Писах някакъв репортаж за зоопарка навремето. За осиновените от видни хора животни. Помня, че царят например беше осиновил лешоядите. И оттогава помня маймунката.
Тя беше сама в клетка. Отпред имаше ученици, цял избягал от училище клас. Маймунката правеше разни непристойни неща. И учениците много се забавляваха. Момичетата пищяха, а момчетата се избиваха един през друг да й дават съвети.
От вътрешното помещение излезе един работник. Дръпнах го настрана.
– Какво й става на тази маймунка? – попитах го.
– Това е маймунката на един бандит – и каза името му. (Бандитът беше застрелян като куче няколко години преди това.) – Домашната му маймунка. Той и охранителите му започнали да я дрогират. И я научили да прави тези неща.
– Аха. Това е онзи, дето беше приятел на един главен прокурор.
Аз пък познавах племенника на онзи главен прокурор. Бяхме заедно учители в една гимназия. И той носеше същата фамилия. Беше добър учител. Страдаше от някаква лека парализа на долните крайници. Но с цената на неистови усилия – караше велосипед, караше ски, катереше се по планините – това почти не се забелязваше. Той загина много нелепо. Една зима компанията му отишла в Родопите на някаква хижа да карат Нова година. По някое време всички се преместили в друга хижа, на половин километър от първата. Бил навалял голям сняг, извила се и буря. Той тръгнал последен. Бил сам. И си останал там, в снега.
Защо не пишеш с имена, може да попита някой. Защо винаги героите ти сякаш плуват в супа от фиде.
Защото онзи бандит има деца, ще отговоря, ако ме попита някой. И защото не имената са важните. Прокурорът може да не е онзи прокурор, който другаруваше с бандитите, а да е друг. Например Вишински. Бандитът може да не е онзи бандит, който другаруваше с прокурорите. А да е съвсем друг бандит.
Тук те не са толкова важни.
Важна е маймунката. Историята е за нея.
