0
3074

В капана на остаряването

„В капана на времето“

Двайсет години и десет филма по-късно обещаващият индийски почти дебютант М. Найт Шиямалан никога не успя да повтори виртуозността на „Шесто чувство“ (1999). Възходите и паденията в кариерата му не се редуват, а по-скоро се наслагват на периоди. Сред големите разочарования са извънземният бяс „Следите“ и особено „неземната“ творческа криза, която го преследва между 2008 („Явлението“) и 2013 г. („Земята: Ново начало“). При все подчертания му интерес към свръхестествените явления, някои от най-добрите му филми като „Селото“ (2004) и особено „На парчета“ (2016) са мистерии без задължителния фантастичен елемент, а хорърът на няколко пъти е спасявал жанровите му решения „от удавяне“ (особено в „Посещението“, 2015). И въпреки че трилогията, започнала някога с „Неуязвимият“ (2000), получи не чак толкова подобаващ финал със „Стъкления“ (2019), то поне очакванията към следващия проект на Шиямалан се пооживиха. После попаднахме „В капана на времето“.

Графичният роман

Едва за втори път (след „Земята: Ново начало“) индийският режисьор допуска чуждо вдъхновение в сценария си. „В капана на времето“ (чието заглавие всъщност е „Стар“/„Old“) е вдъхновен от графичния роман „Пясъчен замък“ на френския писател Пиер Оскар Леви и швейцарския илюстратор Фредерик Петерс. Оттам идва идеята за един идилично злокобен плаж, на който група хора се озовават в плен на необичайния ход на времето – едно денонощие се равнява на около 50 години. Точка. Няма преди, няма и след това. И загадката около произхода на тази аномалия се поддържа до самия финал, за да даде възможност за разгръщане на междуличностните отношения „при закрити врати“ под открито небе, далеч от всяка друга цивилизация освен генерираната от идентичността на присъстващите. Сурова философска приказка в черно и бяло, социално безпощадна и морално обезпокоителна, а ла Оруел и Уилям Голдинг, но М. Найт Шиямалан променя същността ѝ.

„В капана на времето“

Паранормалното

несъмнено е най-любимата тема на автора на „В капана на времето“ заедно с мотива за манипулацията. Независимо дали става дума за приказка, комикс, фантастика, криминална драма, психотрилър или хорър, неизменно се промъква идеята, че у героите или в самата среда съществува някакво „отклонение“ от реалността. В същото време най-интересните сюжети на Шиямалан са тези, в които зрителят е оставен дълго време да се чуди дали поведението на персонажите е провокирано от свръхестествени сили, или е дело на преднамерена човешка намеса. Това води както до жанрови колебания, така и до възможност да се приемат „на доверие“ някои не чак до там правдоподобни драматургични ходове. И ако в „Селото“ и „Посещението“ дилемата е изяснена, все пак съществуват и варианти като „Явлението“, когато на мистичността е „позволено“ да надхвърли рационалното обяснение  (било то и в името на някое поизтъркано обществено послание). Но не и в новия му филм.

Изненадващият обрат

Един финален или няколко по трасето на фабулата – това е любимият наративен похват на М. Найт Шиямалан. В случая обаче развръзката, която обяснява съдбата на „плажуващите“ от „В капана на времето“, не само генерално променя перспективата на мистерията (макар че произходът ѝ си остава доста завоалиран), но размива фокуса на историята от изследване на характерите и взаимоотношенията в критична ситуация към друго поизтъркано обществено послание. Сюжетните обрати безспорно съдействат за поддържането на зрителското внимание, за вече споменатото колебание дали става дума за свръхестествени, или манипулирани обстоятелства, но също така лишават заявените персонажи от възможността да се разгърнат като характери в предложените обстоятелства. И тогава на преден план излиза въпросът: ако взаимодействието между потенциално любопитни образи в патова ситуация не вълнува Шиямалан, защо е направил този филм?

„В капана на времето“

Сензацията

Със сигурност сте я усещали и в други филми на режисьора („На парчета“ например е изцяло подчинен на шоковото въздействие). От друга страна, съсредоточаването върху „сензационната“ страна на един сюжет винаги намеква за недостатъчната дълбочина на предложения материал, което определено не се отнася до „В капана на времето“. В присъствието на 11 действащи лица, в това число три деца, различни социални и расови статуси, наличието на психични и други здравословни отклонения, шокът от порастването/остаряването и съпътстващите го „подробности“, надприказването около въпроса „защо“, хорър натурализмът и дори физическата конфронтация автоматично биха се оттеглили в ролята на контекст за едно изследване на сблъсъка между хуманизма и тъмната страна на човешката природа… Имаме право да го очакваме от М. Найт Шиямалан. Имаме право и да сме разочаровани, въпреки ефектната визуална опаковка на историята.

Ако няма да е метафизика, поне да е неподправено зрелище. Но твърде многото обяснения и второстепенни детайли, както и тънката граница с гротеската убиват спонтанността на сюрреализма… Едва ли става дума за сценарна или режисьорска безпомощност, значи остава да приемем, че всичко, което е можело да се получи от „В капана на времето“, е станало жертва на неподходящ творчески избор и неудачен житейски обрат.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКак може да „имаш“ Бог?
Следваща статияГолемият успех на малкия куклен театър „Слон“