Хотелът в градчето N., към който бяха насочили Жотев, беше вехтичък и това не можеше да се скрие. Но чистотата беше прилична. Не можеше да се види например кофа с ракета и парцал, забравена пред някоя врата, или умрели хлебарки по ъглите. Пепелниците на тераската до входа също бяха чисти. Удиви го наличието на пощенска кутия на стената. Че кой сега пише писма, помисли си той.
Жотев беше разбрал, че навремето хотелът е принадлежал на военните. Май и сега беше така, макар че допускаха в него вече да преспиват и цивилни. Няма как, пазарните правила действаха. Затова и когато му оформяха тридневната командировка от редакцията, го насочиха към него, цената на нощувката беше несравнимо по-ниска, отколкото в другите хотели в града.
Ключът висеше на тежко бронзово кюлче. Той го взе, благодари на жената на рецепцията и се отправи към втория етаж. Отключи и огледа стаята. Двойно легло, бюрце със стол, канапе, гардероб. В чекмеджето на бюрцето – листове хартия и пликове за писма. Това, че хотелът живееше в миналия век, изведнъж го зарадва. Особено след разказа на жената от рецепцията. Тя буквално беше му се изповядала. Жотев излезе на терасата, запали цигара и продължи да мисли върху разказа ѝ.
В градчето имало военно-исторически музей. Дългогодишният уредник Слав Равнополски, който успял да опази музея десетилетия наред, имало апетити да го бутат и да строят на негово място магазин от голяма търговска верига, с напредване на годините си се оттеглил от работата, но изведнъж се оказало, че човекът няма никаква собственост. Нямал и роднини. През всичкото това време той пребивал в една стаичка на музея. И сега оставал на улицата. Но добри хора от армейското ведомство успели да го настанят във военния хотел, пак така, в една малка стаичка, и той изкарал години в нея. Отскоро обаче бил назначен нов управител на хотела, който искал да започне на чисто. Веднага попитал кой живее в тази стаичка, на какво основание и издал заповед старецът да напусне час по-скоро.
Жената от рецепцията чак се просълзи и внимателно обърса с опакото на ръката си скулата под силно гримирания си клепач. Тя сега не знаела изобщо какво да направи, как така ще му съобщи на стария човек, че остава на улицата.
Жотев силно натисна цигарата в пепелника, влезе в стаята, обръсна се, изми си зъбите, извади сакото от куфара и го облече и се спусна по стълбите. Застана пред стаичката в дъното на коридора на партера, изкашля се и почука.
Отвори му чистичък старец с жилетка, бархетна риза, закопчана догоре, и чехли на краката. Жотев се представи и човекът го покани вътре. Стаичката наистина беше малка, дори по-малка от неговата хотелска стая горе. Леглото беше оправено, а на ниската масичка имаше купчина вестници.
– Много са добри хората тука – каза старецът. – Особено Соня, жената на рецепцията. Носят ми вестници от читалището да се занимавам. Макар че защо ли ги чета и аз? Само тревоги. Тази гнусна война и всичко, всичко… Сетне ги връщам. И храна ми носят, просто нямам думи. Вие по работа ли сте тука?
– В командировка съм. Аз съм журналист.
– Благородна професия.
– Сега е на доизживяване. Както и много други неща.
– Знаете ли… Сигурно сте разбрал, че аз дълги години бях уредник на военно-историческия музей в града. Спасих го от закриване, имаше такива идеи, успях да опазя сбирките. Най ме радва това, че успях да го предам в ръцете на добри хора, едно семейство. Разбрах едно нещо – животът на човека не се крие във вещите, не се крие във фотографиите, в публикациите, ще ме извините, че касая и вашата професия. Животът на човека е невидима аура, която трепти около името му. Какво остава след смъртта на човека. Името му. Затова приживе трябва да се грижим за името си. Това е най-важното.
Седя тук и гледам през прозореца света. Колите, хората. Гледам снега, гледам дъжда. Ветровете. Гледам как се сменят сезоните. Това трябва да прави човек на края на живота си. Да остави дребния си човешки ритъм и да се слее с ритъма на природата.
Знаете ли… В музея имаше една генералска униформа. Понякога вечер, след края на работното време, когато вече нямаше посетители, я обличах. И генералът е бил дребничък човек като мен, униформата ми стоеше, няма да ви лъжа, като излята. Дори, Господ да ми прости, вземах и сабята му. Представях си, че съм на позицията, че командвам войниците. Малки човешки слабости, кой ги няма. После изведнъж разбрах. Тази униформа не ме правеше генерал, дори и за минута. Тя просто ме лъжеше, използвайки човешката жажда за престиж.
Господин Равнополски се задъха и спря да говори. Беше се изморил.
Жотев се изправи и стисна ръката на стария човек.
– Утре ще ви се обадя пак – каза.
Прибра се в стаята си. Представяше си какъв репортаж би могъл да напише за участта на Слав Равнополски. Само че никой нямаше да му го публикува. Наместо това утре трябваше да се занимава с пряката си работа – пак репортаж, само че за бензиностанция. Голямата световна фирма, собственик на верига бензиностанции, беше платила на вестника, а от вестника изпратиха Жотев като опитен човек да напише репортажа за бензиностанцията. От него се очакваше да направи интересен и четивен материал.
Но това щеше да е утре. А днес той щеше да напише едно писмо. По стария начин, на лист хартия, с химикалката. Извади листовете, извади и един плик. И седна на бюрото.
Не знаеше какво ще пише. Не знаеше до кого ще е писмото. Не знаеше дали изобщо ще го изпрати. Но имаше нужда от него.
На вратата се почука. Жотев се сепна, на лицето му се изписа недоумение. Все пак стана и отвори вратата.
Отвън стоеше слабичък мъж с черна, излъскана от носене куртка и възкъси панталони. Бронзовите вензели на петлиците му изобразяваха човешки фигурки с крила.
– Извинявайте за посещението. Аз съм пощальонът – каза мъжът. – Събирам пощата от пощенската кутия два пъти на ден. Така че ако не сутринта, следобед ще взема писмото. Не се притеснявайте. Лека вечер.
