Това неласково определение за времето, в което живеем, не е мое изобретение; изделие е на френския писател и разпален защитник на животните Арман Фарачи, който е цитиран от Себастиан Диегез, невропсихолог и изследовател от университета във Фрибур, Швейцария. Сблъскваме се с констатацията в книгата „Психология на глупостта” („Изток-Запад”, 2019, превод Недка Капралова). Тя е сборник от статии и интервюта, инициатива е на Жан-Франсоа Мармион – психолог, главен редактор на списанието Cercle Psy. Мармион се е постарал да събере мнения за глупостта от най-преданите ѝ проучватели – предимно от френскоезичната приложна психология, но и англоезични автори. Начинанието си мотивира с наблюдението, че глупостта „никога не е била толкова видима, самонадеяна, стадна и безапелационна”. Изрича: „И така, глупостта няма да отстъпи. Тя е растяща като експоненциална функция. Тогава се питаме дали днес – повече от вчера и много по-малко от утре – преживяваме нейния златен век?”
Ако съдим по това, което става в света, като че ли е май така…
Но сякаш всеки човешки век е за глупостта златен век. Тръгваме от „Характери” на Теофраст, преминаваме през „Корабът на глупците” на Себастиан Брант и „Възхвала на глупостта” на Еразъм Ротердамски и стигаме до „Глупаци в чужбина” на Марк Твен, „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война” на Ярослав Хашек и „Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин” на Владимир Войнович – глупостта изглежда не жали никое време и никое поколение. Може би тъкмо поради това Нобеловият лауреат по икономика (2002), психологът от Израел Даниъл Кенеман предупреждава: „Не бива да се разчита много на рационалността на хората”. Стъпил върху този фундамент Пиер Льомарки, невролог, стига до неочакван извод: „В плана на еволюцията глупостта очевидно е необходима: ако не беше така, този недостатък отдавна щеше да е изчезнал!”
Не е изчезнала глупостта, не е, тук е и е все по-откроима…
Всъщност в „Психология на глупостта” откриваме три феномена, свързани с глупостта, които учените изявяват в своите публикации – самата глупост, а заедно с нея простотията и тъпотията. Според философа Паскал Анжел „простотията е върховният стадий на глупостта”, а неговият колега, професорът по психология от Калифорнийския университет Арън Джеймс заявява, че един от най-големите простаци в историята е генералисимус Сталин: „Сталин, който не се е задоволявал да бъде луд убиец на милиони хора, е бил простак във всичко”. Професорът е напълно прав, среднощните гуляи на Стопанина с членовете на ЦК са добре известни с използваните груби шеги и незачитане на човешкото достойнство. Неговият наследник Никита Хрушчов с това се е и славел – че е шутът на сборището. В днешно време по простотия, твърди проф. Джеймс, никой не може да се мери с Доналд Тръмп: „Да, Доналд Тръмп е върховен простак, хиперпростак, ако щете. Под това разбирам, че е простак, който вдъхва едновременно респект и възхищение с начина, по който владее изкуството на простащината, въпреки съперничеството на равните му. Обикновено простаците трябва да се съревновават за мястото на „главен” простак или „барон” на простаците, но малцина могат да се мерят с Тръмп в правенето на простотия след простотия”. На куриоза Тръмп внимание обръща и друг автор, Пиер дьо Сенарклан, почетен професор по международни отношения в университета в Лозана: „Да си припомним случая с Доналд Тръмп. По време на предизборната му кампания неговата липса на възпитание беше един от важните аспекти в политическия му успех. Той не скри нищо от интимните си провали. Показа открито цялата си незрялост, нарцистичната си уязвимост и се наложи с това, че сякаш изобщо не е пораснал, сякаш изобщо не е придобил съвест. Лъжите му, разголването му, неговата непоследователност и това, че изглежда като голям хулиган, привлякоха хората. Голям брой американци, независимо от социалния си статус, познаха себе си в неговата хулиганщина, в омразата му, в екстравагантното му поведение, в простоватите му идеи, в манихейските му позиции, в конспиративните му теории, в расизма и възторга му пред величието на Съединените щати”. Ако се доверим на тези мнения, бихме могли да стигнем до извода, че простащината, глупендърската простащина изглежда пробива най-успешно в политиката, особено при популистките партии. Което пък значи, че масата от населението май си пада по простака, макар да дава вид, че уж се срамува от него. Да си простак в политиката е гаранция за успех, примери много – и български, и чужбински. Затова Паскал Анжел е категоричен: епохата на постистината е епоха на простотията.
За простотията добре се и плаща, троловете са наясно с пачките…
Тъпотията, за разлика от простотията, е очертана в сборника повече като личностна, отколкото като социална характеристика. За психиатъра и когнитивен терапевт Жан Котро „тъпанарят е човек, на когото му липсва емоционален интелект и той остава измамен от самия себе си, като същевременно злоупотребява с другите поради своя егоцентризъм. Това описание се доближава до описанието на нарцистичното разстройство на личността”. Котро привежда данни, според които нарцистичното разстройство „засяга 0,8 и 6 % от хората като цяло и е по-често срещано сред младите поколения, родени след масовото разпространение на интернет”. Оттук е някак разбираемо вниманието, което сборникът отделя на връзката между тъпотата и социалните медии. Професорът по информатика Франсоа Жост, опирайки се на теорията за „обществото на спектакъла”, я вижда във „формулирането на безапелационни оценки, свеждането на живота до видимото и издигащи като норми на общуване „определено обществено отношение между хора, опосредствано чрез образи”, според гледището на Ги Дьобор”. И дава пример за двама съпрузи, заснели клип, за да станат известни: „жената стреля с пистолет в гърдите на мъжа си, който се предпазва с енциклопедия, за която се предполага, че трябва да спре куршума…” Резултатът е предвидим: жената е осъдена на шест месеца затвор за убийството на мъжа си. Стремежът към известност на всяка цена е признак за тъпота: безчислените телевизионни шоута от типа „Биг Брадър”, „Маскираният певец”, „Черешката на тортата” са неопровержимо доказателство за аксиомата.
Тъпотата днес се е превърнала в образец и VIP…
Но да не се смеем на тъпата, проста и глупава американка, защото ако го извършим, ще се включим в оглавяваната от нея фаланга. Защото „най-лошата глупост е да се мислиш за интелигентен”, предупреждава Жан-Клод Кариер, знаменитият сценарист. Литераторът и главен редактор на сп. Argument Патрик Моро се присъединява към мнението му, допълвайки: „човек винаги е глупак за някой друг”. Защитата срещу глупостта е, според Моро, съмнението: „Съмнението, интелектуалната тревожност – напротив – се противопоставя на глупостта и е една от най-ценните противоотрови за бълнуванията на идеологията”. Ева Дрозда-Сенковска, професор по социална психология в университета Париж V „Рене Декарт”, е още по-уверена, че съмнение и глупост са несъвместими: „А глупостта, истинската тъпотия, е онова страховито интелектуално самодоволство, което не оставя никакво място за съмнението”. Психологът Борис Сирюлник допълва: „Колкото по-малко познания има даден човек, в толкова повече неща е убеден, а колкото повече знаеш, толкова повече се съмняваш”.
Тук май е редно да си спомним Сократ: „Аз знам, че нищо не знам…”
Ала никой не е застрахован от това да върши глупости, още повече, че за професора по психология Ив-Александър Талман „интелигентността окачествява хората, докато глупостта засяга повече специфичните постъпки”. Брижит Акселрад, професор по психология и философия, поддържа становището му с примери, един от които се отнася за Стив Джобс. Когато му открили рак на панкреаса през 2003 г., който бил в сравнително начален стадий, гуруто на виртуалната ера – будист и вегетарианец – отказал операция и прибегнал към алтернативни методи на лечение. Обаче „през 2004 г. нови изследвания показват незначителен ефект от салатите от глухарчета върху раковите клетки: туморът се е разраснал извън панкреаса. Тогава се съгласява да бъде опериран, но несъмнено вече е твърде късно”. Всеки е способен да бъде глупав, проблемът е, когато упорстваш в собствената си глупост: „Глупаво сгушен в своето недосегаемо его – описва глупака Себастиан Диегез, – имунизиран против най-дребното откритие, което би могло да засегне глупостта му, малоумникът не само много бързо стига дотам да не може да установи, разпознае или идентифицира собствената си глупост, но – което е по-лошо – ще вложи в нея целия си ум, който вече не му служи, за да (не) оценява качеството на информацията и валидността на убежденията си, а единствено да определя дали те отговарят на вътрешните му предпочитания, и да дискредитира всичко, което не му допада. Духът на глупостта работи неуморно за собствената си защита и за нищо друго”. Случаите на такава неуморна работа в защита на собствената неимоверна глупост са безброй: антиваксъри, плоска Земя, фалшив полет до Луната, гущероподобни политици… Философът Хари Франкфурт класифицира именно така глупостта – тя е безразлична спрямо истината. „Този, който говори тъпотии – посочва от своя страна Патрик Моро, – в действителност няма намерение да измами слушателите. По-скоро говори каквото му хрумне. Разбира се, без изобщо да го е грижа за истината”. И още един признак на глупака, обозначен от Жан Котро: „Човекът непрестанно възпроизвежда едно и също, като се надява на различни резултати”. Честно казано, четейки тези думи, изведнъж се озовах – не вдявам по какви закони на телекинезата – на блокирано софийско кръстовище…
Глупостта е шумна – колкото по-глупава, толкова по-шумна…
Все пак като че ли има надежда, дава я проф. Талман: „Ами ако глупостта не е липса на интелект, а особен начин той да бъде използван?” Аз обаче, следвайки многобройните свидетелства на ефекта Дънинг-Крюгер, който сочи, че глупакът не може да види нещата по друг начин, си позволявам да бъда леко скептичен спрямо мнението му: благодарение на медии, на фейсбук и туитър, на собствените си виртуални балони – всички се превърнахме в „едноизмерни човеци” (Херберт Маркузе). Вече няма срам от невежеството, каза с горчивина преди време проф. Цочо Бояджиев. И тази липса на срам е може би най-силното доказателство за истинността на думите на Алберт Айнщайн: „Геният може да стигне до определени граници, но глупостта няма такъв недъг”.
Да, глупаците нямат недъзи, глупаците са винаги прави…
