Малкият ми внук стана на възраст, когато трябваше да тръгне на ясли. Беше кандидатствал вече тук и там в държавните детски градини около жилището на родителите му, според схемата, но не беше приет никъде, защото не му достигаха точки. Един ден предложих на жена ми:

– Да отидем и да говорим с директорката в детската градина на „Битоля”. Аз съм ходил там няколко години като дете, знаеш, тя е много близо до мястото, където живеехме навремето. Направо я виждахме от балкона. Ще кажа, така и така, аз съм писателят Деян Енев, бил съм тук като дете. Може пък директорката да се трогне, ако е четящ човек, нещо да трепне в нея.

– Добре – каза жена ми. – Нищо не ни пречи.

Детската градина на „Битоля” беше разположена в огромна градина с дървета до небето. Явно това е била къща на богаташи преди Девети, а после са я национализирали. Отпред до входа имаше малка постройка, най-вероятно къщичката за прислугата. Смълчаната градина с големите дървета и тайнственият храсталак покрай солидната зидана ограда превръщаха престоя ни там, на мен и на брат ми, в несвършващо приключение. Нравите тогава наистина бяха по-сурови, далеч по-сурови, отколкото днес в подобни заведения. Имаше и шамари, и наказания. Едно от децата в нашата група например, Любчо, много дебело дете, се хранеше отчайващо бавно. И другарката побесняваше. И за да го възпита да бъде по-експедитивен, щом другите спираха да се хранят, приключили с яденето, вземаше чинията му със супата и му я изливаше във врата. По-късно този Любчо май стана известен адвокат, бях го мяркал по телевизиите.

Или, да речем, друга случка. Едно от децата, един Кирчо, се беше напикал. Той и друг път се беше напикавал. Тъкмо щяхме да лягаме за следобедния сън. Другарките му събуха гащите и го оставиха да лежи гол в леглото за назидание. Кирчо пищеше, та се късаше, много от децата скочиха от креватчетата си, събраха се около неговото легло и започнаха да го плюят по голата пишка. Нали ви казах, едно време нравите бяха сурови.

Или друго нещо. Брат ми се беше измъкнал по време на следобедния сън в градината с една Мария. Аз тръгнах да ги търся, но то е не толкова защото се бях разтревожил къде е брат ми, а защото и аз исках да съм с Мария. Видях ги, седяха под един храст и си говореха. Отидох при тях и им казах, че ги викат. Излъгах. Още никой не беше забелязал, че ги няма.

– Добре – каза брат ми. – Ей сега. – И останаха да си говорят.

Аз се прибрах вътре в помещението и си легнах.

По едно време наистина откриха, че ги няма и една от другарките излезе да ги търси. Скоро ги доведе и ги наказа в ъгъла прави с вдигнати ръце. Но те пак бяха заедно и пак си говореха.

Привечер татко дойде да ни вземе. Другарките нищо не му казаха за брат ми. Прибрахме се вкъщи. Брат ми извади от джоба си едно малко ножче и ми го показа.

– Виж – каза той.

Аз взех ножчето да го разгледам. Беше много красиво, много ми хареса.

– Откъде го имаш? – попитах.
– Мария ми го даде.
– Дай ми го – казах на брат ми.
– Не може – каза той. – Подарък ми е.
– Ще кажа на мама и на татко, че си имаш гадже.

Брат ми взе ножчето, държеше го в ръката си и го разглеждаше, после ми го подаде.

– Дръж – каза той.

Аз веднага го прибрах в джоба си.

Ето за тези неща се сетих, докато с жена ми влизахме през входа на детската градина. Бяха бутнали малката къщичка и бяха построили съвсем нова сграда. Дърветата в парка също бяха отрязани.

– При кого? – попита охраната.
– При директорката – отвърнах аз.
– По какъв въпрос?
– Нещо искаме да говорим.

Човекът ни въведе в едно коридорче, настани ни да седнем на детските столчета, подредени в полукръг и правени сякаш за кукли, и ни каза да чакаме. Така мина половин час, един час. Столчетата бяха много неудобни.

– Вие казахте ли ѝ, че я чакаме?
– Казах ѝ – отвърна охраната.
– А защо тогава не идва?
– Защото си има работа.

Накрая, след час и нещо чакане една жена с тупирана коса и с костюмче се приближи до нас. Тя също се настани на едно от малките столчета и ни загледа очаквателно.

– Ами… – казах – аз съм писател. Казвам се Деян Енев…

Следях очите ѝ, очаквах вътре да трепне искра на изумление. В очите ѝ нищо не трепна.

– Та, с една дума – продължих – като дете съм бил в тази детска градина и си помислих, дали не може сега тук да постъпи внучето ми…

– Изключено – каза директорката. – Знаете как е с детските градини.

Разпери ръце и се надигна да си върши работата.

Излязохме с жена ми от входа.

– Може пък – казах – след време тук да турят плоча. Така и така, през периода 1964–1966 година тук е бил питомец писателят Деян Енев.

– Ела да пием едно кафе – каза жена ми. И ме хвана за ръката.