Начало Идеи Гледна точка В есхатологическото Сега
Гледна точка

В есхатологическото Сега

3348

Във Фейсбук какво ли няма – попаднах на мисъл на един съвременен старец. Задават му въпрос: един младеж следвал медицина, бил много добър студент и много добър човек – интелигентен, съвестен, усърден. Починал преди да завърши следването си. И човекът пита стареца: защо Бог му е взел живота толкова рано, той е щял да стане добър лекар, да помага на хората, да спаси много човешки животи. Нима Бог няма нужда от такива хора на земята? Защо му е взел живота преди да се реализира?

Старецът дава отговор, който много често чуваме – такава е била волята Божия, не трябва да задаваме въпроси на Бога, трябва да приемаме Неговата воля със смирение. Грънците не задават въпроси на грънчаря.

Не зная дали питащият е останал удовлетворен от отговора на стареца, но за мен този отговор е формален и задавам още един въпрос – какво лошо и нехристиянско има, ако задаваме въпроси? Ние откриваме истините за света и за Бога като задаваме въпроси – на по-просветени от нас или на самите себе си. Човекът е питащо същество. Задаването на въпроси е в основата на цялото човешко познание. Нямам предвид глупавите и безсмислени въпроси, а дълбоките мирогледни въпроси. А също и детските въпроси, които са едно от най-прекрасните неща у децата. А Христос казва да бъдем като тях.

Дълго време въпросът, зададен към стареца, стои в моето съзнание и тъй като неговият отговор не ме удовлетворява, опитвам се сама да го търся.

Много от най-талантливите ни творци умират млади – Смирненски и Вутимски – 24-годишни, Дебелянов загива 29-годишен, 34-годишен, Алеко е пронизан от куршум, който не е насочен към него. Много хора загиват нелепо – в катастрофи и инциденти. При някои катастрофи загиват почти всички пътници, а се спасяват единици. Защо едни са загинали, а други са оцелели, нима Бог подбира по някакъв критерий – по праведност или греховност, както най-често си мислим? Но и винаги виждаме, че няма подобен подбор. Нито жертвите на „Титаник“ са „подбрани“ по такъв критерий, нито жертвите в ежедневните автомобилни катастрофи. Така е във войните – всички са на огневата линия, мнозина загиват, някои оцеляват, но те също не са подбрани по някакъв критерий. Още по-ярко е при големите природни бедствия – пожари, наводнения, земетресения – нима Бог подбира кой да бъде затрупан под рухналите сгради и кой да оцелее. Същото е и при болестите – нали не се разболяват и не умират само грешните. А нима има някой без грях? Примери могат да бъдат изброявани още и още. Деленето по подобни критерии не само е елементарно и повърхностно, но е неморално и богохулно.

В Евангелието от Лука има епизод, който може да ни помогне да се доближим до търсения отговор. При Иисус дошли хора, които му разказали за един трагичен случай – Пилат Понтийски избил някакви галилейци, чиято кръв се смесила с кръвта на жертвите им. От краткия текст не става ясно за какви жертви става дума – дали галилейците са принасяли някакви жертви или пък те самите са извършили масово убийство и на място са били наказани със смърт. Било е някакъв потресаващ случай, за който няма сведения извън Евангелието. Всички се питали за причината да бъдат избити тези галилейци. Хората, които разказват на Иисус за нашумялата трагедия, навярно са изразили всеобщото мнение, че ужасната съдба, сполетяла въпросните галилейци, навярно е възмездие за страшни грехове. Очаквали са Иисус да изрази подкрепа на тяхното мнение. Но Той отхвърлил подобно разбиране, като им отвърнал с риторичен въпрос: „мислите ли, че тия галилейци бяха по-грешни от всички галилейци, че тъй пострадаха?“ И за да поясни, за да затвърди, за да не остане място за двусмислено разбиране, дал друг сходен пример, припомнил друга трагедия, която се била случила наскоро: „Или мислите, че ония осемнайсет души, върху които падна Силоамската кула и ги изби, бяха по-виновни от всички живеещи в Йерусалим?“ Иисус отговаря, като задава пак същия риторичен въпрос. И двата пъти повтаря „мислите ли“, защото знае, че те точно така мислят. В двукратното повтаряне „мислите ли“ се съдържа отговорът, че не е така, както мислят. И двата пъти Иисус подсказва, че не трябва да търсим готови и лесни отговори.

И при двете трагедии Иисус отхвърля причина за смъртта да е конкретен грях, подсказва ни да не търсим пряка причинно-следствена връзка между греха и последвалата съдба, изключва презумпцията, че извънредната трагедия трябва да означава изключителна вина, не приема най-често използваното обяснение за греха като причина за нечия трагична смърт. Иисус няма за цел да задоволява нашето любопитство, като предлага готови отговори. Той предлага вечен живот и насочва фокуса на вниманието ни към него. Всички сме подвластни на физическата смърт, затова не трябва да я приемаме като трагедия. Казва, че трагичното е, ако смъртта ни завари без покаяние, затова два пъти повтаря: „ако се не покаете, всички тъй ще загинете“. Истинското загиване може да се избегне чрез покаяние.

В същата посока разсъждават и двама от най-големите съвременни богослови. Митрополит Калистос Уеър разчупва обичайното разбиране за смъртта: „… единствено чрез противопоставянето си на смъртта, а не като се опитваме да я игнорираме, ставаме наистина човеци. Смъртта трябва да е постоянна величина и качество на нашия живот, а не просто нещо, което ни настига в последния момент. Когато смъртта съзнателно бива държана извън полезрението, животът става ущърбен и посредствен. Като тривиализираме смъртта, тривиализираме и живота. Като пренебрегнем величината на смъртта, като я направим ненатрапчива и клинична, лишаваме живота от истинското му достойнство“. В своята исихастка студия „Едно тяло в Христа: смъртта и причастието със светците” той цитира митрополит Антоний Сурожки: „Смъртта е пробният камък на отношението ни към живота. Хората, които се страхуват от смъртта, се страхуват и от живота… Ако се страхуваме от смъртта, никога няма да сме готова да поемем рискове, ще прекараме живота си като боязливи и предпазливи страхливци. Единствено ако съумеем да се срещнем със смъртта лице в лице, да я проумеем, да определим мястото ѝ и нашето място спрямо нея, само тогава ще можем да живеем по един безстрашен начин и в пълнотата на нашите способности… Единствено съзнанието за смъртта ще даде на живота ни тази непосредственост и дълбочина, ще направи живота живот, ще го направи толкова интензивен, че тоталността му да се побере в настоящия момент.“

Така намираме много по-дълбок отговор на въпроса защо е починал толкова млад онзи бъдещ лекар: „Поради това, че държим в паметта си смъртта, ние живеем всеки ден в есхатологическото Сега, ежедневните думи и действия придобиват едно вечно измерение, което иначе би липсвало.“

Това вечно измерение е истинският кръгозор и мащаб на живота и смъртта. Ние не можем да знаем как е щял да се развие и протече животът на починалия бъдещ лекар. Така, както не можем да знаем нашия собствен утрешен ден и дали ще има такъв. И двамата цитирани автори – митрополитите Калистос Уеър и Антоний Сурожки, също вече не са сред нас – всеки изминава своя път през този живот: по-дълъг или по-кратък, като оставя повече или по-малко плодове. Техният плод е словото, в което намираме отговор на най-големия въпрос – как нашите ежедневни думи и действия да придобиват вечно измерение.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора