„Астероид сити“ е превъзходен (филм), въпреки че не съществува (като град). Уес Андерсън се завърна! Неочакваната му потребност поне веднъж да „оправдае“ драматургично формалната театралност на наратива си е в пълен синхрон с неподражаемата му ирония на провокатор. След твърде префърцунения опит за „олитературяване“ на киноконструкцията с „Френският бюлетин на Либърти, Канзас Ивнинг Сън“ (2021), в пълнометражен проект номер единайсет, Андерсън си връща кормилото на сюжета с обичайно приказлива история, при която обаче дори една четвърт „чуване“ е достатъчно за схващане на есенцията, „включване“ на вълната на режисьора, и безпроблемно извеждане на фабулата до зрителю-угодно „разбиране“.

Отвъд видимото удоволствие на Уес Андерсън да се заиграва с параметрите на разказването за екран, „Астероид Сити“ е сложен, многопластов филм, едновременно комедия и драма, уестърн и научна фантастика, изпъстрен с романтични „престрелки“, философски коментари и социални наблюдения. От отношенията родители-деца до вече познатата на публиката параноя на американските управници от извънземно нашествие, обширната материя, натъпкана в ловко изплетената мрежа на сценария (написан от режисьора по идея на сина на Копола – Роман), е подложена на предизвестените етапи иронично, аналитично и абсурдистко третиране (не непременно в този ред). За щастие този път интелектуалната обработка не е „пулверизирала“ смисъла.

Изгубен насред американската пустиня от 1955 г., въображаем град, известен със своя кратер, където някога се е разбил метеорит, посреща родители и деца за ежегодната церемония по награждаване на млади астрономи. Неочаквано събитие прекъсва празника и принуждава правителството да постави града под карантина. Така гостите и малцината жители се оказват в капана на търпеливо съжителство… Но преди да се впуснем в тази част от историята, обгърната от ретропалитрата на Андерсън, сме официално предупредени: недействителните събития, с недействителни герои на недействително място са плод на въображението на един Автор. Той пише пиеса, която в момента се поставя на сцена от Режисьор. В черно-бялата кутия на сцената ни запознават с участващите декори и персонажи и после ги откриваме един по един в нереалните нюанси на спектакъла. А когато действието набира ход (грижливо отмервано в сцени) и има реална опасност да се захласнем в нечии взаимоотношения, насред изобилната логорея на „сценичния“ диалог, периодично ни връщат „зад кулисите“, за кратка интермедия от работния процес на представлението „Астероид сити“…

Така, между пастелните цветове и черно-бялото протича поредната щура история, която Уес Андерсън ни е подготвил с посредничеството на мултиплицирани проявления на своето алтер его. От една страна, се наслаждаваме на причудливите елементи на характерния му стил: почти болезнената страст към симетрията на кадъра, винтидж визията, изобилието от звезди (на всеки пет минути на екрана изскача по някое познато лице), ритъма на безкрайните диалози, колкото нестандартен, толкова и прецизен, всички те обединени в хомогенен свят от въображение и грижа към детайла. От друга страна, имаме кресчендото на съдържанието, което прелива от митологеми, обществени проблеми и чисто лични драми, преплетени умело между фикцията и привидно „голословните“ спорове на героите.

В най-добрите традиции на своето киноразказване от типа „думам ти дъще, сещай се снахо“, Андерсън увлича всеки зрител, готов да го последва, в дестилирана версия на американската не-реалност – от уестърн декора с „лунния пейзаж“ с кактуси, бара и крайпътния мотел до обяснителните надписи, които иронизират предназначението на всяко клише (филмово или не). Следват персонажите: от военен репортер и известна актриса – представители на два напълно различни свята, и децата им – малко смутени тийнейджъри, в предния план, през амбициозни родители, любознателни ученици, дисциплинирана набожна учителка, надъхан журналист, хитър търговец, всеотдайни учени и праволинейни военни, та чак до авторитетите от театралното задкулисие – всеки един освен действащо лице е и своеобразна метафора на социалната си функция. После идват екзистенциалните проблеми като семейната трагедия, умората да си известен и разпознаваем или пък гениален, смущението от раздялата с детството, масовата психоза, манипулацията на общественото мнение, меланхолията на твореца и т. н. Гарнирани с религиозни или поколенчески разминавания, с кънтри култура, американски архетипи, „метеоритни“ откровения, ядрени тестове, автомати за продажба на всичко (в това число и на земя), държавна политика и умело прицелен сарказъм.

Уес Андерсън владее до съвършенство употребата на абсурда за „делнични цели“. Просмукан в сюжета, без да отнема от наративната му сила, той си партнира чудесно с формалните решения на филма и изгражда необходимото отстранение, което обединява отделните аспекти на историята в потенциала на цялостна картина. Така, отвъд иронията на „знаем ги ние американците“ надничат съдбите на самотници като Оги и Мидж (рамкирани зад прозорците на своите бунгала – незабравимо!), изплували сред илюзиите на Америка от 50-те години, стъписани от празнотата на съществуването си, устремени към неясното бъдеще отвъд „Астероид сити“…