Изглежда колкото по-далече от опрелия в носа ни хоризонт се опитва да погледне българската драматургия, толкова повече успява да сподели нещо различно от делничните битки.
Ако в първо действие на един спектакъл стане дума за екскременти, на финала неизбежно всички се оказват омазани в тях. Точно това се случва в „Да разлаем кучетата” (премиерно заглавие за новия сезон на Театър Българска Армия; закачката с името на популярния американски филм, вместо оригиналното „Ден за тричане”, прилича по-скоро на евтин пазарен трик). Фекалиите са поднесени под формата на стар народен обичай, още жив в Странджа, Източните Родопи и Пиринско, за който повечето от нас научиха след промените в Наказателния кодекс през 2011 г., приети съгласно европейското законодателство. Тогава т. нар. „тричане” (или още бесене, цирене или церене) на кучета на Чисти понеделник, началото на Великия пост, беше инкриминирано заради упражняваното насилие над животните. Чак тогава се разбра и че задължителна част от ритуала е кукерите да мажат хората с л***а за здраве и берекет. И че местните са готови на бунт, но не и да се отрекат от обичая си.
Та именно с тоя екскрементален проблем се занимава пиесата на Емил Атанасов. Режисьорът Иван Урумов е привидял в него сблъсък между „световната глобализация и националната идентичност”. Сигурно е възможна и такава гледна точка, стига към финала текстът съвсем да не зарязваше добрия вкус (вярно, трудно се удържа мярката при такава тема).
И щом става дума за народни традиции и тяхното отстояване, къде да се проведе дебатът, ако не в селския парламент – иначе казано, в кръчмата. И щом трябва високо народно представителство, кой друг да е в него, ако не селският поп, кметът, даскалът и кръчмарят. В противниковия лагер са европейски наблюдател от Брюксел, неговата преводачка – студентка еколожка, пазителят на реда и столична журналистка, отнесла в суматохата едно фекално помазване за здраве и берекет. Помежду е ябълката на раздора – двама кукери в битността си обикновени безработни; единият пробвал късмета си на гурбет в Испания, но завърнал се безславно заради кризата. Патосът на местните: без тричането вече няма да сме ние, то ни е прабългарско наследство (позиция на местната интелигенция в лицето на даскала); без кадем идва беднотия и хората започват да оредяват (простонародният аргумент).
Спектакълът започва обещаващо с разпален монолог на селския поп срещу упадъка на нравите. Този почти моноспектакъл на Васил Михайлов е в традицията на силните му роли (припомни ми колко дълбок и покъртителен беше в „Бая си на бълхите”) – чак да ти се прище да беше продължило така и до финала. После обаче нещата се размиват, Васил Михайлов и неговият персонаж потъват в общата глъчка от образи щампи, докато накрая се стига до тричането на представителя от Брюксел (един безсловесен, но иначе смешен Мирослав Пашов) и повсеместното омазване с изпражнения – в пряк и преносен смисъл.
Не зная дали чувството за хумор може да се брои за добра страна на спектакъла, щом като мярката му е изпусната. (Май единственият изцяло естетически издържан елемент в представлението е сценографията на Нина Пашова). Не съм сигурна, че съвестната работа на актьорите (трагикомичният учител на Георги Кадурин; шавливото като живак цигане на Веселин Анчев; като с брадва дяланото донжуанство на защитника на народните обичаи Георги Къркеланов; вдовичката на Стефка Янорова, успяла да сложи под чехъл и новия си кандидат) не е отишла залудо, щом като всичко в техните персонажи е щампа. Затова пък съм убедена, че да говориш за екскременти не значи да затънеш до ушите в тях.
На другия полюс – жанрово, естетически, езиково – е „Злият принц” на Георги Тенев (Народен театър). Криминална драма с елементи на трилър в сегашно българско време: корумпирани полицаи, ръководени от психически увреден след мисия в Ирак военен; престъпни бизнес схеми и политически игри; игра на котка и мишка между бандити и още по-големи бандити; поредица от убийства, човешки живот на цената на един пробит лев. Накрая, буквално като deus ex machina, изниква инспектор от вътрешни разследвания, действал до този момент под прикритие, и раздава справедливост (доста претупан финал за автора на романа „Партиен дом”, пиесата в стихове „Частите на нощта” и съавтор на „Завръщане във Витенберг”, своеобразно продължение на шекспировия „Хамлет”).
Сценографията на Никола Тороманов представя в натура полицейска кола, във и върху която се разиграва част от действието. Двуетажната мрежеста клетка, заела остатъка от клаустрофобичното пространство в залата на ІV етаж, железният звук на вратата, прищракването на бравата, тропотът на тежки обувки по металните стълби и мирисът на изгорялата при (умишлено причинено) късо съединение лампа създават атмосфера на безизходност и безнадеждност.
Дали заради кинематографичната игра на актьорите в едър план, дали заради нагнетения до непрогледност мрак на внушението и макабрения сюжет, но спектакълът прилича на нещо средно между „Пухеният” на Мартин Макдона и неговата черна трилогия за Конемара. Между редовете на „Злият принц” прозират пристрастията на Георги Тенев към драматургията на Макдона; в опита му сам да режисира собствения си текст се усеща желанието да догони Явор Гърдев. И в двата случая обаче работата му е само бледо подобие на оригинала. На „Злият принц” не остава нищо друго, освен да се присъедини към еднодневките в българската драматургия.
Актьорите, колкото и амбициозен да е кастингът, са оставени сами на себе си. Нито Христо Петков (Комисарят), нито Владимир Пенев (Писателят), нито Явор Бахаров (Стопаджията) успяват да надскочат обичайните си професионални рефлекси. Камо ли да стигнат някакво по-горно ниво. Въпреки че ролите са писани специално за тях. Христо Терзиев е направо безпомощен в своето превъплъщение от корумпирано ченге в инспектор от вътрешни разследвания. Цветан Алексиев очевидно е търсил по някакъв ярък детайл за всеки от трите персонажа, които представя – полицай с обременено семейство, принуден да рекетира шофьорите; юродив пазач и арабин, търговец на месо (и не само). Но и при него личи липсата на режисьорска ръка. Може би това е най-сериозният проблем на спектакъла – неспособността на Георги Тенев да се разграничи от собствения си текст и да го погледне под друг ъгъл, вече като режисьор.
Много далече – и географски, и като тема – от нашите български работи е монопиесата на Елена Алексиева „Глас” (ДТ-Пловдив, режисьор Калин Ангелов). Тя говори за гения в изкуството (оперната прима Мария Калас); за таланта, на когото не достига само една крачка до гениалното (двойничката на Калас и нереализирана нейна дубльорка Виктория Глас); за самотата и изолацията, на която се обричат посветените на велика творческа цел. В един ту вмислен, ту препускащ кресчендо, ту потъващ в дълги паузи монолог актрисата Ивана Папазова (постигната е поразителна прилика с Калас) преброжда живота на родената в бедност Виктория Непомук, която обаче е одарена с божествен глас, достоен да се мери с този на великата Калас, и затова е обречена на мълчание като дубльорка зад кулисите, така и недочакала звездния си миг. Едва след смъртта на примата получава последен шанс да пее, но пред американски туристи, и то не заради дарованието си, а заради приликата с Калас.
В изпълнението на Ивана Папазова се редуват опиянение от музиката, гняв заради принудата да живее в сянка, преклонение пред гения на другата, усилие от трудният избор да се отрече от себе си, за да съхрани легендата. В това двойно превъплъщение актрисата говори и чрез благородната осанка, царствените движения и пестеливостта на емоциите на една наистина велика жена. Микрофонът пред нея допълнително усилва ударните пасажи, но бива покриван с ръка, когато изговореното трябва да прозвучи интимно, споделено в полушепот. Изпълнението на Ивана Папазова е в акварелна гама, с плавни преливания и тънки нюанси, фино и изискано на места, страстно и поривисто – на други. С всеки следващ етап от живота на нейната героиня се разтварят и по един чифт червени плюшени завеси (сценография Теодора Лазарова), докато на финала се озоваваме в самата светая светих – на душата й, на преживяването.
Изглежда колкото по-далече от опрелия в носа ни хоризонт се опитва да погледне българската драматургия, толкова повече успява да сподели нещо различно от вече баналните наши делнични битки. Засега май това прехвърляне на хоризонта се удава повече на жените: Елена Алексиева с „Глас”, Ирина Гигова с „Последната тайна на Фреди”, Яна Борисова с триптиха си „Малка пиеса за детска стая”, „Приятнострашно” и „Хората от Оз”.
