Същността на болшевизма като атеистична религия и следователно като въплъщение на метафизическото зло на земята може да бъде разбрана единствено на религиозна основа. Затова атеистите, дори отхвърляйки съветския режим, виждат тук единствено трагична грешка, а не следствие от действието на злата воля.
Книгата на Сергей Александрович Левицки „Трагедия на свободата“, част от която е и статията „В защита на антикомунизма“, е добър повод да се обсъди периодичното завръщане в публичността на един съществен елемент на ницшеанския нихилизъм, основно във формàта антихристиянство. Учението, отразяващо истината за съществуващото, което в историко-философската традиция носи името метафизика, е за Ницше знак за упадък на властта на свръхсетивното и породените от него „идеали“ и затова той обявява смъртта на метафизиката. Но тази стратегия за отхвърляне на свръхсетивното за него по никакъв начин не означава край и на историята – това е по-скоро началото на сериозното отношение към едно значимо за немския философ събитие, изразено чрез лозунга: Бог е мъртъв. Затова Ницше определя своята философия и като въведение към началото на нова епоха.
Антихристиянската позиция е една от традиционните нагласи на тази „нова епоха“ и тя носи в себе си атеистичната енергия на съпротивата срещу всеки опит за „съживяване“ на идеята за трансцендентния принцип като анахронична и неуместна за съвременния пост постмодерен свят. Интересното тук е, че най-често тази ревностно защитавана и широко прокламирана от всички съвременни идейни последователи на Ницше позиция няма нищо общо с онова, към което тя в крайна сметка апелира, т.е. „войнстващ атеизъм“. Пък и нещата тук изобщо не опират до вярата или поне не само до нея. Проблемът основно се отнася до дефинитивно заявения отказ от традиционните християнски ценности. Няма да се оправдавам, че моята задача тук не е да защитавам християнството от позициите тъкмо на вярата, защото това би дало началото на един тривиален разговор „за“ или „против“ нея. Пък и не съм чак толкова благочестив християнин, та да поемам ролята на защитник на една цяла религиозна традиция, а и нагласата ми е по-скоро теоретико-философска, отколкото християнска.
Тук става въпрос по-скоро за нещо, на което сме свидетели всички в последните 27 години: намирането на удобна – не съжалявам за определението! – идеологическа маска, под която да се прикрие неспособността и нежеланието на голяма част от българската интелигенция да проведе смислен дебат за моралните измерения на прехода, в която съвсем ясно да се разграничат „образите“ на добро и зло. Това с особена сила се отнася до всички, които определят себе си като „леви“, когато бързат да се разграничат от „християнщината“ като анахронична и най-вече – лицемерна светогледна позиция. Тук изобщо не искам да говоря за добре познати на всички бивши дейци на БКП/БСП, които се опитаха по добре изпипан комунистически маниер да „превземат крепостта отвътре“, т.е. изведнъж прегърнаха вярата и я превърнаха в удобно кресло за медийни изяви. Имам предвид по-скоро всички онези, които демонстрират раздразнение и дори – агресия към опита да се постави въпроса за персоналната отговорност, когато стане дума за моралното обсъждане (или осъждане) на две теми: досиетата и осъждането на комунизма. Всеки опит да се дискутира върху тези две теми обикновено провокира еднотипни отговори: „стига вече „пещерен антикомунизъм“ или „престанете с тази християнщина – всички вие се писахте благочестиви (разбирай – лицемери!) вярващи, а останалите – грешници“.
Позоваването на християнството тук никак не е случайно, както би се сторило на по-наивния читател; напротив то е в основата на една добре премерена атака: лишаването на всички от правото да призовават за разглеждането на тези две големи теми тъкмо от хоризонта на едно абсолютно добро спрямо злото. При това извън пределите на Кантовата априрорна морална систематика. Затова ще се изкуша да кажа, че в подобна съпротива има дори нещо героично: опитът да противопоставим индивидуалното говорене, говоренето-от-индивида за ценностите на клишираното, подреденото според канона (християнския) говорене за добро и зло. Ще кажа обаче и това, че още Киркегор е забелязал парадоксалността на индивидуалното говорене за истината и ценностите: основаната на индивидуалността тотална човешка почтеност е илюзия тъкмо заради парадоксите на субективността и затова удържането на тази почтеност е възможна само по един начин – чрез носенето на маски. Изборът на маска пък ни отдалечава от адекватното говорене за истината и ценностите: то е опосредствано говорене, защото маскираният персонаж играе роля, ролята на маската, която е неговото „друго“ лице. Този смисъл на говоренето „без лице“, т.е. без авторитет, изисква тълкуване и интерпретация – факт, който бива охотно загърбван от всички, които се отнасят пренебрежително към идеята за установен от абсолютен авторитет хоризонт на истината и ценностите. Може би защото това им отваря вратата към използването на различни стратегии за тяхното тълкуване и в частност на историческата истина, а историята става арена на удобни интерпретации, прикриващи или тълкуващи превратно действителни факти и събития.
Прилагането на такава стратегия към българския опит показва, че това е всъщност опит за налагане на историческа подмяна, резултат на добре обмислена политическа игра: да се направи от тоталитарното време ценностно неутрален период, неподвластен на никакво морално осъждане: просто като „време, между другите времена“ и така да го „нормализираме“, да го превърнем в „спомен от младостта“, където „абе, не всичко беше толкова лошо“. Дори му измислиха специално име, нарицателното „соца“, сякаш е малко симпатично животинче, подобно на „малкия кашличко“ от телевизионната реклама. Нищо, че после се превръща в чудовище. Но тъкмо чрез такава мимикрия беше направен опит да се прикрие нечовешката същност на тоталитарната властова машина, за да се направи от палачите на ДС „добри чичковци“, „защитници на националната сигурност“. Затова е много трудно, въпреки честите напоследък призиви, да станат предмет на публично обсъждане и интересни за медиите не само списъците с агенти, но и имената на техните водещи офицери. Вероятно защото много от тях са все още в редиците на силовите министерства и се присмиват на всеки опит да бъдат оповестени, още повече в името на някакъв „проблематичен“ дебат за морална отговорност. Или защото получават ордени от министъра на културата, вероятно за успешната им дейност като служители на 6–то управление на ДС.
Другото нежелание за дебат от хоризонта на „християнското морализаторство“ като диахронно ориентирано спрямо един морален есхатон е свързано с опитите за анихилирането на нормалната историческа памет и превръщането ѝ в механичен сбор от някакви произволно избрани „центрове на паметта“. Целта е да се фиксираме не толкова върху глобалната представа за същността на станалото по време на тоталитаризма, а върху цяла поредица от ненужни факти, обясняваща „масовизацията“, „стабилизацията“, „индустриализацията“ и пр. алабализми, които да отвличат вниманието на всеки, който се опита да научи нещо за „онова време“. Посоката на тази стратегия е, разбира се, младото поколение, което трябва да забрави за жертвите, а и да се изпълни с носталгия към едно време, в което бирата, сладоледа или кренвиршите имаха „истински вкус“, а Тодор Живков беше просто „Бай Тошо“, този, дето ни даваше (любимата стратегия на Партията беше: да дава). И вай-вече – младите не трябва да мислят за никакъв антикомунизъм. За никакво морално осъждане. За никакви „християнщини“ и морални дилеми. Да няма никакво говорене за „идеали“ и „норми“, за „цели и „ценности“, които са обособени „над“ съществуващото, за да му придадат цел, ред – или казано накратко – смисъл. Защото това води, както казах по-горе, до истината за битието като цяло, което отдавна е наречено с една ненавистна за „модерните леви“ думичка – „метафизика“. Ала единствено от пределно общия хоризонт на такова определение придобива значение и понятието „антикомунизъм“, тъкмо като от позицията на една универсална, метафизическа представа за добро.
Проф. дфн Олег Георгиев
* * *
В защита на антикомунизма
Руската емиграция, по самата си същност, винаги е била антикомунистическа. Освен това като че ли основният смисъл на нейното съществуване е в противостоенето ѝ срещу комунизма. Дали са бивши последователи на Деникин или Врангел, изселени учени и писатели или тази част от интелигенцията, която е успяла да избяга от червеното нашествие, или пък съветски граждани, инстинктивно отправили се на Запад, за да избегнат червената Немезида, покосила невинни и виновни – независимо от първоначалните несъгласия между първата и втората емиграция, то антикомунизмът е обединяващ за всички тях.
Положението се промени с идването на третата вълна на емиграция. Е, разбира се, мнозинството от „трети“-те са също жертви на античовешкия режим, установил се в СССР. Много от тях запълват страниците на емигрантските вестници с описание на гнета, който са претърпели или наблюдавали в Съветския Съюз. И, разбира се, всички те са „за“ човешките права, потъпкани от жестокия ботуш „там“. Но мнозинството от тях като че се задавят от думата „антикомунизъм“ и сравнително малко са онези, които обявяват себе си за принципни антикомунисти. Някои от тях – и това се откроява особено ясно – гордо заявяват, че те не са антикомунисти, а антитоталитаристи (както твърди многоуважаемият и ценен от мен писател В. Максимов[1]). Но това, логически погледнато, представлява едната от двете (възможности): или те определят съветския режим като неототалитарен строй (това едва ли е така), или искат да кажат, че са против всяка диктатура, била тя лява или дясна. Второто е, разбира се, по-вероятно (но тогава би било логично да кажат: ние сме антикомунисти и изобщо антитоталитаристи). Но каква „дясна диктатура“ заплашва Русия? Руски фашизъм? Той не съществува в природата. А и кой в бъдеща Русия ще иска да вземе за пример южноамериканските военни хунти? Обновяване на руската монархия? Но монархическият начин на управление беше авторитарен, а не тоталитарен. Така поради отсъствието на конкретен прототип на „десен тоталитаризъм“ (Хитлер отдавна е мъртъв) понятието „антитоталитаризъм“ остава абстрактна алгебрична формула, която е неспособна да бъде жива и обединяваща сила. Още повече, че понятието „антикомунизъм“ притежава определено конкретно съдържание. Въпреки това антикомунизмът като идея и като лозунг е, неизвестно защо, психологически неприемлив за мнозинството от „третите“.
Някои представители на „третата вълна“ дори настояват, че „съветски режим“ и „комунизъм“ са различни неща. Комунизмът, говорят такива емигранти, може да е въплъщение на нелоша идеология, но пък съветският режим е лош с това, че в него не бяха осъществени идеалите на комунизма. (С това не искам да кажа, че мнозинството „трети“ са за „действителен“ комунизъм, който още не съществува в природата. Аз по-скоро искам да кажа, че самата идея за комунизъм не буди в тях желание за разграничаване.)
С това ние непосредствено се доближаваме до въпроса за същността на въплътения комунизъм. Комунистическата идеология е зловредна с това, че при опита за нейното осъществяване неизбежно се получава „шигальовщина“[2], предвидена от Достоевски в „Бесове“; там властта от нивото на средство за осъществяване на целта (насилственото равенство) се превръща в самоцел при деленето на обществото на две равни половини – господ („новата класа“) и роби, лицемерно наричани „свободни съветски граждани“. Така бива умъртвена жизнената сила на същността на свободата – свободата на избора, а самата свобода се използва единствено в качеството ѝ на лозунгова примамка.
Всичко това е следствие на богоборческия атеизъм, стремящ се да умъртви Божия образ в човека, да го превърне (човека) в послушен социалистически робот (заради което социализмът се превръща в собствената си карикатура). Логиката или по-добре – диалектиката на тези зли метаморфози е демонстрирана по онова време по блестящ начин от Бердяев и някои сродни на него философи през ХХ век. И аз само напомням за тази „диалектика на злото“.
Изобщо същността на болшевизма като атеистична религия и следователно като въплъщение на метафизическото зло на земята може да бъде разбрана единствено на религиозна основа. Затова атеистите, дори отхвърляйки съветския режим, виждат тук единствено трагична грешка, а не следствие от действието на злата воля. И тъй като мнозинството руски неозападняци (основно, но не само, представени от „третата вълна“) стоят на антирелигиозна позиция, то става разбираемо защо те, тайно или явно, все още мечтаят за „социализъм със социалистическо лице“. И ако съветският режим не нарушаваше собствените си закони (което той прави постоянно), то смята се един такъв законопослушен съветски режим би бил напълно приемлив за мнозинството от „третата вълна“.
За разлика от това за истинските антикомунисти даже такъв „чист“ съветски режим би бил неприемлив, тъй като той не предвижда възможността за предаване на властта на някоя друга партия освен на комунистическата. И още, макар в своя най-добър вариант той да би се въздържал от закриването на храмове, все пак по старому, въпреки търпението към култа, той не би допуснал „религиозната пропаганда“, т.е. откритите изказвания в полза на религията. Има, разбира се, още много „тъй като“, но в тази кратка статия, посветена на защитата на антикомунизма ще се въздържим от по-нататъшно изброяване.
В светлината на всичко казано става разбираемо защо относителното мнозинство на „третите“ (за стотен път ще кажа – далеч не всички) дори да отрича съветския режим, то не се решава или се срамува да обяви себе си за антикомунистическо. При това някои от тях казват, че не искат да се окажат в една „лодка“ с Хитлер, който също е бил антикомунист. В този контрааргумент правилно е само едно: че антикомунизмът не може да бъде достатъчно значим сам по себе си принцип. Тук е необходимо още и някакво „за“, а не само „против“. А това „за“ могат да бъдат единствено религиозните ценности или в крайна сметка етическите ценности, или ценностите на свободата (демокрациятя). Хитлер, както е известно, е бил противник на религията и морала, а също и на демокрацията. Тъкмо затова съществителното „антикомунизъм“ трябва да бъде допълнено с прилагателни („християнски“, „етически“, „демократичен“ и пр.). И ако примерно аз обявя себе си за християнски антикомунист, то няма да се окажа в на едно мнение с Хитлер.
От друга страна, ако зачеркнете „антикомунизъм“ от политическото кредо на емиграцията, то ще поемете по пътя на разпад на руската емиграция. Антикомунизмът играе ролята на обединителен елемент за руската емиграция, тъй като под този лозунг може да се съберат и монархисти, и демократи, и солидаристи[3], и изобщо всички, които отхвърлят съветската власт. Затова аз приемам отказа от антикомунизма като признак за духовна капитулация пред комунизма, дори ако такива анти-антикомунисти не си дават сметка за това.
Чувайки думата „антикомунист“, мнозина си представят човек, обхванат от сляпа ненавист към всички комунисти, поставил си за цел тяхното изкореняване. Няма съмнение, че има достатъчен брой такива антикомунисти. Истинският антикомунист обаче трябва да ненавижда самата комунистическа идея и да се бори с нея с идейни средства, противопоставяйки творческите и морално пълноценни идеи на разрушителния и аморален комунистически идеал. Към сила истинският антикомунист е длъжен да прибягва единствено в най-крайните случаи.
Що се отнася до конкретните комунисти, то истинският антикомунист трябва да се стреми да просветли техните умове и душа със светлината на морално-положителните идеи, т.е. в крайна сметка с идеите, озарени от светлината на християнството. Той трябва да разбере, че във всеки комунистически Савел се покои християнският Павел. Много от съвременните дисиденти са били по-рано комунисти, докато не са прогледнали. Самият Солженицин принадлежи към тази група. Затова към комунистите трябва да се отнасяме без предвзета ненавист, тъй като в много от тях тлее искрата и потенцията на човечността.
Разбира се, това не се отнася до закоравелите комунисти, чиито души са потопени в духовната тъма. Има обаче достатъчен брой комунисти, които не са изгубили своята човечност, въпреки безчовечната им идеология. В духовния свят съществува закон, според който човешката душа придобива формата на одушевяващата я идея. Именно затова борбата трябва да се води срещу самата комунистическа идея и едва на второ място срещу самите комунисти, много от които са комунисти повече на име, отколкото по същество.
Тази истина трудно се усвоява на Запад, защото прагматичният Запад като правило (разбира се с изключения) не вярва в силата на идеите. Но дори такива прагматици не могат да отрекат факта, че дадена идея, ако тя овладее душата на човека, става дори много действена сила, с която не можем да не се съобразяваме. Много наши западници[4] смятат, че в духовната борба с комунизма не бива да се прибягва до християнството и изобщо да религията. За това е достатъчно, казват те, на безчовечните идеи на комунизма да се противопоставят хуманистичните идеали на демокрацията. Но тези архидемократи обикновено забравят, че самата идея за равенството на хората (пред Бога) е с християнски произход. Равенството между хората пред закона е отражение на равенството на хората пред Бога. Разбира се, днешната демокрация е секуларизирана и спазва неутралитет в борбата между атеизма и религиозността. Съвременна демокрация се е откъснала от своя християнски източник, което се вижда поне от това, че при нея ударението е поставено върху свободата, в ущърб на равенството и особено на братството. Демокрацията е система на свободата, тя създава социален апарат, с помощта на който свободата може да бъде регулирана, спазвайки в същото време равенство пред закона.
Демокрацията е формална по своята природа, тъй като тя не предписва с какво съдържание трябва да бъде изпълнена демократичната форма. В тази формалност е и силата, и слабостта на демокрацията. Но без духа, която я одушевява, без духа на търпимост и уважение към свободата на другите тя неизбежно се превръща в чисто формален социален обред. (Макар в съветския тоталитаризъм да няма нито на йота демокрация, са налични някои привидни демократични елементи: избор, в който няма от какво да избираш, съд, където юридическите съображения са подчинени на политически мотиви, както и някои други атрибути, лишени от съдържание). Демокрацията (истинската) ни предпазва от земния ад и в това е нейното непреходно значение. Но демокрацията, лишена от жизнеността на своите духовни основи, не може да изпълни своето високо предназначение – да бъде гарант за неприкосновеността и достойнството на личността, на духа на търпимост и уважение към свободата на другите, нещо, за което вече говорихме.
А духът на демокрацията се възвисява към хуманизма. Хуманизмът, както обичал да казва Киркегор, „е единственото, което ни е останало от християнството“. Християнството е религията на Богочовечеството. И само докато демокрацията скрито се подхранва от този източник, тя може да изпълнява своето предназначение. Но колкото повече тя абсолютизира човешкото, забравяйки за божественото, толкова повече в нея пресъхва източника на човечността.
Това е, разбира се, особена тема, която не се вписва в рамките на тази статия, в която искам да подчертая необходимостта от духовно обосноваване на демокрацията. Но нека се върнем към темата за антикомунизма.
В средите на западната интелигенция е разпространена мнението, според което е добре да бъдеш некомунист, но да бъдеш антикомунист е осъдително. Така могат да мислят хората, които не са се докоснали непосредствено до злото на комунизма и които са наблюдавали това зло отстрани.
Но за хората, чиито семейства и страни непосредствено са пострадали или страдат още от комунизма, едното разграничаване от комунизма е малко. В такова положение се намират всички бегълци от покорените от комунизма страни (без дори да споменавам населението, което се намира под неговия ярем) и на първо място – руската емиграция. За нея да бъдеш против комунизма (а не само извън него) означава да бъдеш против главното зло, заплашващо сега целия свят. А към злото, особено ако ви засяга непосредствено, не бива да се отнасяме етически неутрално. Изобщо неутралната позиция към доброто и злото е не само етически порочна, но и не опазва отдръпналия се от борбата против злото, тъй като именно комунистическата идея е основният развъдник на зло на нашата планета. Затова инстинктивното отдръпване от комунистическото зло автоматично превръща просто некомуниста в антикомунист.
Ако руската емиграция, независимо от наличното разномислие в нея, все още съществува като някакво политическо цяло, то е именно поради ненавистта към комунистическата идея. За разлика от това за емигрантите от другите страни в Източна Европа е прието да стоварват всички свои беди на „руснаците“, често дори независимо от политическите си убеждения. И пак говоря не за всички бегълци от страните на Източна Европа, а за по-голямата част от тях. Това превключване на ненавистта от комунизма към „руснаците“ изобщо и в частност върху царска Русия е едно от плачевните явления, смесващи истинската борба с комунизма. Дори в Америка не съществува ясно различаване между „руски“ и „съветски“, за което обикновено са виновни ляво-настроените автори на учебниците по руска история, а също и установилата се лъжлива семантика.
Но докато преобладаващото мнозинство от руски емигранти виждат източника на злото не в самия руски дух, а именно в комунизма, то нравственият дълг на всеки руски емигрант представлява по възможност активна опозиция на съветския режим и породената от него идея, т.е. антикомунизъм. Аз вече достатъчно говорих за това, че имам предвид ненавистта към злостната и зловредна комунистическа идея, както и към активните носители и нейни разпространители, а не към всички комунисти изобщо. Тъй като, ще повторя, многобройните комунистически савловци могат да станат павловци.
Да бъдеш антикомунист в наше време означава да бъдеш против дявола, против световното зло в неговото най-висше въплъщение. И затова всички руски, а надявам се и неруски емигранти трябва нравствено-императивно да бъдат антикомунисти.
Превод: проф. Олег Георгиев
Сергей Левицки (1908-1983) е руски философ, литературовед и публицист. Завършил е Карловия университет в Прага, където учи под ръководството на Николай Лоски. През 1941 г. защитава дисертация за свободата като условие за възможността за обективно познание. В годините на Втората световна война се присъединява към Народно-трудовия съюз на руските солидаристи. След войната живее в Германия, а по-късно в САЩ, където преподава руска литература и философия в университета „Джорджтаун“ във Вашингтон.
Проф. Олег Георгиев е преподавател в катедра „История на философията“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в сферата на философията на образованието и средновековната образованост. Автор на пет монографии, сред които: „Свободните изкуства и Средновековието“, „Средновековната университетска метафизика“ и др.
[1] Владимир Емелянович Максимов (истинско име Лев Алексеевич Самсонов; 27 ноември 1930, Москва — 26 март 1995, Париж) — руски писател, публицист, редактор. Бел. пр.
[2] С това понятие в Бесове е наречено учението на философа Шигальов (ч. 1, гл. 4, 4) за социалистическо преустройство на света на основата на тоталитарен контрол над хората. Нарицателното „шигальовщина“ за пръв път произнася организаторът на тайното обшество Пьотр Верховенски, който разказва на Николай Ставрогин за същността на учението на Шигальов и коментира:“Желанието и страданието са за нас, а за робите е шигальовщината“. Бел. пр.
[3] Народно-трудовият съюз на руските солидаристи (НТС) е политическа организация на руската емиграция, създадена на 1.07.1930 г. извън Русия. Целта на солидаристите е свалянето на комунистическия режим. Те издават списанията „Посев“ и „Грани“. Бел. пр.
[4] Западниците са представители на едно от направленията в руската обществена мисъл от 40-50-те години на XIX век. Те се борят за ликвидиране на крепостничеството и признават необходимостта от ориентиране на развитието на Русия по западноевропейски път. Бел. пр.
