И аз не знам как намерих тази градинка. Изникна изведнъж, до самия булевард. Напечена хубаво от слънцето, не съвсем чиста, но в никакъв случай не и мръсна, просто малко изтормозена от зимата, с обелени катерушки, с пробита от корените настилка, но с храсти, които вече напъпваха. Пейките бяха сухи. Истината е, че краката ми се умориха и търсех къде да седна. Ако кафенетата бяха отворени, щях да седна в някое кафене. Но кафенетата бяха затворени. Ходих да разпечатам ръкописа на един приятел, помоли ме да напиша няколко реда за задната корица на книгата му, която скоро трябва да излезе. Разпечатах ръкописа, подвързаха ми го със спирала, но докато се връщах обратно по булеварда, краката ми се умориха. И тази градинка сякаш падна от небето. Всъщност аз често бях минавал край нея, но не ѝ бях обръщал никакво внимание, чак сега я видях. Седнах на една слънчева пейка, оставих торбата с ръкописа до мен, смъкнах плетената шапка, защото слънцето напичаше и се порадвах на резливия ветрец, който изсушаваше изпотеното ми чело. После нахлупих пак шапката, защото ветрецът не беше безобиден, той явно идваше от усойни места, където още белееха като налягали кучета преспи сняг, храстите още бяха голи, без пъпки, а камъните изглеждаха виолетови на цвят.
Огледах пак градинката, порадвах се на бирените капачки по напукания асфалт, които на слънцето блестяха като разхвърляни жълтици, рекох си, че няма да пуша половин час, извадих ръкописа и започнах да чета.
Прочетох първия разказ и спрях. Този разказ ми беше странно познат. Не знаех аз ли бях искал да напиша такъв разказ, пък в крайна сметка не бях успял, или просто го бях сънувал в едни години, когато писането беше още само сладка топка в диафрагмата, с всичките предвкусвани думи, звън, шарки, викове и чудеса.
Има такива разкази, прочетеш го и можеш веднага да започнеш пак да го четеш. И думите му няма да се уморят да бъдат пак същите, винаги нови, странни, усукани, чудати, ту като изтеглени от глина, грапави и жулещи, ту като изковани от сребро. Когато срещна такъв текст, винаги се чудя – как се пише така, от каква фуния излизат думите, какви магнитни силови линии ги подреждат.
И нямам отговор. Но понеже винаги съм се опитвал да бъда честен с моите около 1 000 верни читатели тук, в „Портал Култура”, сега, както може би се сещате вече, мои верни читатели, ще публикувам тук този разказ, за да видите, че не говоря празни приказки.
Авторът се казва Красимир Димовски. За тези трийсет години, докато ние издавахме книга след книга, той описа пълен кръг и ни заведе пак там, в началото, където ни беше най-хубаво. Книгата му носи заглавие „Момичето, което предсказваше миналото”. Тя ще излезе през месец май.
Победителят
Красимир Димовски
– Идвай с мене да скърцаме със зъби! – вика ми Артилерията и гледа изпод око двора на Пушкалък.
– Нали снощи скърцахме? – оправдавам се аз.
– Да, ама те мярнах как погали котето на тая Пушкалъчка! Ти да не си лигава мадама! Ти си Острието! Или ѝ ритни котето, или ще те водя да скърцаме със зъби!
Изтръпнаха ми зъбите от това скърцане! Преди всяка война с войската на Пушкалък моята войска се събира в избата на Артилерията и скърца със зъби, за да си разпалим омразата. И така я разпалваме, че щом почне войната, сабите ни сами се издърпват от ножниците и като отвързани кучета налитат да хапят.
Засилвам се да ритна котето, за да докажа на моя помощник Артилерията, че няма милост в мене.
– Добре! – хвали ме той, макар че котето ми надуши яростта и духна. – Щото все ми се струва, че си станал малко милостив, пък какъв командир ще си ни, щом си милостив!
Артилерията и момчетата подозират, че главатарското ми сърце е омекнало. За това е виновен Пушкалък. Хитро момче. Или момиче… Не знам точно. Всъщност вече съм почти сигурен, че е момиче. За няколко месеца косата му заприлича на накъдрено слънце и цветовете по дрехите му станаха по-ярки от преди…
Големите наричаха Пушкалък на момичешко име и в класните списъци го водеха за момиче, ала нали винаги ходеше късо подстригано и сечеше по мъжки със сабята, ние бяхме уверени, че е най-истинско момче! Дори вражата войска си го избра за главатар. И го нарекоха Пушкалък, понеже сам измайстори арбалет, но тогава още не знаехме, че това подобие на пушка и лък се нарича арбалет.
– Какво хубаво момиче е станало Ивановото! – рече ми веднъж мама.
– Не е момиче! – ядосах се аз. – Що не ходи с рокля!
Много се притесних, като чух и Артилерията да казва презрително за Пушкалък:
– Виж го какво се заобли! Все едно е бучка сол и козите са го облизали.
Ние с Артилерията много мразим момичетата.
И вражата войска се увери, че Пушкалък е момиче, и ушите им почервеняха от срам. Мислех си, че ще го разкоронясат, ала те от инат си го оставиха на главатарското място, само че го накараха да се облича в по-дебелички дрехи, та да не му личи.
Досега с Пушкалък сме правили двайсет и девет войни! Убивали сме се, пленявали сме се, по носовете сме се хапали и мравки сме си пущали в гащите. Устата с трева сме си тъпкали и книга сме си палили между пръстите на краката… Като главатари ние се сражаваме отделно от войската и затова сме най-настървени един срещу друг.
Сега подготвяме лятна война и уж всичко си е по старому: аз дялкам лескови саби, в съседния двор Пушкалък също дялка лескови саби и си тананика бойни песни. И се мразим както преди… Но откак Пушкалък стана момиче, червените точици по блузката му почнаха да ми намигат като оченца. Усещам как сърцето ми се понадига на пръсти да погледне, само че от това гледане почна да ми става стипчиво в устата. Плюя, но и въздухът около мене замирисва на стипчиво. И веднъж, както си дишах, сам не разбрах кога погалих котето на Пушкалък. Артилерията много се уплаши от нежния ми изблик и веднага ме накара да ритна животинчето.
И Пушкалък поглежда в мене. Очите ѝ са станали по-сини и тя тъй силно ги спира в мен, като че се кани да ме боядиса от главата до петите в синьо. В началото много се противях на тия нейни очи! Но после ми се хареса и я очаквах с цялата си кожа да почне да ме боядисва. Става ми хубаво от това боядисване, хубавото избива от гърдите ми, пъпли нагоре и ми опира в устните. И кожата ми настръхва, сякаш някой ме хапе лекичко за крайчеца на ухото. Много се срамувам и все се заричам, че няма да позволя на моя враг повече да ме боядисва, ала никога не удържам на думата си! Застане ли Пушкалък срещу мене, напъне ли се да събере всичкото синьо в очите си, оставям ѝ се…
Много се притеснявам, като се заглеждаме! Озъртам се, да не би някой да забележи, страхувам се и от Артилерията, и от мене си. От това заглеждане ръката ми омекна, пък всичката чест и войнишка слава чакат на тая ръка. Но се успокоявам: позаглеждам, викам си, новото Пушкалъково тяло, за да разбера къде ще е най-добре да го ръгна със сабята.
И съм нащрек! Усетя ли топли думи в устата си, моментално ги преглъщам и изревавам:
– Като почнем войната, ще те мушна в ключицата!
Или ѝ викам:
– Ако не можеш да се видиш каква Пушкалъчка си станал, като те убия, ще ти напълня кожата със слама и ще я окача пред тебе!
Пушкалък поруменява от обидите ми и ме замерва със сабите. Отбягва да крещи, щото гласът ѝ е станал тънък и засукан, като правен от часовникар, и хич не подхожда на един главатар.
Сдърпаме ли се, и ми олеква. Крещя и хич не се боя, че някой ще ни чуе. И толкова закани изреждам, че устните ми стават червени като кръв. А ако Артилерията е наблизо, ще се покатеря на ореха и оттам ще се изплюя в Пушкалъковата коса, дето прилича на накъдрено слънце. Слънчицето изсъсква като нагорещено желязо, пък на мен ми става ведро и спокойно.
– Браво! – хвали ме Артилерията. – Само че още повече трябва да се настървиш!
– Не съм ли настървен? – засягам се аз.
– Абе, настървен си – вика ми Артилерията, – обаче още! Почни да ядеш само кисели ябълки. Довечера ще ти донеса и кюфте от сурова кайма. И ще гледаш телевизия само когато предават за ракети и водородни бомби.
– Ами през нощта… – смънквам аз. – Ти знаеш ли, че сънищата ми нещо замирисаха на стипчиво?
Артилерията примижава с едното си око, мене ме слага в другото и ме претегля като на везни.
– Сънуваш, че ѝ галиш котето, а?
Артилерията се замисля и голямата му глава натежава.
– Всяка нощ ще идвам да ти чукам на стъклото, да ти гоня вредните сънища!
Войната приближава и Артилерията много се страхува за мен.
Но най-трудно ми е през нощта… Денем се насилвам да си представям как ръгам и мушкам Пушкалъковото телце, но нощем то затрептява пред очите ми и ме полъхва в лицето. И ми става хубаво, все едно съм заспал в скута на баба. Червените оченца от блузката ми намигат, почвам и аз да им намигам, заиграваме се и мракът в стаята изтънява. Оченцата ме подмамват и додето се усетя, прекрачвам в съня, пък там стават какви ли не работи! Сънищата ми с Пушкалък са все едни миролюбиви, сънувам как косицата ѝ изгрява и залязва над леските край Мусина, как свети в реката като воден огън и как се разпилява по мокрите ѝ раменца, все едни такива миролюбиви работи сънувам, срам за всеки истински главатар! А като се събудя, привижда ми се, че по съседното легло са се изрисували Пушкалъковите крака…
Рипвам от леглото като опарен и започвам да препускам из двора с извадена сабя и да сека наред: оградата, ореха, вратата на плевнята – хряс!, хряс! – кървави трески се разхвърчават наоколо, прах избухва изпод краката ми. „Ауууу!“ – вика отстрани Артилерията и думка по една тенекия да ме настървява. Запенвам се от ярост и се въртя и сека, докато целият свят пред мене почне да се олюлява, като че съм го намушкал смъртоносно със сабята! Добър приятел е Артилерията, много глас и тенекия хаби да ми разпали омразата, даже и плакат ми написа „Скърцай със зъби!“, иначе госпожата не може да го накара една буква да напише…
В тая война победителят трябва да бъда аз!
Артилерията предусеща какъв нечуван срам ще бъде, ако Пушкалък ме надвие! Нали той вече не е само мой враг, ами е и момиче!
Като главатари с Пушкалък се сражаваме отделно от войската. Украсяваме се с папратови перуки, начервяваме си устните и си изрисуваме кафяви линии по челата. Бием се със саби, на чиито върхове набучваме по една коркова тапа, напоена в червено. Щом червеният белег грейне върху тебе, това означава, че си убит. И трябва мигом да рухнеш върху земята.
Туй червено петно ме преследва като кърваво око насън и наяве! Виждам го как се лепва върху гърдите ми и как с разтреперани от срам колене се представям пред войските, а Пушкалък крачи зад мене с вдигната победоносно сабя. Преглъщам уплашено тия видения и захващам да сека де каквото има из двора. Върху стената на плевнята съм изрисувал петима пушкалъковци. Връхлитам върху тях, мушкам ги в коремите, между краката и в гърлата, те целите са осеяни вече в бели точици и приличат на звездни небета. Щом се уморя, сядам под тях да си почина, а от убиваните триста пъти пушкалъковци повява хлад и ме пощипва по врата. И съзирам тогава червеното петно сред точиците на Пушкалъковата блузка и се поуспокоявам.
Веднъж, както си почивам под пушкалъковците, Пушкалък се показва иззад оградата и ме заглежда. Слънцето грее в лицето ѝ и синьото на очите ѝ искри. Уморен съм, та не побягвам веднага от очите ѝ, ала кожата ми започва да настръхва очакващо… Подвежда ме, коварната, пощипват ме едни стипчиви приказки по устните и додето се осъзная, викам:
– Много ти е хубава косата…
Очите ѝ заискряват като пръски от пъстърва. Приближава малко напред. И аз пристъпвам… Но изведнъж всичките кисели ябълки, дето съм изял, закипяват в мен и аз стреснато изревавам:
– Хем като те скалпирам, ще си я окача да ми свети в шатрата.
Синьото в миг се оттича от очите ѝ и тя заема бойна поза. – Пък на тебе – отвръща ми Пушкалък със засукания си сменен глас – много са ти хубави ръцете. Таман като те пленя, ще ти ги натрия с дрянова шума, да те парят!
И захващаме да си изреждаме всичко, дето ни се харесва, и да се заричаме как ще се мъчим, когато се победим. Говорим си високо и хич не се смущаваме, защото си говорим за мъчения.
Артилерията дочул заканите ми и вечерта предлага пред войската да ми дадат орден за настървеност. Войската се съгласява, но предлага първо да убия Пушкалък, че тогава. Премервам ордена и всички заявяват, че много ми отива.
Та сега съм нащрек!
Прище ли ми се Пушкалък да ме боядисва в синьо, ухапвам си устната, да усетя кръвчица, и се успокоявам. Артилерията ме храни със сурови кюфтета и чакаме напрегнато кога ще дойде денят да се срещнем с Пушкалък на една сабя разстояние. Много съм нетърпелив и ми се струва, че това е най-хубавото разстояние на света.
От притеснение и напрежение отслабнах и прежълтях. Вчера не издържам и викам на Артилерията:
– Събирай войската!
Артилерията се паникьоса, снощи войската не била скърцала със зъби, как тъй ще почваме войната отпуснати! Но като видя, че си мажа устата с червения боен цвят, търти да ги събира. До обед двете войски се накатериха по оградите, Пушкалък се показа на двора с папратовата перука и начервени устни, войските ревнаха: „Да живее Острието! Да живее Пушкалък!“ Артилерията задумка по един празен варел и стана тържествено като пред атака. Очите ми се насълзиха от вълнение и скришом си прошепнах клетва за победа. Долових, че същото си прошепна и Пушкалък…
Подтичвам леко и подскачам в Пушкалъковия двор. Пушкалък ме среща с вдигната сабя и двамата се приближаваме дебнешком. Гледаме се остро, да има как да се прободем с очи! Върховете на сабите ни се стрелкат като змийски косила.
От войските, насядали по дуварите, изригва по един голям рев.
Ушите ми бучат, целият потрепервам. Пушкалък скача решително. Махаме с все сила, ала от напрежение не успяваме да си засрещнем сабите. Хвърляме се един срещу друг и започваме такъв яростен дуел, че перуките изхвърчат от главите ни.
Вплитаме сабите си и докато ги притискаме, усещам в лицето си голямото Пушкалъково пъшкане. Става ми стипчиво, подлъгвам се и вдишвам с пълни гърди… Но ръката ми неусетно се отпуща и Пушкалък за малко да ми избие сабята. Уплашвам се до смърт и се насилвам да усетя вкуса на всичките кисели ябълки, дето изядох. Рева като пощурял, размахвам отчаяно сабята, тя съска злобно към Пушкалък, Пушкалък отбива панически ненадейната ми атака, но като я гледам как отбива, и нейната ръка може да е поомекнала…
Подвикваме си заядливо. Пушкалък ми бръсва шепа пясък в очите, аз изливам в краката ѝ водата от коритото, пръски и викове ни омъглят и додето се усетим, потъваме в бъзляна. В бъзляна тъмното е разхвърляно на парцали, ще си речеш, че нощта, като е минавала оттука, се е изподрала. В тъмното червените точици от Пушкалъковата блузка изведнъж поглеждат като разсънени и ми намигват. Аха, и аз да им намигна, но реввам ужасено и налитам към Пушкалък със зейнала уста. Бием се ожесточено, бъзлянови шумки валят върху главите ни, слънцето уплашено примигва между клонаците. Сега е мигът – викам си и напирам като бясна хала, но се пазя да не срещна очите ѝ иззад чаткащите саби.
Сами не разбираме кога се омотаваме из бъзляна, дебелите стебла ни притискат и ни подбутват един към друг. Сабите ни се преплитат в клонака, мъчим се да ги издърпаме и без да щем, пак си приближаваме лицата. Раздухвам Пушкалъковото дишане от лицето си. Сабите остават заплетени в клонака. Поглеждаме се като обезоръжени…
Извиквам и се хвърлям върху Пушкалък.
Хвърля се върху мен и Пушкалък.
Обгръщаме се с ръце и се напъваме да се сборим.
И оставаме тъй.
Усещам как червените оченца прилепват в гърдите ми и се задъхвам. Мъча се да извърна встрани пламналите си бузи, но Пушкалък гледа право в лицето ми и учестеното ѝ дишане ми го пощипва. Нещо непознато ми запъпля под кожата, много добро и много меко…
Не смеем да се помръднем, сякаш ще се начупим като кристалчета. Пушкалък изведнъж се откъсва от мен, начервените ѝ устни потръпват… И докато разбера какво става, ме целува по бузата.
После отскача встрани, поглежда с най-сини очи недоумяващото ми лице и побягва.
Миг-два стоя като вкаменен. И като пробуден от дълбок сън, дочувам рева на войската. Трепвам и прегракнал от горещото в гърдите ми, се развиквам:
– Тя побягна! Побягнааа… Тя е победена…
Едва се измъквам от храсталаците и залитайки, се отправям към войската. Войската ме посреща с ликуващ рев, голи саби се размахват из въздуха. Но в миг сабите увисват и лицата пребледняват. Артилерията изскача напред. Взира се в мене и отчаяно започва да се бие с юмруци по главата. Вражата войска извиква победоносно. – Какво ви става! – сепвам се аз. – Не гледате ли, че…
– Ти си убит! – едва продумва Артилерията.
После се извръща и цялата войска се повлича подире му.
– Не е вярно! – избухвам аз. – Войници, лъжа е…
– Лъжа ли? – тихо отронва Артилерията. – Та ние не виждаме ли червения белег на бузата ти!
