0
2595

В Дания не всичко е гнило

През 1831 г. датското правителство взема мерки, които създават впечатление, че са успешни, защото холерата подминава страната.

По това време Сьорен Киркерор е студент от една година. И преди да завърши следването си проявява завидна страст да разисква теми на деня, с които се занимава и пресата. Така на 28 ноември 1835 г. прочита доклад пред Студентската асоциация на тема „Нашата журналистическа литература“. В него откриваме следния пасаж[1]:

„И сега ще се опитам да покажа къде трябва да бъдат намерени тези нови фактори.

Юлската революция от 1830 г. Революциите следват същият ход като болестта. Когато холерата се прояви ендемично в Европа, атаките ѝ не бяха много жестоки. Юлската революция се отличаваше, наред с други неща, със своята елегантност и изтънченост; това беше успешна операция от опитен хирург. Всички онези насилствени епизоди, придружаващи Революцията на [17]89 г., не присъстваха тук, а оттам и Юлската революция изпъква като забележителен пример за чиста, рафинирана революция, без странични елементи. Междувременно останалата част от Европа стоеше като зрител и гледаше, да използвам израза, употребен от Бьорне, колко е часът. Новините за революцията се представяха от всякакъв ъгъл, но тъй като в тях нямаше нищо друго освен името ѝ, се виждаше толкова малко от нея, хората видяха само колко плавно и гладко всичко се случва, че всичко е обмислено; естествено такъв фолк-речитатив, изпълнен с хор, не може да не повлияе на други правителства и нации. Също така тук, в Дания, това не остана без последици […] но все пак мога да отбележа, тъй като тук се занимавам само с журналистическа литература, че не знам датски вестник да е изразил някакво желание или мнение по въпроса преди официалното съобщение за заповедта до канцеларията относно провинциалните консултативни събрания. Дали някакви хора по-рано от това са искали ясно и изрично такива неща, или това е било по-скоро нещо уклончиво и неясно – една от онези вибрации, с които Френската революция развълнува хората на различни места – не знам и това не е моята грижа тук, но се съмнявам, че такова желание е придобило журналистически израз преди тази заповед. От този момент нататък пътеката става по-ясна, както в живота […] така и в журналистическата литература, а и в самата литература. Но точно както тук не можем да отречем, че правителството е било активно действащият агент и че тази заповед е слънчевата светлина, придала сила на цветята на литературата, както и също, най-общо казано, че нищо в света не се появява без два фактора, така че и либералите, както наричам онези, при които се е събудила възприемчивост към такива институции, имаха своя дял в него; но въпреки това съм убеден, че преди тази заповед правителството и либералите, изправени един срещу друг като две образувания, които – поради Юлската революция – имаха много неща да си кажат, но не знаеха как точно да започнат, докато правителството не разби мълчанието. За да избегна недоразумения, повтарям, че говоря само за литература.

И сега съм на мястото, където новото развитие има своето начало и следователно, за да не прекъсна следващото ми изложение, ще поставя крайъгълен камък със следния надпис:

Посредством естествена еластичност Юлската революция и нейното ехо на много места в Европа задържа хората и правителствата разделени, ако не с общо, то поне с литературно мълчание, докато правителството не даде сигнал.“

Не само холерата заслужава диагноза, тя самата е средство за диагноза на обществото. Това не е толкова изненадващо, ако се вземе предвид, че самият Киркегор е имал още детски опит със заразните болести. И не само с тях, но и с превенцията им. Само две страници след горния цитат докладът обръща внимание на журналистически новини, сред които е изграждането на служба за борба с едрата шарка в Дания през 1829 г. Което трябва да напомни, че в Дания ваксинацията е задължителна от 1810 г. и е условие децата да посещават училище. Малкият Сьорен е бил ваксиниран срещу шарка на 23 септември 1813 г., когато е бил на 3 месеца и половина.

Следващата холерна епидемия обаче не подминава Копенхаген; между 12 юни и 1 октомври 1853 г. тя взема живота на 4737 души от около 130 000 жители на града. Последвана е и от по-малки епидемии през 1854, 1855 и 1857 г.

През 1854 г. Киркегор отново прибягва към сравнения с холерата.

В записка в Дневниците си, озаглавена „Сведи глава колкото може“, той е отбелязал[2]:

„Поради тази причина от християнска гледна точка човек може да бъде оправдан в своето категорично отказване и отхвърляне на повече или по-малко от всичките 1800 години на християнския свят с мотива, че е работил към насърчаване на илюзия, а не на християнството.

Масата ще намери това за ужасна арогантност: Това не ще помогне нито на мен, нито на масата, защото християнството не се променя. В тази точка суверенитетът на Бог е закрепен с вечно неподвижна твърдост: всичко свързано с масата е eo ipso гибел. И той [Бог] държи здраво на този момент точно защото цялата човешка мощ е в масата. Масата може да унищожи целия човешки суверенитет, но не и Божия суверенитет. Масата може ― както наистина се е случило непрекъснато ― да преследва, да злоупотребява и да убива инструментите, които Бог използва, за да изрази този свой суверенитет, но суверенитетът му остава вечно непроменен и почива върху това: всичко, което е маса е eo ipso гибел. И докато никоя човешка власт не е успяла да победи холерата, вечността е способна с безкрайна лекота да побеждава всичко, което е масово, просто защото вечността е онова, което eo ipso побеждава всичко, наречено маса.“

Холерата се оказва метафора заради своята микроскопична същност. С това тя дава перфектен израз на незначителното, което може да има значение заради количествения си характер. С това същността му не престава да е нищожна, но не и силата му. И тъкмо това изкушава и хората: „Много сме, силни сме“, както ни се е налагало да чуем неведнъж. Без да забележим, че това е тържество на гибелта, давеща се накрая в собствената си плът.

Но друг фрагмент от същата година, специално озаглавен „Значението на холерата“, е записал[3]:

„Значението на холерата е, че има тенденцията да вбие в съзнанието на човешките същества факта, че са индивиди, нещо, което нито войната, нито каквото и да било друго бедствие постигат, защото по-скоро ги натирват като стадо; докато заразите ги разпръскват и превръщат в индивиди, поучават ги „телесно“, че са индивиди.“

Това навярно е на-силната мисъл относно холерата, споделена от Киркегор. Ако по-горе самото ѝ название дава израз на гибелния порив на масата, тук тя е шанс за осъзнаване на индивидуалната незаменимост, на самотата, в която – само в която – можем да открием пътя към себе си.

Накрая, в записката „Проблемът“ на свой ред се казва[4]:

„Както знаем, смрадта може да разболее човек, а има и такива разнообразни отвратителни излъчвания, които човешките съществата не могат да търпят и от които се разболяват… уф, но човек също така може да се разболее и от глупости. И както по време на чума и холера лекарите дъвчат нещо, за да предотвратят вдишване, така по същия начин може да се окаже, че човек се нуждае, духовно казано, от нещо в устата си, за да се бори с глупостите. Разликата обаче е, че за лекаря инхалацията всъщност има потенциала да бъде опасна, докато за други практикуващи тя не е вредна, а по-скоро полезна. Защото докато човешкото съществото е естествено привлечено от това, което може да направи живота му приятен, за разлика от него религиозният служител се нуждае от подходяща доза отвращение към живота, за да бъде годен за работата си; отвращението към живота, погълнато правилно (защото контекстът е решаващ), определено предпазва от съучастие – от самата глупост.“

Борбата с холерата, преди още да сме научили как можем да се справим с нея и преди да сме я победили, може да ни научи да се съпротивляваме на други, не по-малко опасни зарази, каквато е глупостта.

Стилиян Й. Йотов е професор по философия на Новото време и философия на правото в  СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите Човешко достойнство и права (2016), Хабермас и претенциите на автономията (2006), Равенство и егалитаризъм (2004) и др. Преводач на произведения на Юрген Хабермас, Теодор В. Адорно, Макс Хоркхаймер, Зигфрид Кракауер и др.

[1] Вж. S. Kierkegaard, Early Polemical Writings. Kierkegaard’s Writings, Vol. 1, Princeton UP, Princeton, 1990, 35–52.
[2] Вж. S. Kierkegaard, Journals NB 26–30. Kierkegaard’s Journals and Notebooks, Vol. 9, Princeton UP, Princeton, 2017, (NB30: 50), 429.
[3] Вж. S. Kierkegaard, Journals NB 31–36. Kierkegaard’s Journals and Notebooks, Vol. 10, Princeton UP, Princeton, 2018 (NB32: 7–9), 121.
[4] Цит. съч., (NB35: 17–18), 391.