ако някой държи да добие представа за актьорския потенциал на Гергана Христова (Жрицата на любовта), най-добре да я гледа в „Летище” пак в Младежкия театър, не и тук.

На този фон „Последната тайна на Фреди” (театър „Възраждане”) действа като адреналин. Дебютната пиеса на журналиста и театрален критик Ирина Гигова откъсва поглед от нашия собствен пъп и отказва да се подчини на провинциалното мислене и регионалните комплекси. Окуражена от догадките за възможна връзка между фронтмена на „Куин” Фреди Меркюри и легендарния балетист Рудолф Нуреев и подсказана от документална книга с тяхната любовна кореспонденция (обявена, между другото, за пълна мистификация от сериозните изследователи), тя се оттласква от обичайния поток на жълтите новини и преминава на съвсем друго ниво. „Последната тайна на Фреди” е за двама емигранти (рожденото име на Фреди Меркюри е Фарук Булсара, произхожда от иранско семейство на британска чиновническа служба; Рудолф Хамет, или Нуреев, е от татаро-башкирски произход, танцьор и хореограф в Съветския съюз и Франция), чиято слава и успех се приемат за даденост, но всъщност са пирова победа. Тяхната хомосексуалност ги прави още по-уязвими пред медиите и обществото. Пиесата е за въображаемата им последна среща, когато Фреди вече знае, че е заразен със СПИН (Нуреев умира 14 месеца след него от същата болест). Със съзнанието, че дните му са преброени, в един драматичен, оголен до болка изповеден разговор Меркюри предлага този път, вместо да живеят по законите на другите, те двамата да манипулират медиите и обществото, да сътворят собствената си легенда. Молбата му към Нуреев е да съчинят и мистифицират кореспонденцията между тях, която да бъде публикувана след неговата смърт. Защото не е важно как си живял, а какво е писано по вестниците за теб.

Първото, което поразява в този спектакъл, е удивителната визуална прилика на актьорите с действителните лица, които пресъздават. Второто – тяхната окрилена, отдадена игра. Свежен Младенов (Фреди) е успял да попие умората и горчивата мъдрост на човек, изложен цял живот на показ, живеещ едновременно два живота – този, който се очаква от него, и онзи, който е неговият собствен. Без да прекрачва границата на вулгарността и профанизацията, Георги Златарев напълно се е слял с пластиката, маниерите и предполагаемата същност на Нуреев.

Третото забележително в спектакъла е отговорността на режисьора Съни Сънински към пиесата (гледали сме негови много по-разпищолени представления дори по класически текстове). Тук той е видимо събран, целенасочен, завладян от темата. Адекватната сценография на Невяна Кавалджиева е успяла да придаде обем (пространствен и времеви) на малката зала на „Възраждане”, така че ретроспекциите от живота на Меркюри се наслагват върху настоящия момент органично и заедно съставляват един логичен и последователен разказ. Допълнително достойнство е решението Фреди да бъде представен от двама актьори (неговата по-млада, нахъсена и амбициозна версия е Анатоли Лазаров).

И не на последно място – музиката на „Куин”, която неизменно съпътства тази добронамерена мистификация.

„Гарванът” е единият от двата текста, финалисти в последния конкурс за съвременна камерна драматургия на Театър 199 „Славка Славова” през 2010 г. По регламент пиесата трябваше да бъде поставена най-късно година след обявяването на резултата, но се появи едва в началото на 2013 г. Тя е дебют за Калина Попянева, но това е единственото общо с предишния дебютант, появил се внезапно и бляскаво в нашия театрален пейзаж, благодарение конкурса – Яна Борисова („Малка пиеса за детска стая”).

„Гарванът” е кратък отрязък от живота на брат и сестра: той е инвалид, тя му е посветила живота си, защото се чувства виновна за неговия недъг; той на свой ред често издевателства над нейната жертвоготовност. (Сюжетната прилика с друг участвал, но не спечелил конкурса текст – „Паякът” от Димитър Димитров и Йордан Славейков – е очевидна, но психологическото ветрило на образите, граничността на ситуацията, емоционалният градус във втория са много по-наситени). С това и се изчерпва всичко. Пиесата създава усещането за наистина произволен откъс, който със същия успех би могъл да започне от кое да е друго място и да приключи където му хрумне. Текстът непрекъснато се върти в кръг като куче, което си гони опашката. Въпреки добронамерените усилия на режисьора Бина Харалампиева, независимо от преданата игра на Калин Врачански и Теодора Духовникова, това си остават просто нахвърляни една през друга реплики. А въпросът защо заради този текст трябваше да се стигне до безпрецедентно в историята на наградата делене на приза между него и „Колекционерката” на Радослав Чичев, остава без отговор.

 

Анелия Янева завършва българска филология в СУ „Климент Охридски“ и специализира театрознание в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работи като редактор в отдел „Култура“ на в. „Стандарт“, сп. „Сега“, в. „Сега“ и приложението „Капитал Light“ на в. „Капитал“. В момента е преводач и театрален критик на свободна практика. Председател е на Обществото на независимите театрални критици.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display