Начало Идеи Гледна точка В двора на китайския император
Гледна точка

В двора на китайския император

1745

Свободата на словото в България прилича на осветлението по софийските улици нощем – уж го има, но на практика цари полумрак. А ако беше пълен мрак, по-добре ли щеше да е, ще попита някой? Дали тогава пак щеше да каканижеш?

Веднага ще отговоря – сигурно не. На малцина е дадено да са герои. Героите в българската журналистика днес са по-малко от пръстите на едната ръка. Не се съмнявайте, че веднага мога да посоча и имената им. Както и имената на негероите. Но съм решил този текст да бъде без имена – макар че колко пъстър щеше да е иначе, колко пълноводен.

Затова позволете да започна с една китайска притча, да се скрия зад широкия й гръб. Хубавото на китайската притча е, че можеш и сам да си я измислиш.

Един китайски император много обичал да го хвалят. Той се къпел в хвалбите, както врабчетата се къпят в прахоляка. Лека-полека императорът се обградил с хора, които само го хвалели и отстранил другите, които се опитвали да му посочват и грешките. Как ги отстранил ли? Не, той не бил кръвожаден император, не бил сатрап. Не им отсякъл главите. Просто пратил половината да поливат пустинята, а другата половина – да пресушават морето.

А някои пратил да ловят майски бръмбари, да ги затварят в лакирани кибритени кутийки и да ги дресират да жужат в до мажор. Тази група в пристъп на вдъхновение императорът нарекъл „Хорът на майските бръмбари”.

Императорите също имат своите пристъпи на вдъхновение. Но пристъпите на вдъхновение при императорите са редки, твърдят поднебесните хронисти.

(С последния абзац целя да покажа, че действието на притчата наистина се развива в Китай, и то през месец май.)

Но да се върнем в двора на императора. Във всеки двор на император цъфти и връзва науката на ласкателството. Науката на ласкателството обаче е сложна наука. Тя прилича на лабиринт. Потупването по рамото, както е известно, не е позволено, защото мирише на фамилиарничене. А да фамилиарничиш с император, е като да яздиш дракон. Дитирамбите, от друга страна, омръзват най-бързо на императорите. Все едно императорът да изяде пълна тенджера с конфитюр от розови листенца. Най-сладка за императорите е, както се шепне по коридорите на двореца и в павилионите за чай, лъжекритиката, но лъжекритиката е ходене по острието на бръснач, там се иска хладен ум, равномерен пулс, хирургическа точност и ръце в бели ръкавици, затова и майсторите в този рядък ласкателски жанр са твърде редки птици и на външен вид приличат или на палачи, или на келнери.

С една дума, на императора му доскучало. Изобщо, скуката е големият бич на императорите. Защото ласкателството е като наркотик – трябват все по-големи и по-големи дози. Всички само го хвалели. Нямало насрещен вятър. Нямало блясък в очите. А той искал всичко да е като истинско. Затова започнал да се хвали сам. В началото се забавлявал като малко дете. Вярвал си. Усладило му се. Нарочни глашатаи разнасяли неговите монолози и до най-отдалечените кътчета на империята. Появил се специален ласкателски подвид – ласкатели на монолозите на императора.

Но в един момент императорът се изчерпал. Уморил се. В опразнената ниша веднага се излюпил един орнитолог. Той заселил клоните на дърветата около императорския дворец със славеи и успял да убеди императора, че птичите песни са в негова чест. Но и славеевите трели дошли до гуша на императора. Орнитологът бил професионалист и се заел да обкове със злато гърлата на птиците. Надявал се, че така песните на птиците ще станат съвършени и той цял живот ще си живее като бей. (Откъде изскочи пък това като „бей”!). Ще си живее като мандарин, това исках да кажа. Като мандарин. Но за беда, птиците, наместо да пропеят още по-красиво, започнали да скрибуцат едно и също.  Императорът се разгневил и пратил орнитолога да мери с кибритени клечки Великата китайска стена.

(Както чувам, орнитологът още я мери.)

На фона обаче на съкрушаващата мизерия, която обхванала лека-полека цялата империя, неговото тегло било просто бутиково.

А мизерията наистина се стоварила като природно бедствие върху народа. Хората започнали да броят зрънцата ориз, които ядат. Врабчетата дори изчезнали. Тогава вече самите съветници на императора се стреснали – тези, които прекарвали дните си, подпрени на копринени възглавници и с четчици за туш в ръцете. Те знаели от бащите си, че когато врабчетата в една империя изчезнат, и империята рано или късно ще изчезне. А значи – ще изчезнат и те.

И най-смелият съветник на императора го посъветвал да си потърси Учител с главно „У”.

Намерили спешно Учител с главно „У”. Настанили го в двореца. И императорът започнал да го посещава, да задава въпроси и да слуша отговорите му.

– Това ляво ли е?

– Това дясно ли е?

– А като се обърнеш, лявото става ли дясно?

– Как да познаем центъра?

– Какво да слушаме – кънтри или руски романси?

– Кое е по-важно – дървото или гората?

– Как да превърнем рейтинга в монумент?

– Астрономията не е ли празно звездобройство?

– А как се става Учител?

Учителят отговарял подробно. Но като станало полунощ, той се изправил.

– Защо не отидеш да поспиш? – рекъл на императора. – Всичките съкровища на нощта се побират в шепата на утрото.

Императорът също се надигнал. Но на прага се спрял.

– Учителю – казал той, – в коридора е много тъмно.

– Ето, вземи тази свещ – казал Учителят, извадил една свещ и я запалил. Императорът посегнал да я вземе.

Тогава Учителят се навел и духнал свещта.

Лошото на китайските притчи е, че свършват внезапно. Хубавото им е, че се отнасят само за двора на китайския император.

И ето ни отново в нощна София с нейните улици, уж осветени, но потънали в полумрак. Но май е време да свършваме. За да няма после тън-мън. Какво значи „тън-мън” ли? Не знам точно. Само знам, че е нещо на китайски.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора