Начало Идеи Актуално В името на демокрацията – въпреки демокрацията
Актуално

В името на демокрацията – въпреки демокрацията

5119
Фотография Надежда Чипева, „Капитал“

Как да разбираме общите усилия на оказалите се несъвместими една с друга ИТН, ДБ и ИБГНИ да свършат някаква полезна работа в две поредни, дори по собствените им думи, провалени народни събрания? Казваме „някаква”, заради странните условия и краткото време, а иначе работата не е просто някаква, ами едва ли не е най-важната работа – да се осигури честен изборен процес и да се положат основите на дълбока реформа в правосъдието, която да гарантира равенство на всички пред закона в правовата държава.

Как да ги разбираме? Като смислени усилия?

При всички положения заявката звучи смислено. Оплакването от повсеместна липса на справедливост в обществените дела е сериозно основание да се търси начин за промяна в положителна посока. Въпросът е дали тя може да започне да се случва при наличните обстоятелства, или каквито и да са те, трябва да се натиска, ако ще и с цената на отчаян авантюризъм, криещ непремерен риск.

А обстоятелствата са следните: реална воля за промяна, изразена в излъчване на категорично парламентарно мнозинство, няма. Възможност за образуване на такова от разнородни съставни части също няма. Частите се карат помежду си. Затова вече на два пъти не се стига и до формиране на редовно правителство със стабилна подкрепа, което да се захване с изпълнението на заявените цели. Но въпреки това в последните минути живот на предишното Народно събрание се направиха промени в Избирателния кодекс, а малко преди кончината на сегашното се тръгва в отчаян щурм срещу пороците в правосъдната система.

Междувременно, пак много набързо, се гласуваха увеличени помощи за пенсионерите и майките или въобще се прие повишаване на пенсиите и социалните разходи, като в тая работа се включиха всички парламентарно представени партии, защото не е прилично да не се участва. Идват нови избори и всеки иска да направи добро впечатление. Но да оставим загрижеността с популистки привкус настрана.

Нека се върнем към амбициите и обстоятелствата.

Амбициите на партиите, които се обявиха против статуквото, почиваха на убеждението, а може би внушението, че целият народ ще подкрепи похода към обновление. Не за първи път в българската история такова виждане се оказва зрителна измама. Така нареченото статукво, за добро или за лошо, запазва много от своите привърженици и за да се извършат промените, то самото трябва да подкрепи своите противници. А да се разчита на помощ от страна на врага не е сериозно.

Освен това врагове се оказаха и тези съмишленици, които уж стояха от едната страна на барикадата. Предателството също е с дълголетни традиции у нас.

Разбира се, някои от участниците казаха, че употребата на думи като предателство е неуместна в професионалния политически живот на модерния свят, но така или иначе точно този термин от други времена и отношения определи случващото се в лагера на анти-статуквото. Интересното е, че първо само един негов ярък представител подхвана темата по този начин, а другите го упрекнаха, че бърка епохите и сферите, но после и те заговориха в същия дух, така че накрая всеки някак си предаде другия. 

Но на фона на непреодолимите външни и вътрешни проблеми все пак усилията да се решат, споменатите задачи оставаха и остават. Остава и питането защо това е толкова важно.

Според гласовете на статуквото зад благородните мотиви надничат конкретни поръчки от заинтересовани престъпни фигури. Затова така се бърза, въпреки че в суматохата се допускат очевидни грешки. Затова и новият кодекс, и останалите промени, в това число предлаганите съдебни реформи, нарушават балансите, вместо да постигат равновесие.

Но защо да слушаме статуквото, естествено че то ще се мъчи да очерни добрите намерения, ще иска да пречи и да се окопава. Може и да има нещо вярно в приказките му, но лъжата изглежда е повече.

Като отхвърлят нападките на „бившите хора”, настоящите и бъдещите казват, че няма как с един замах да се оправи положението в държавата, защото то отдавна и надълбоко е много тежко. Трансформацията е ужасно трудна и не може да се мине без противоречия и всякакви мъчителни перипетии. Колкото и объркано да изглежда обаче, не бива да се дава заден ход, а по всякакъв начин трябва да се търсят възможности все нещо полезно да се прокара. Дори забърканото в паника лекарство да има опасни противопоказания, като няма възможност за по-добро, нека вземем няколко експресни дози, пък после ще го мислим.

Има такова обяснение на зададения въпрос. Отчаяните нужди изискват отчаяни мерки. Ходи се по ръба на закона, конституционните правомощия се разтягат до краен предел, много от примерите за достойно политическо поведение се нарушават, но не е лесно, налага се. И дори смесването на противоположни идеологически нагласи, заедно с допускането на немислими доскоро морални компромиси, могат да бъдат оправдани от чрезвичайната ситуация и нейните извънредни необходимости.

Продължава да ни тревожи едно-единствено смущение.

Притеснява ни съмнението, че се нарушават принципите на демократичното управление, защото изборните резултати не позволяват на никого да извършва радикални действия. Разпределението на силите е такова и отношенията между групите в парламента са такива, че никой не може да претендира за истинска представителност на своите искания.

Не е така, провикват се претендентите за промяна, ако можем да постигнем набелязаните цели, ще се възползваме от всякакви стратегии и тактики, важен е крайният резултат. Добре, но тогава трябва да се признае, че борбата в името на демокрацията се води въпреки демокрацията, че волята на избирателите не се зачита, защото те не могат да си помогнат и трябва някой да свърши работата на своя глава, за да са добре и те. Трябва някой да поеме лично отговорността, без да се крие зад легитимацията на мнозинството, с което не разполага.

Може наистина да е за доброто на всички, дори тези всички да не го разбират.

Остава да се провери тази по същество романтическа перспектива. Дано да се окаже такава, а не акция в утопичния план на социалистическия реализъм.

Според социалистическия реализъм тоталитарният режим беше народна република.  

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии