Публикуваме 11 глава от книгата на Сара Бейкуел, която разказва за раждането и пътя на екзистенциализма.
Париж, 1933 г. Трима млади философи седят в бар „Бек-дьо-Газ“ на улица „Монпарнас“ в Париж, обсъждат последните клюки и посръбват от специалитета на заведението – кайсиевите коктейли. Това са Жан-Пол Сартър, Симон дьо Бовоар и дългогодишният приятел на Сартър – философът Реймон Арон, който тъкмо ги запознава с концептуална рамка на нова наука, наречена феноменология. Ако беше феноменолог, казва той на Сартър, би могъл да философстваш за всичко, дори и за кайсиевите коктейли.
Тази идея толкова поразява Сартър, че той я интегрира в собствения си хуманистичен подход, чиито основни теми са свободата, личният избор и политическата ангажираност. Това ново философско движение ще се промъкне в джаз клубовете и кафенетата на Левия бряг, преди да намери своя път в света под името екзистенциализъм. Според някои изследователи екзистенциализмът е не толкова философия, колкото нагласа на духа и начин на живот.
Увлекателният разказ за раждането и развитието на екзистенциализма и феноменологията съчетава биографичната и философската линии с погледа на авторката Сара Бейкуел, която открива идеите на екзистенциализма като ученичка, впоследствие, под влияние на Сартър, учи философия в Есекския университет, за да се върне след десетилетия с нов прочит към старите си фаворити.
„Всички тези философи пишели за безпокойството и усещането за непреодолимостта на избора – чувство, което става все по-обострено в относително благоденстващите кътчета на днешния свят, докато в същото време на част от нас стряскащо им биват отнети някои житейски възможности. Не им давали мира страданието, неравенството и експлоатацията и се питали дали съществува лек за тези неправди. Неизменна част от всички тези проблеми представлявал въпросът какво може да стори отделната личност и какво могат самите те, философите, да предложат… Ала преди всичко екзистенциалистите поставяли въпроса за свободата. За неколцина от тях тя била идеята на идеите, на която се подчинявали всички останали и която имала както личен, така и политически смисъл…“
Книгата запознава с живота на Жан-Пол Сартър, Симон дьо Бовоар, Албер Камю, Мартин Хайдегер, Едмунд Хусерл, Карл Ясперс, Морис Мерло-Понти и други. С техните противоборства, любовни афери, съперничества и партньорства.
„Ню Йорк Таймс“ нарежда „В кафенето на екзистенциалистите“ сред 10-те най-добри книги за 2016 г., а „Гардиън“ я определя за книга на годината. Преведена е на повече от 20 езика.
Сара Бейкуел е британска авторка, живее в Лондон. Роденa е в морския град Борнмът, Англия, в началото на 60-те години, където родителите ѝ имали малък хотел. Когато е на петгодишна възраст, семейството тръгва да пътува през Индия с каравана в продължение на две години, преди да се засели в Сидни, Австралия. Там баща ѝ работи като книжар, а майка ѝ – като библиотекар. Сара учи в университета Есекс в Англия и прекарва част от младежките си години, работейки в книжарници.
Започва да пише, докато работи в библиотека в Лондон в началото на 90-те години. „Умният“, първата ѝ книга, е свързана с история на съдебно дело от XVIII век, което е намерила в една от колекциите на библиотеката. През 2005 г. публикува „Английският датчанин“, биография на датския революционер и изследовател Йорген Джорджънсън. През 2010 г. книгата ѝ „Как да живеем“, биография на Монтен, е отличена с американската Национална награда на критиката.
Сара Бейкуел, „В кафенето на екзистенциалистите“, изд „Изток-Запад“, 2017 г., превод от английски Светлозара Лесева.
Глава 11
Croisés comme ça
В която екзистенциалистите се изпокарват заради бъдещето
В своя лекция, изнесена през 1951 г., Мерло-Понти споделя наблюдението, че двайсети век е дал на хората много повече поводи от всяка друга епоха да си припомнят колко „случайно“ е тяхното съществуване, в каква степен са захвърлени на милостта на историческите събития и други промени извън тяхната власт. Това усещане продължавало да тлее дълго след края на войната. След пускането на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки мнозина се опасявали, че ще последва Трета световна война, този път между Съветския съюз и Съединените щати. Военновременният пакт между двете суперсили се разпаднал почти мигновено и сега двата колоса си мятали кръвнишки погледи от двата края на омаломощената, разорена и самоизяждаща се от съмнения Западна Европа.
Избухването на една нова война можело да доведе до гибелта на човешката цивилизация и дори на живота на планетата. Съединените щати първи създали атомна бомба, но било публична тайна, че съветските инженери и шпиони не стоят със скръстени ръце, а не след дълго обществеността осъзнала мащабите на угрозата от радиационното замърсяване и опустошението на околната среда в резултат от ядрените взривове. В отговор на унищожението на Хирошима Сартър написал, че сега, когато човечеството е овладяло силата да се самозаличи от лицето на земята, то трябва всеки божи ден да преподновява решението си дали да живее. В своя статия Камю също заявявал, че човекът като вид е изправен пред задачата да избира между колективното самоубийство и по-интелигентните приложения на технологиите – „между ада и разума“. Ала след 1945 г. като че не можело да се има вяра в способността на човечеството да взема правилни решения.
След Хирошима и Нагасаки всеки нов ядрен опит нагнетявал допълнително страховете. Бовоар си спомня как след изпитанията на още по-мощна атомна бомба от страна на САЩ през юли 1946 г. чула водещият по радиото да съобщава, че експериментът е задействал верижна реакция, предизвикваща разпад на самата материя, която в момента бавно се разпространявала по цялата планета, подобно на вълна. В рамките на часове всичко на Земята щяло да изчезне. И това ако не е нищо, зейнало в самото сърце на битието! По-късно през същата година плъзнали слухове, че Съветският съюз подготвя свои агенти да подхвърлят из важни градове в САЩ куфари с радиоактивен прах, самозадействащи се с часовников механизъм, които щели да предизвикат гибелта на милиони. През 1956 г. Сартър осмял тази история в пиесата си „Некрасов“, но по времето, за което става дума, малцина знаели в какво да вярват. Повече от всичко хората се плашели от факта, че радиоактивните частици не само били невидими, но и било толкова лесно да се използват за пагубни цели; цялата мощ на вселената се побирала в няколко куфара.
Докато едни се боели от близостта на Края, други хранели също тъй жарки надежди за ново начало. Или както е казал Хьолдерлин: „но дето е опасността, расте / спасението също.“ Може би, разсъждавали част от хората, катастрофата, предизвикана от войната, нямало да доведе до всеобща гибел, а до коренна трансформация, която завинаги да сложи край на конфликтите и останалите злини.
Популярно идеалистично желание било създаването на ефективно световно правителство, което да разрешава военните спорове, да привежда в сила международни споразумения и да осуетява войните. Един от хората, които споделяли тази мечта, бил Камю. Според него непосредственият урок от Хирошима бил, че е нужно да се създаде „истинско международно общество, в което великите сили ще се ползват със същите права като по-малките народи, а подобно унищожително оръжие ще се контролира не от апетитите и доктрините на отделни държави, а от интелекта“. Донякъде Обединените нации изпълнили тези цели, но дейността на организацията не успяла да се разгърне на широк фронт, каквито били надеждите.
Други виждали пътя на Европа в следването на американския модел. В резултат от войната Америка натрупала огромен капитал от признателност и доброжелателство, който успяла да консолидира със задействането на плана „Маршал“, довел до изливането на милиарди долари в разорените европейски страни. Целта му била както ускоряване на възстановяването на пострадалите държави, така и овладяване на комунизма в рамките на тази част от Централна Европа, която Съветският съюз вече бил стегнал в менгемето на мечешката си прегръдка. САЩ предложили финансова помощ дори на СССР и на страните в неговата сфера на влияние, но ръководната върхушка в Москва се погрижила всички те да дадат отказ. За някои хора в Западна Европа приемането на американските долари било унизително, но нямало как да не признаят, че средствата са повече от нужни.
Наред с привържениците на интернационализма и проамерикански настроените кръгове в следвоенна Европа се появила и трета групировка, която възлагала надеждите си на Съветския съюз. В крайна сметка, това била единствената голяма държава в целия свят, където в действителност се правел опит за осъществяване на великия комунистически идеал – мечтата, един ден (в някакъв далечен-далечен момент, след като се свърши мръсната работа) завинаги да бъде сложен край на бедността, глада, неравенството, войните, експлоатацията, фашизма и всяка друга неправда единствено със средствата на разумното управление. Това бил най-амбициозният проект за подобряване на ситуацията на човечеството, предприеман някога. Ако сега се провалял, можело да не последва втори, така че си струвало да бъде бранен на всяка цена.
Събитията, за които става дума, са се случили преди едва седем десетилетия – един не много дълъг човешки живот – но вече ни е трудно да вникнем достатъчно добре в логиката на онази епоха, за да проумеем как този идеал е спечелил симпатиите на толкова много интелигентни, ерудирани люде на Запад. В днешно време общоприетата мъдрост е наложила мнението, че комунизмът не е осъществим в нито един възможен свят и следователно онези, които не са прозрели безплодността му от самото начало, са били наивници. И все пак, в очите на хората, преживели изпитанията на трийсетте години и Втората световна война, комунизмът може би е изглеждал идея, в която си е струвало да се вярва въпреки общопризнатата ѝ неосъществимост. Възприемали го не като сън, от който човек се буди със смътното чувство, че му се е присънило нещо изумително, но невероятно. Напротив, смятали постигането му за реална цел, па макар пътят до нея да бил дълъг и труден и осеян с множество клопки.
А тези капани се забелязвали с просто око. На списъка с прекрасни далечни комунистически цели можел да се противопостави не по-кратък списък от зловещи реалности – трудови лагери, терор, несправедливи присъди и затвор, убийства, глад, недоимък и отнемане на личната свобода. Първият голям потрес дошъл през трийсетте години с достигналите от Москва вести за показни съдебни процеси над изпаднали в немилост партийни функционери, които „признавали“ за саботажи и заговорнически действия, преди да бъдат изпратени на смърт. През 1946 г. от изток изтекла още информация. Част от нея станала достояние чрез книгата на невъзвращенеца Виктор Кравченко „Аз избрах свободата“. Когато през 1947 г. била преведена на френски, ползващото се с комунистическа подкрепа списание „Ле летр франсез“ я изобличило като фалшификация на американското правителство. Адвокатите на Кравченко подали иск срещу изданието. На делото, състояло се в Париж в началото на 1949 г., защитата призовала свидетели, чиято роля била да възвеличаят живота в Съветския съюз и да дискредитират автора. Технически погледнато, Кравченко спечелил, но присъденото обезщетение било в размер на един франк. На следващата година друг писател повдигнал обвинения срещу „Ле летр франсез“ – оцелелият от Бухенвалд Давид Русе, който бил атакуван от списанието, след като призовал за разследване на съветските лагери. Русе спечелил делото. И двата казуса били много оспорвани, но изиграли важна роля за привличане на общественото внимание в Европа към факта, че Съветският съюз далеч не бил работническият земен рай, за какъвто се представял – или поне не още.
Дори след тези разкрития мнозина продължавали да отстояват мнението, че комунизмът е за предпочитане пред ултракапиталистическия модел на Съединените щати. Америка поизгубила високите си морални позиции, след като безумният страх тласнал правителството към предприемане на крути мерки срещу всяка организация с дори бегло левичарски уклон, кактo и към следене и тормоз на собствените си граждани. Всеки, заподозрян, че е „червен“, бил застрашен от уволнение, вписване в черните списъци и отказ да му бъде издаден задграничен паспорт. През 1951 г. наивните Етел и Джулиъс Розенберг били осъдени на смърт за шпионаж и предаване на технологични тайни, свързани с американската ядрена програма, на руснаците. Екзекуцията им през 1953 г. потресла мнозина както във, така и извън страната. Сартър избухнал с гневна статия на страниците на вестник „Либерасион“. Приблизително по същото време в кореспонденцията си с Ясперс Хана Аренд споделила опасенията си, че подобни произшествия вещаят национална катастрофа, съпоставима с претърпяната от Германия. „Америка е завладяна от невъобразима глупост. Боим се, защото това ни е добре познато.“
Щом и двете световни сили не оправдавали високите идеали, които прокламирали, може би единственият начин човек да направи избор между тях, бил да си зададе въпроса чии цели в по-голяма степен заслужавали поне опит да бъдат постигнати. Левичарите чувствали, че наред с прекрасни неща като джаза и свободата, Америка също така олицетворявала неограничената алчност, икономическия колониализъм и експлоатацията на работническата класа. Ако не друго, то Съветският съюз символизирал една възвишена възможност, а нима има нравствен компромис, който не би бил оправдан за такава благородна цел?
Седемдесет години по-рано в „Братя Карамазови“ Достоевски свежда подобна морална дилема до един-единствен въпрос, който Иван Карамазов поставя пред по-малкия си брат Альоша: нека си представи, че притежава власт да съгради свят, в който хората ще живеят в съвършен мир и щастие во веки веков. За да се случи това обаче, казва Иван, сега Альоша трябва да подложи на мъчения „едно-единствено мъничко създанийце“, да речем едно малко дете. Проблемът, представен от Иван Карамазов, е ранен, изведен до крайност предшественик на „казуса с вагонетката“, който, да си припомним, се заключава в жертването на един човек за спасението (поне така се надяваме) на мнозина. Е, ще го сториш ли, пита Иван? Отговорът на Альоша е категорично „не“. Според него нищо не може да оправдае измъчването на едно невръстно дете и това за него изчерпва въпроса. Претеглянето на ползите и вредите не променя положението – някои неща не могат да се измерят или изтъргуват.
В Париж през четиридесетте години един писател заел позицията на Альоша – Албер Камю. В есето си „Нито жертви, нито екзекутори“ той пише следното: „Никога повече няма да бъда от онези, независимо кои са те, които правят компромиси с убийствата.“ Каквато и да била отплатата, той нямало да подкрепи формални оправдания за насилието, особено пък насилие, упражнявано от страна на държавата. Камю не изменил на тази позиция, макар никога да не престанал да разсъждава над нея. В издържаната в духа на Достоевски пиеса „Праведните“ от 1949 г. той ни изправя пред група руски терористи, които водят спор дали смъртта на невинни косвени жертви при извършването на политически атентат е морално оправдана. Камю не оставя място за съмнение, че осъжда подобни компромиси. Продължил да отстоява това гледище и когато през ноември 1954 г. в родния му Алжир пламнала борба за независимост. Бомбите, които бунтовниците залагали, убивали невинни граждани, а френските власти отвръщали на ударите чрез изтезания и екзекуции. Камю твърдял, че действията на нито една от двете страни не можели да бъдат оправдани. Хората винаги щели да вършат насилие, ала философите и държавниците имали дълг да изобличават подобни прояви. Тази негова позиция му спечелила име на противоречива личност. През 1957 г. по време на пресконференция след получаването на Нобеловата награда за литература, той бил помолен да обясни защо не е подкрепил бунтовниците. Камю отговорил следното: „В момента в Алжир хората залагат бомби в трамваите. Майка ми може да пътува в някой от тези трамваи. Ако това е правда, предпочитам майка си.“ Не можело да има обективно оправдание за действията на нито едната страна, затова единственият му морален компас си оставал собствената му преданост.
С времето Сартър щял да се научи да вижда нещата от различен ъгъл – или поне в крайна сметка бил подтикнат към това. В средата на четиридесетте понякога все още звучал като Альоша или Камю. Веднъж в просъветския си период Мерло-Понти го попитал какво ще стори, ако е принуден да избира между две бедствия, едното от които ще причини гибелта на триста души, а другото – на три хиляди. Каква е разликата, философски погледнато? Сартър отговорил, че разбира се, от математическа гледна точка съществува разлика, ала от философска е едно и също, защото всеки отделен човек в собствените си очи е безкрайна вселена, а да правим съпоставка между безкрайности е невъзможно. И в двата случая, загубата на живот щяла да бъде буквално неизмерима. Преразказвайки тази случка, Мерло-Понти заключава, че по това време Сартър е разсъждавал като истински философ, а не от „гледната точка на държавните глави“.
Впоследствие както самият Сартър, така и Бовоар се оттласнали от това гледище и достигнали до мнението, че човек може и дори е длъжен да поставя на везните човешките съдби и да съди строго рационално, а позицията на Альоша е бягане от отговорност. У тях взело превес чувството, че отказът да се извърши тази сметка – да се противопостави едно-единствено дете на милиони неродени деца – е проява на егоизъм и малодушие. И ако случайно това ви прозвучи като допотопен аргумент, издигнат от налудничави мечтатели комунисти, достатъчно е да си припомним, че и в нашето собствено съвремие наглед цивилизовани държави използват същите доводи, за да оправдават изтезанията, лишаването от свобода, убийствата и безогледното следене, позовавайки се на предотвратяването на неясно какви бъдещи заплахи срещу неясно какво множество хора.
Сартър, Бовоар и (за момента) Мерло-Понти имали съзнанието, че са по-твърди и откровени от Камю, защото виждали необходимостта човек да си изцапа ръцете – отново този любим израз. Разбира се, щял да ги изцапа с кръвта на други хора, намиращи се някъде успокоително далеч. Сартър обаче твърдял, че ако е нужно, би пожертвал и самия себе си. По време на една писателска конференция във Венеция през 1956 г. английският поет Стивън Спендър го попитал как би постъпил, ако бъде подложен на гонения и хвърлен в затвор от някой комунистически режим. Би ли предпочел приятелите му да подемат кампания за освобождаването му, ако това ще урони репутацията на комунизма и ще постави на карта бъдещето му? Или би приел участта си в името на общото благо? Сартър разсъдил за момент и заявил, че ще откаже спасителната кампания. Отговорът му не се понравил на Спендър: „Струва ми се, че единствената благородна кауза винаги е била избавлението на несправедливо осъдения.“ Това, отвърнал Сартър, е ядката на проблема – може би в съвременния свят представата, че неправдата срещу една-единствена личност е неправда срещу всички, вече не е актуална. Коствало му известно време да се отърси от угризенията, съпътстващи тази скандална идея, но към средата на петдесетте години вече бил напълно узрял за нея.
Въображаемият сценарий, разискван от Сартър и Спендър, наподобява сюжета на романа „Мрак по пладне“ на Артур Кьостлер, покаял се комунист, превърнал се в яростен антикомунист. Книгата, публикувана на английски през 1940 г. под заглавие Darkness at Noon, а през 1946 г. – и на френски като Le zéro et l’infini („Нула и безкрайност“), се основава на случая на Николай Бухарин, съден и екзекутиран по време на чистките в Съветския съюз през 1938 г. В своята художествена версия Кьостлер го изобразява като човек, който е дотолкова предан на Партията, че подписва фалшиви самопризнания и доброволно отива на смърт за благото на отечеството. От гледна точка на действителната участ на Бухарин тази интерпретация е твърде лековерна, тъй като самопризнанията му били изтръгнати под натиск. Ала Кьостлер дал на интелектуалците тема, върху която да се препират: до какви крайности може да стигне човек, за да защити комунизма? Писателят повдигнал подобни въпроси и в есето си „Йогата и комисарят“, в което противопоставял „комисарския“ тип, готов на всичко за осъществяването на далечна идеалистична цел, на „йогата“, който се придържа към реалностите на настоящето.
В опиянението на ранния си комисарски период Мерло-Понти атакувал Кьостлер с материал от две части в „Ле Тан модерн“, излязъл под наслов „Йогата и пролетарият“. Основният похват, на който се градяла аргументацията му, може да се определи като „А какво да кажем за?“ – реторични контравъпроси от рода на: да речем, че целта на Съветския съюз е опорочена, а какво да кажем за неправдите, извършвани от Запада? Ами капиталистическата алчност, колониалното потисничество, бедността и расизма? Ами ширещото се насилие, което просто е по-добре маскирано отколкото комунистическия си еквивалент?
Кьостлер подминал статията, но приятелят му Камю изпаднал в ярост. По думите на Бовоар той нахлул с гръм и трясък на едно събиране у Борис Виан, изсипал дъжд от ругатни срещу Мерло-Понти и демонстративно изхвърчал навън. Сартър го последвал. Разигралата се сцена между двамата приключила с взаимни обвинения, обиди и скарване, макар че в този случай успели да се помирят.
Сартър, Бовоар, Камю и Кьостлер били станали близки приятели покрай веселите пиянски вечери, които преминавали в бистрене на политически теми с приповдигнат тон. През една от тези диви нощи в клуб, държан от руски емигранти, някъде около 1946 г., не щеш ли изскочил въпросът за приятелството и политическата ангажираност. Възможно ли е да си приятел с човек, с когото имаш политически разногласия? Камю бил категоричен, че е възможно. Кьостлер възкликнал: „Невъзможно! Невъзможно!“ В сантиментално излияние, вдъхновено от водката, Бовоар взела страната на Камю: „Възможно е и точно в този момент ние сме живото доказателство за това, тъй като – въпреки всичките си противоречия – сме толкова щастливи да бъдем заедно.“ Ободрени от тази ведра мисъл, те продължили да пиянстват блажено чак до изгрев слънце, въпреки че Сартър тепърва трябвало да подготви лекция за следващия ден и то на тема „Отговорността на писателя“. Цялата компания сметнала това за много забавно. Разделили се в свръхприповдигнато настроение. Сартър пък някак си успял да напише лекцията навреме, при това на недоспала глава.
Ала когато същата тема изникнала по време на един друг среднощен запой през 1947 г., настроението съвсем не останало така безгрижно. Кьостлер окончателно циментирал позицията си, като запокитил стъклена чаша по главата на Сартър не на последно място, понеже си наумил, и най-вероятно напълно основателно, че философът задявал съпругата му Мамен. (Самият Кьостлер бил прочут като безсрамен и меко казано агресивен прелъстител.) Когато, плетейки крака, компанията се изсипала навън, Камю поставил ръка на рамото на Кьостлер в опит да го успокои. Той обаче го фраснал и Камю не му останал длъжен. Сартър и Бовоар ги разтървали и натикали алжиреца в колата му, а Кьостлер и Мамен оставили на улицата. По целия път до дома си Камю карал на зигзаг, обвесен на волана, като не спирал да ридае: „Беше ми приятел! А ме удари!“
В крайна сметка Сартър и Бовоар достигнали до съгласие с Кьостлер по един въпрос: приятелството с човек, който има противоположни политически възгледи, наистина не било възможно. „Когато мненията на двама души са толкова различни“, казал веднъж Сартър по този повод, „как да отидат заедно на кино?“. През 1950 г. Кьостлер споменал пред Стивън Спендър, че случайно се засякъл със Сартър и Бовоар, след като дълго време не се били виждали, и им предложил да обядват заедно. Те му отвърнали с неловка тишина, която Бовоар най-накрая прекъснала с думите (поне според версията препредадена от Спендър): „Кьостлер, знаете, че имаме разногласия. Няма никакъв смисъл да се виждаме.“ Тук тя кръстосала ръцете си под формата на голям хикс и добавила: „Ние с вас сме croisés comme ça за всичко.“ [1]
Сега било ред на Кьостлер да протестира: „Да, но сигурно можем да останем приятели.“
Тук тя го контрирала с помощта на феноменологията. „Като философ сигурно си давате сметка, че когато всеки от нас погледне едно morceau de sucre, той вижда напълно различен обект. Нашите morceaux de sucre[2] сега са толкова различни, че е безсмислено да се виждаме занапред.“
Не е ли това тъжна гледка: кубчета захар се мъдрят на масата, а групичка философи ги обследват от различни страни. На всеки от тях те се явяват по различен начин. От един ъгъл улавят светлината, а от друг – остават непроницаеми. Един вижда ярки блещукащи кристалчета, a друг – сиви матови бучки. За един това е апетитна добавка към кафето, за друг – символ на исторически неправди като робството и търговията със захар. И какъв е изводът? Че за тях няма смисъл дори да се говори. Нима това не е странно изопачаване на феноменологията? Зачеркващият хикс на политическите противоречия представлява и гротескно изкривен образ на всепримряващия контур на хиазма. Със заплитането на този гордиев възел между приятелите се загнездила тишина – а тя на свой ред извиква спомена за друго едно мълчание – онова, възцарило се между Маркузе и Хайдегер по приблизително същото време, когато първият достигнал до заключението, че предвид бездната от различия помежду им диалогът е невъзможен.
Дебатът за приятелството в действителност е разновидност на спора за жертвите, които си струва да се правят в името на комунизма. И в двата случая на едното блюдо на везните поставяме абстрактни ценности, а на другото – личното, индивидуалното, непосредното. Кое от тях ще натежи, преценяваме сами – човекът пред нас тук и сега или ефектът, който изборът ни може да окаже върху незнайно кого незнайно кога в бъдещето. Всеки от нашите мислители намерил свое собствено решение на тази главоблъсканица – а понякога дори един и същи човек достигал до противоположни заключения в различни етапи от живота си.
Най-непоследователен от всички бил Сартър както по съветския въпрос, така и по този за приятелството, защото понякога очаквал хората да му засвидетелстват преданост независимо от политическите си пристрастия. През октомври 1947 г., след като старият му приятел Реймон Арон не се показал на нужната висота, той така му се разгневил, че пресякъл всякакви контакти с него.
Тази година била тежка за Франция, което може би обяснява и защо разпрата с Кьостлер се разгорещила толкова. Страната се управлявала от центристко коалиционно правителство. То обаче се намирало под постоянна атака от страна както на комунистическата левица, така и на дясното крило, представлявано от движението „Обединение на френския народ“, начело с военновременния глава на правителството в изгнание генерал Шарл дьо Гол. Сартър имал усещането, че голистката партия била добила почти фашистки облик с масовите си митинги и култа към личността на своя лидер. Ала Арон, който по време на войната работел за Свободните френски сили в Лондон и добре познавал Дьо Гол, хранел доста големи симпатии към управническия му подход и в политическите си пристрастия бил минал доста вдясно от Сартър.
През есента назряла криза – шествията на голистите и стачките и демонстрациите, организирани от Комунистическата партия (не без активното съдействие на СССР), поставили под въпрос стабилността на центъра. Появили се страхове от избухване на гражданска война или дори революция. За някои подобно развитие криело вълнуващи перспективи. В писмо до Мерло-Понти от това време Соня Браунъл споменава, че току-що обядвала с група френски писатели в Лондон, които не спирали да бръщолевят как щели да воюват по улиците на Париж и бистрели технологията на самоделните запалителни бомби.
В разгара на кризата Арон бил поканен да води радиодебат, в който Сартър, като представител на политическата левица, бил изправен срещу шайка голисти. Опонентите на философа се опитали да го разкъсат в ефир, ала Арон не се намесил. Сартър останал втрещен как старият му приятел оставил противниците му да го ръфат, без дори да направи опит да го подкрепи. В ретроспектива Арон заявил по този повод, че не смятал, че има право да взема страна, тъй като председателствал дискусията. Сартър заподозрял, че действителната причина за ненамесата му били проголистките му пристрастия. В течение на години двамата някогашни приятели не си проговорили.
Арон може и да не е осъзнавал колко застрашен в чисто личен план се е чувствал Сартър през този период. Получавал заплашителни писма, а в едно от тях дори имало негова снимка, намазана с екскременти. Веднъж до него достигнала информация, че групичка военни обикалят Левия бряг и го издирват. Потърсил убежище у приятели и в течение на няколко дни странял от общоизвестния си адрес – квартирата над бар „Наполеон“. Това не бил последният път, когато открито изразяваните му политически възгледи щели да го изложат на опасност.
В действителност по онова време Сартър бил едновременно опозиция на голистите и все още критично настроен към Съветския съюз, с което си навлякъл гнева и на двете страни. Френските комунисти открай време недолюбвали екзистенциализма заради личната свобода, която отстоявал. През 1946 г. в един памфлет социологът марксист Анри Льофевр нарекъл философията „печална, слабохарактерна смесица“, която води до прекомерна опасна „либералност“. Сартър твърдял, че хората са свободни, но Льофевр искал да знае „какво представлява човек, който всяка сутрин избира дали да е фашист или антифашист?“. Как такъв човек би могъл да е по-добър от онзи, който „е решил веднъж завинаги да се бори срещу фашизма или дори от онзи, който все още не е бил изправен пред този избор?“. Доводите на Льофевр звучат разумно, докато не се замислим какво всъщност означават. Партията изисквала преданост, изключваща каквато и да било самостоятелна мисъл, нещо, което Сартър не можел да приеме – не и за момента. След време щял да се оплете невъобразимо в опитите си да разреши отявления конфликт между революционните си политически идеи и основните принципи на екзистенциализма.
През февруари 1948 г. направил опит да излезе наглава с дилемата, като се присъединил към отлюспилото се „Демократично революционно обединение“, което издигнало като своя идея неутралния социализъм. Той и съпартийците му не постигнали кой знае какво, освен че допълнително усложнили политическата ситуация, и след година и половина Сартър напуснал партията.
Междувременно през април 1948 г. си навлякъл още по-големи неприятности покрай постановката на новата си пиеса, чието заглавие било, естествено, „Мръсни ръце“. Сюжетът на творбата е центриран около група партийни дейци във фикционалната държавица Илирия, навяваща асоциации със следвоенна Унгария, които са изправени пред морални компромиси с идеалите си и се опитват да се помирят с изгледите за бъдещето, докато чакат страната да бъде „присъединена“ към Източния блок. Комунистите не останали очаровани. Съветският културен комисар Александър Фадеев окачествил Сартър като „хиена с писалка“, в резултат от което философът тутакси изпаднал в немилост във всички страни от социалистическия лагер. Чешкият писател Иван Клима, който по онова време бил студент, впоследствие разказва, че слушал как преподавателите му нападали Сартър с обвинения в „упадъчност и морална деградация“ и това събудило у него отчаяно желание да се запознае с книгите му.
Сега Сартър се намирал под атака от всички страни, чувствал се объркан в политическо отношение и работел по-упорито отвсякога в опит да открие някакъв смисъл във всичко. За голяма част от стреса сам си бил виновен, но пък и не било в негов стил да си облекчава живота, като просто си затваря устата от време на време. Бовоар също била преуморена, под голямо политическо напрежение, а и преживявала лична криза – не можела да вземе решение как да продължи връзката си с Нелсън Алгрен, на когото не му се нравело да бъде поставян на второ място и настоявал тя да се премести в Америка. Двамата със Сартър се опитвали да борят изтощението с помощта на медикаменти. Той се пристрастил още повече към любимия си „Коридран“, комбиниран препарат от амфетамини и обезболяващи. Бовоар пък пиела ортедрин за пристъпите на тревожност, които я измъчвали, но лекарството само влошило състоянието ѝ. По времето, когато заминали на ваканция на Скандинавския полуостров, някъде през лятото на 1948 г., била стигнала дотам, че получавала халюцинации как върху ѝ се спускат птици или как някакви ръце я сграбчват за косата и я вдигат във въздуха. Покоят на северните лесове ѝ оказал по-благотворно действие отколкото каквито и да било хапчета. Гледките, които видели, били прекрасни: „гори джуджета, земя с цвета на аметист, засадена с миниатюрни дървета, червени като корал и жълти като злато.“ Присъщото ѝ удоволствие от живота постепенно се завърнало. Изтерзаната душа на Сартър обаче не намерила покой и през следващите няколко години.
След години шпионаж и развойна дейност на 29 август 1949 г. СССР провел изпитания на първата си атомна бомба. От този момент заплахата от тотално изтребление станала взаимна. Няколко месеца по-късно, на 1 октомври, Мао Дзъдун провъзгласил създаването на Китайската народна република и влязъл в сговор със Съветския съюз, в резултат от което Западът бил изправен срещу две комунистически суперсили. Страховете ескалирали. В американските училища започнали да провеждат тренировки за реагиране при въздушна заплаха и децата се учели да залягат под чиновете с покрити с ръце глави. Правителството започнало да излива огромни средства в ядрените изследвания и през януари 1950 г. оповестило, че разработва много по-мощно оръжие – водородната бомба.
През същата година на Корейския полуостров избухнала война, в която Китай и СССР застанали на страната на Севера, а САЩ подкрепили Юга. Последствията изглеждали непредвидими – дали щяло да се стигне до ядрен конфликт? Имало ли опасност войната да се разпростре и в Европа? Ами ако Съветският съюз решал да окупира Франция, както по-рано сторили германците? Последната идея изкристализирала удивително бързо в съзнанието на французите, което може да звучи странно предвид факта, че войната се водела на другия край на земното кълбо, ала тя представлявала отглас от още пресните спомени за последната окупация и отразявала стряскащата и непредсказуема природа на новия конфликт.
Веднъж Камю попитал Сартър дали е мислил какво ще се случи с него самия, ако руснаците нахлуят във Франция. Може би нямало да оставят „хиената с писалката“ да се смее последна. Сартър отвърнал на въпроса с въпрос: а какво ще направи самият Камю? О, отговорил той, същото, което и по време на германската окупация – имайки предвид, че ще се присъедини към Съпротивата. Сартър заявил почтително, че никога не би тръгнал на оръжие срещу пролетариата. Камю настоял: „Трябва да заминете. Ако останете, няма да изгубите само живота си, а и честта си. Ще ви натоварят към някой лагер и там ще си умрете. После ще твърдят, че сте жив, и ще използват името ви, за да проповядват покорство, подчинение и изменничество – и хората ще им повярват.“
На вечеря с Жак-Лоран Бост, Олга Козакевич и Ричард Райт, който вече се бил установил в Париж, Бовоар и Сартър отново дискутирали „как, къде и кога да избягат“. Нелсън Алгрен предлагал да им съдейства да заминат за Съединените щати, но те отказали. Ако бъдели принудени да напуснат Франция, трябвало да търсят убежище в неутрална страна. Може би, пише Бовоар, щели да заминат за Бразилия, където австрийският писател Стефан Цвайг намерил пристан по време на последната война. Само дето Цвайг не понесъл изгнаничеството и се самоубил. И какво, да бягат от социализма! Но как било възможно това?
Мерло-Понти също се боял, че избухне ли война, Франция ще бъде застигната от най-лошото, ала и той не желаел да бяга от комунистите. Сартър отбелязва, че по това време изглеждал по-безгрижен отвсякога – „с онова хлапашко изражение, което придобиваше винаги, когато имаше опасност нещата да станат сериозни“. В случай на инвазия, шегувал се Мерло-Понти, щял да емигрира в Америка и да се цани като пиколо в асансьор в Ню Йорк.
Мерло-Понти бил по-обезпокоен от събитията, отколкото показвал, и не само от страх за собствената си безопасност. По времето, когато Корейският конфликт набирал сила, двамата със Сартър случайно се засекли, докато били на почивка в Сен Рафаел на Лазурния бряг. Зарадвали се да се видят, но нещата се стекли така, че целият ден преминал в спорове – първо докато се разхождали по крайбрежната улица, после на терасата на едно кафене и накрая на гарата, докато чакали влака на Сартър. Проблемът бил, че трябвало да избистрят редакционната позиция на „Ле Тан модерн“ по корейския въпрос. Ала от известно време Мерло-Понти чувствал, че не бива да прибързват да раздават мнения за ситуации, които не разбират. Сартър не бил съгласен. Ако войната е надвиснала над света, как можем да си мълчим? При тези думи Мерло-Понти направил мрачна прогноза: „Защото изходът ѝ ще бъде решен с груба сила. Какъв е смисълът да говорим на нещо, което няма уши да ни чуе?“
Тлеещите разногласия помежду им се коренели по-дълбоко от споровете за редакционната политика – ставало дума за това, докъде би стигнал човек във вярата си в комунизма. Мерло-Понти бил дълбоко потресен от нахлуването на Северна Корея в Южна Корея. За него то означавало, че комунистическият свят е не по-малко алчен от капиталистическия и също толкова склонен да си служи с идеологията като параван за истинските си намерения. Угнетяващото чувство се дължало и на все по-мрачните разкрития за съветските лагери, които добивали гласност. Всичко това довело до прелом у философа, който до неотдавна бил най-отявленият комунист измежду приятелите си. И обратно, някога предпазливият Сартър ставал все по-склонен да пледира в защита на комунистическите страни, изхождайки от липсата на достатъчно доказателства.
Франция не била нападната от СССР, но продължилият до 1953 г. Корейски конфликт променил глобалния политически ландшафт и пуснал от бутилката духа на параноята и тревожността, които се подхранвали и от задълбочаващата се Студена война. През тези години съмненията на Мерло-Понти зреели все повече и повече, докато Сартър най-сетне излязъл от ролята на страничен наблюдател и заел категорична позиция. Това, което го радикализирало окончателно, било едно странно произшествие, случило се във Франция.
На 28 май 1952 г. вечерта патрул на пътната полиция спрял тогавашния председател на Френската комунистическа партия Жак Дюкло и обискирал автомобила му. Открили револвер, радиостанция и кошница с чифт мъртви гълъби. На основание на това го арестували по обвинение, че е използвал гълъбите да изпраща послания на съветските си господари. Дюкло възразил, че птиците са мъртви и следователно негодни да изпълнят подобна мисия. Носел ги на жена си, за да ги сготви за вечеря. Полицаите възразили, че телата не само не са вкочанени, ами и все още са топли и най-вероятно Дюкло ги е удушил набързо, за да отклони подозренията. Хвърлили го в ареста.
На следния ден гълъбите били подложени на аутопсия, в хода на която трябвало да се установи дали в телата им има скрити микрофилми. Последвало изслушване пред съда, на което били призовани три вещи лица, за да се произнесат относно възрастта на птиците, която те оценили на двайсет и шест и трийсет и пет дни съответно, и конкретната им порода – обстоятелство, което – дебело подчертали експертите – не можело да бъде установено със сигурност „тъй като броят и разновидностите на известните породи гълъби, както и многообразните кръстоски, които са били и продължават да бъдат създавани от развъдчици аматьори, затрудняват идентификацията“. Все пак констатацията им била, че вероятно птиците се числят към повсеместно разпространената разновидност на обикновения домашен гълъб и няма белези да са отглеждани с цел пренасяне на съобщения. Въпреки всичко това Дюкло бил освободен от затвора едва след месец. В негова подкрепа била организирана мащабна кампания, а поетът комунист Луи Арагон написал стихотворение за „комплота на гълъбите“.
В очите на Сартър тази абсурдна история бележела връхната точка на години тормоз и провокации към комунистите във Франция. Както пише впоследствие: „след десет години размисли най-сетне достигнах до повратната точка.“ „Комплотът“ го тласнал да поеме политически ангажимент. „С езика на църквата – казва той, – това бе моето обръщане в друга вяра.“
А с езика на Хайдегер вероятно можем да го окачествим като неговия Kehre, „обрат“, налагащ преосмисляне на всяка досегашна идея в светлината на новите приоритети. И докато преломът накарал Хайдегер да се откаже от решителността и го тласнал към „оставянето на биващото да бъде“, при Сартър ефектът бил точно обратен – станал по-непоколебим, по-ангажиран, по-активен обществено и по-непримирим към компромисите. Обзет от чувството, че трябва „да пише или да се задуши“, той се хвърлил да пише, като работел с невъобразима скорост, и скоро завършил първата част от обширно есе със заглавие „Комунистите и мирът“. Написал го с гняв в сърцето, както заявява по-късно – но също така и с „Коридран“ в кръвта. Без почти да спира за почивка и сън, натракал страници и страници с аргументи в защита на съветската държава. Резултатът публикувал в „Ле Тан модерн“ през юли 1952 г. Няколко месеца по-късно последвало още едно словесно излияние – този път срещу приятеля му Албер Камю.
Конфронтацията с Камю зреела от известно време. Ескалацията ѝ била почти неизбежна, като се има предвид колко се били раздалечили възгледите им. През 1951 г. Камю публикувал пространна студия със заглавие „Разбунтуваният човек“, където изложил теория за бунта и политическия активизъм, която се отклонявала значително от прокарваната по комунистическа линия.
Марксизмът твърдял, че на човешките същества им е отредено да вървят по пътя на непрестанен възход, преминавайки през исторически предопределени стадии, последният от които е построяването на социалистическия рай. Пътят до тази цел е дълъг, но предначертан, и когато тя бъде достигната, ще заживеем в мир, любов и съвършенство. Камю се противопоставил на тази теория по два пункта – първо, не вярвал, че историческият развой води до един-единствен неизбежен финал, и второ – не смятал, че съвършенството е постижимо. Докато съществуват човешки общества, ще има и бунтове, твърдял той. Всеки път, когато поредната революция победи социалните злини, се установява ново статукво, което на свой ред бива опорoчено от изстъпления и неправди. За всяко поколение е свещен дълг да въстане срещу тях и тъй ще е во веки веков.
Нещо повече, за Камю истинският бунт се изразявал не в осъществяване на екстатични видения за сияен град на хълма, а в поставяне на граница пред едно съвсем конкретно състояние на нещата, което е достигнало прага на поносимост. Така, робът, който е слугувал безропотно цял живот, ненадейно решава, че повече не може да търпи, и тегли чертата, отсичайки „дотук да, по-натам не“. Бунтът е средство за обуздаване на тиранията. Чрез неотстъпното си противопоставяне на нововъзникващите тирании бунтуващите се хора установяват равновесие – състояние на умереност, което трябва да бъде възобновявано и поддържано неуморно, за да просъществува.
Виждането за безконечен самоконтролиращ се бунт е привлекателно, но напълно основателно било припознато като атака срещу комунизма и неговите симпатизанти. Сартър знаел, че отчасти съчинението е насочено и срещу него, и не могъл да прости на Камю, че е дал козове в ръцете на десницата в един толкова деликатен исторически момент. „Разбунтуваният човек“ откровено си плачел за рецензия в „Ле Тан модерн“. Сартър обаче не се решил собственоръчно да направи на пух и прах стария си приятел и възложил тази задача на младия си колега Франсис Жансон, който тъкмо това и сторил – попилял Камю и заклеймил съчинението му като апология на капитализма. В своя защита Камю написал писмо до редактора от цели седемнайсет страници, което, макар имена да не се споменавали, било отправено към Сартър. Той обвинил Жансон в изопачаване на аргументите му и добавил: „Започвам леко да се уморявам… непрестанно да получавам уроци по ефикасност от критици, които никога не са правили друго, освен да завъртат креслото си по посока на историята.“
Този намек подтикнал Сартър в крайна сметка да напише отговор от свое име, който се превърнал в тирада от лични нападки срещу Камю, свръхемоционална дори по собствените му стандарти. Край, заявявал Сартър, с приятелството им било свършено. Разбира се, Камю щял да му липсва, най-вече старият Камю, когото помнел от времето на Съпротивата. Ала сега някогашният другар се бил превърнал в контрареволюционер и помежду им не можело да има помирение. И тъй, политиката отново се оказала по-могъща от всичко.
Камю не публикувал отговор на отговора на Сартър, макар че нахвърлял чернова. И за пореден път – останалото било мълчание. Е, не съвсем, защото този небезизвестен разрив посял семената на една скромна, но процъфтяваща индустрия от книги и статии, които и до днес продължават да нищят конфронтацията между двамата мислители до последната запетайка. С времето той започнал да се възприема като конфликт, очертаващ облика на една цяла епоха и интелектуална среда. Често бива митологизиран като драматичен сблъсък, в който Сартър, „бленуващо момче“, преследващо непостижима фантазия, среща своето заслужено наказание в лицето на проницателен морален герой – герой, който по стечение на обстоятелствата е по-симпатичен, по-мъдър и с по-привлекателна външност – Камю.
От цялата ситуация би излязла хубава поучителна история, но ми се струва, че тя има и по-дълбоки пластове и няма да сбъркаме, ако си направим труда да вникнем в мотивите на Сартър и се запитаме защо е реагирал толкова невъздържано. След като дълги години търпял натиск заради политическите си възгледи и упреци, че е декадент и буржоа, той изживял духовен прелом, който го накарал да види целия свят в напълно нова светлина. Чувствал, че е негов дълг да се отрече от личните си чувства към Камю. Сантименталността била егоистичен лукс, който не можел да си позволи, и затова трябвало да я надмогне. Подобно на Хайдегер по времето, когато пишел „Битие и време“, сега Сартър усещал, че трябва да остане твърд, каквото и да му струва това – да се хвърли яростно напред и да направи каквото трябва да се направи. И докато Камю би избрал майка си пред правдата, Сартър достигнал до решението, че не би било редно да предпочете приятеля си, ако този приятел е предал работническата класа. Въпреки че в миналото била запленена от Камю, сега Бовоар застанала на същата позиция – „Разбунтуваният човек“ бил подарък за враговете им, съзнателно поднесен в повратен миг от историята, и това нямало как да бъде простено.
Самият Камю също бил разстроен от разрива, който съвпаднал с тежък за самия него период. Скоро в личния му живот щели да се струпат редица неволи – съпружески проблеми, липса на писателско вдъхновение и ужасите на войната, застигнали родината му. През 1956 г. тази вътрешна криза намерила израз в повестта „Пропадане“, чийто герой се представя като „каещ се съдия“ – бивш адвокат, който решава да стане съдник на самия себе си. В хода на няколко вечери в един амстердамски бар в компанията на анонимния повествувател той разбулва историята на живота си, чиято кулминация е един разтърсващ епизод. Една нощ в Париж героят става свидетел как непозната жена се хвърля от мост, ала не прави нищо, за да я спаси. Сега той не може да си прости малодушието си. Ала докато признава греховете си, у „съдията“ започва да се избистря усещането, че този акт му дава моралното право да изобличава чуждите прегрешения. Както казва на своя събеседник и косвено – на нас: „Колкото повече се самообвинявам, толкова повече имам право да ви съдя.“ Чрез тази забележка говори самият Камю.
Макар за разлика от героя на „Пропадане“ Сартър и Бовоар да не били от каещите се, те усещали суровия поглед, отправен към тях от бъдещите поколения. „Ние чувстваме, че сме подложени на съд от маскираните хора, които ще дойдат след нас“, пише Сартър през 1952 г., и добавя: „нашето време ще бъде обект за тези очи от бъдещето, чийто взор ни преследва.“ В последния том от своите мемоари Бовоар споделя, че като по-млада чувствала, че превъзхожда писателите от по-ранни времена, защото по дефиниция познавала по-голям отрязък от историята. Впоследствие я осенила очевидната истина – един ден нейното собствено поколение щяло да бъде съдено от потомците според техните собствени критерии. Тя и нейните съвременници щели да бъдат подложени на това, което историкът Е. П. Томпсън по-късно щял да нарече „чудовищната снизходителност на идните поколения“.
Сартър обаче продължавал да вярва, че човек трябва да действа според начина, по който вижда нещата в настоящия момент. Онзи, който предпочете да бъде пасивен страничен наблюдател, защото се бои да не допусне грешка, със сигурност прави такава. Или както е казал Киркегор:
Съвършено вярно е, както казват философите, че животът може да бъде разбран само ако погледнем назад. Но те забравят другото твърдение – че той трябва да се живее с поглед напред. И ако човек поразсъждава върху това, ще му стане ясно, че животът в своето развитие никога не може да бъде изцяло проумян, защото в нито един момент не мога да открия онзи пълен покой, от позицията на който да го проумея.
Никога нямало да настъпи време за умиротворение и съзерцание. За Сартър в политиката, както и във всичко останало, правилната посока била винаги напред – дори пътят да води през плетеница от обратни завои, дори да летим така стремглаво, че на моменти контролът да ни се изплъзва.
С деятелността си в „Ле Тан модерн“ Сартър успял да огорчи друг свой стар приятел – Мерло-Понти, – като отпечатал първата статия от „Комунистите и мирът“, без да я съгласува с него. Знаел, че постъпката му е погазване на добрия тон, с което можел да го обиди. Давал си сметка и за това, че в качеството си на съредактор Мерло-Понти можел да възрази срещу материала или да предложи смекчаване на тона, ала в своята жар Сартър не можел да търпи каквото и да било забавяне.
По това време позицията на Мерло-Понти вече клоняла доста повече към вижданията на Камю, с тази важна разлика, че в миналото вярвал искрено в социалистическата утопия и противно на алжиреца, който никога не бил споделял великата „мечта“, знаел отлично какво е да си отдаден на идеята. Това го превърнало в проницателен критик на социализма, след като се отрекъл от него. Но съвсем не му помогнало да спаси отношенията си със Сартър.
Напрежението между двамата се трупало през цялата 1952 и достигнало висока точка в началото на 1953 г. На 15 януари Мерло-Понти изнесъл публична лекция по повод встъпването си в длъжност като ръководител на Катедрата по философия в „Колеж дьо Франс“ и Сартър уважил събитието с присъствието си. Покрай другото, Мерло-Понти използвал случая да припомни на колегите си, че една от задачите на философите е да бъдат бдителни по обществени въпроси и да остават нащрек за нееднозначностите. След края Сартър се въздържал да му поднесе общоприетите топли поздравления. По думите на самия Мерло-Понти, той казал с „ледено студен тон“, че лекцията е била „занимателна“, и като махнал с ръка към зданието на колежа, същински бастион на институционалността, добавил: „Надявам се, че възнамерявате да го поразтърсите поне малко.“ Самият Сартър неизменно оставал непоблазнен от подобни почести и щял да продължи в същия дух, стигайки дотам десетилетие по-късно да откаже Нобеловата награда за литература. Открай време обаче долавял у Мерло-Понти прекомерна охота да влезе в лоното на статуквото.
Мерло-Понти бил приел длъжността в „Колеж дьо Франс“ без каквито и да е угризения и не се засегнал от отношението. Пуснал забележките покрай ушите си, но през същото лято по време на почивката на Сартър в задушаващия се от зной Рим разногласията помежду им избухнали в престрелка от писма. Впоследствие Сартър си дал сметка, че може би мозъкът му е бил размътен от жегата. Да не забравяме и че – както обикновено – преработвал, а умът му бил обсебен от маниакални мисли за бъдещето на човечеството.
Сартър открил огъня, заявявайки в едно от писмата си, че човек, който е престанал да бъде политически „ангажиран“, не можел да очаква да критикува онези, които продължавали да бъдат отдадени. Имате право, отговорил Мерло-Понти. Действително, продължил той, за себе си бил взел решение никога повече да не реагира прибързано на събития, които тепърва предстояло да се развиват. След Корейската война стигнал до заключението, че човек се нуждае от по-голяма дистанция във времето, за да осмисли историята. Вече не желаел да „се ангажира с всяко събитие, сякаш това е някакво изпитание на нравствеността“ – склонност, която окачествил като самозаблуждение. Отправени към Сартър, тези думи били истинска провокация. Мерло-Понти не пропуснал да сподели оскърблението си от студеното държане на Сартър след встъпителната му лекция, което продължавало да го гложди.
Отговорът бил датиран от 29 юли: „За бога, не тълкувайте интонацията или физиономиите ми изопачено и емоционално, както правите.“ Що се отнася до тона му, обяснението му звучи трогателно и правдоподобно: „Ако съм ви се сторил леденостуден, това е заради стеснителността, която изпитвам, когато трябва да изказвам поздравления. Не умея да го правя и го осъзнавам отлично. Черта на характера, признавам.“
Този отговор би трябвало да удовлетвори Мерло-Понти, но той все още долавял обидни нотки в тона на Сартър, а и разногласията им били пуснали корени твърде надълбоко. При следващата им среща както обикновено скрил чувствата си зад усмивка и това още повече подразнило Сартър. По собствените му думи самият той имал склонност да спори по даден въпрос докрай – или докато успее да убеди опонента си, или докато той убеди него. Обратно, Мерло-Понти намирал „сигурност в многообразието от гледни точки, в които виждаше различните страни на битието“. И това ако не е вбесяващо!
Действително Мерло-Понти също бил разстроен от спречкването. Дъщеря му Мариан си спомня, че родителите ѝ обсъждали Сартър в течение на часове. Освен това, трябвало да вземе някакво решение и относно „Ле Тан модерн“. Открай време по-голямата част от работата падала върху него. Пишел много от редакционните статии, които излизали от името на изданието, и се грижел всеки брой да се публикува навреме. Ала Сартър бил фигурата начело на списанието и никой не можел да работи там, ако не се погаждал със звездата. По спомените на Сартър Мерло-Понти започнал да закъснява все повече за редакционните събрания и вместо да участва открито в дискусията, само мърморел забележки под носа си. Сартър го приканвал да изкаже мнението си, но той предпочитал да си мълчи.
Към края на 1953 г. списанието вече представлявало буре с барут. Нужна била една-единствена искра и тя не закъсняла. Тъй като редакционната колегия приела за публикация един подчертано просъветски материал, Мерло-Понти написал встъпителна бележка, в която изтъквал, че вижданията, изразени в статията, са на автора и „Ле Тан модерн“ не се ангажира с тях. При прегледа на материала преди печат Сартър зачеркнал този коментар, без да го уведоми.
Когато Мерло-Понти разбрал какво е станало, последвал дълъг и напрегнат телефонен разговор помежду им. Впоследствие Сартър споделя за случая. Мариан Мерло-Понти също помни, че дочула спора. След два часа, прекарани на телефона, баща ѝ затворил слушалката, обърнал се към майка ѝ и казал: Alors, c’est fini – „Е, това е краят“. Вероятно е имал предвид, че прекратява ангажиментите си към „Ле Тан модерн“, но би било също толкова вярно и по отношение на дружбата му със Сартър. След този инцидент двамата продължили да разговарят от време на време и Мерло-Понти винаги вежливо завършвал с: „Ще ви се обадя.“ Сартър твърди, че така и не го сторил.
Кризата съвпаднала с голяма трагедия в живота на Мерло-Понти – през декември 1953 г. починала майка му. Фактът, че израсъл без баща и че впоследствие, изпълнявайки синовния си дълг, се наложило да пази името ѝ от сплетните, го бил направил изключително близък с нея. Както изтъква по-късно Сартър, именно тя била онзи източник на щастие в детството на Мерло-Понти, който оказал такова голямо влияние в живота му. С кончината ѝ връзката с този златен век била съсечена. Малко след това, пак по спомени на Сартър, при среща с Бовоар Мерло-Понти споделил „нехайно, с печалната веселост, с която прикриваше най-искрените си признания: „Но по-голямата част от мен вече е мъртва.“ Разривът със стария му приятел не бил толкова значим колкото тази загуба, но го застигнал в тежък момент и му отнел рутината и усещането за мисия, които списанието внасяло в живота му.
Вероятно самият Сартър също е бил по-разтърсен от развоя на ситуацията, отколкото показвал. Реагирал пресилено, като хвърлил обвинения срещу Мерло-Понти, че още от първите дни на „Ле Тан модерн“ действал вероломно. Смятал, че съредакторът му умишлено предпочитал да стои в сянка и не слагал името си под заглавията на статиите, за да не се ангажира с конкретна позиция. И въпреки че думата му в управлението на списанието тежала не по-малко, предпочитал да се рее „лек и волен като въздуха“. Ако нещо не му харесвало, можел просто да си тръгне, възнегодувал Сартър. И изобщо Мерло-Понти винаги се стремял да разрешава конфликтите не чрез открито упражняване на авторитета си, а чрез търсене на някакво „пожизнено споразумение“. Истината е, че подобни странни оплаквания срещу Мерло-Понти не били никак редки – бил пословичен както с дружелюбността си, така и с ужасната си хлъзгавост.
През 1955 г. Мерло-Понти издал книгата си „Приключенията на диалектиката“, която бележела окончателното му скъсване с комунистическата идеология. Тя обединявала критичен прочит на възгледите на Георг Лукач и други теоретици на марксизма с пространен анализ, оспорващ последните политически съчинения на Сартър и тяхната непоследователност и непрактичност. На това експозе била отредена отделна глава – „Сартър и ултраболшевизмът“. Бовоар се хвърлила в контраатака с есе, в което отстоявала тезата, че авторът недоразбира някои аспекти от вижданията на Сартър. Старата дружба, която я свързвала с Мерло-Понти, била изтляла. Ала задружният гняв на Сартър и Бовоар бил нищо в сравнение с потока от неподправена комунистическа ненавист, който се излял от страна на най-преданите партийци в отговор на книгата. Стигнало се дотам, че на 29 ноември 1955 г. група леви интелектуалци организирали митинг, чиято програма била изцяло посветена на речи срещу злощастния автор на „Приключенията на диалектиката“. Сред множеството имало и голям брой студенти, а Анри Льофевр и други активисти произнесли изобличителни слова. През 1956 г. последните били публикувани под заглавие, което пародирало оригинала – „Премеждията на антимарксизма. Нещастията на М. Мерло-Понти“.
Скоро след това пътищата на Мерло-Понти и Сартър отново се пресекли на писателска конференция във Венеция, организирана от Европейското културно дружество – същата, по време на която Сартър казал на Спендър, че би приел да гние несправедливо в затвора, ако саможертвата му щяла да спаси комунистическата държава. Форумът събрал на едно място писатели от двете страни на Желязната завеса, за да дискутират развоя на събитията в Съветския съюз, който под ръководството на новия държавен глава Хрушчов навлизал в период на десталинизация и „размразяване“. Другата основна тема на конференцията била политическата ангажираност като дълг на писателя. Точно този въпрос бил в основата на конфликта между Мерло-Понти и Сартър. Мислейки, че двамата ще се радват да се видят, организаторите им предвидили съседни места на масата на подиума. Сартър пребледнял, щом видял името на табелката до себе си, но нямало причини за тревога: „Някой изнасяше доклад, той дойде иззад гърба ми, стъпвайки на пръсти, докосна ме леко по рамото и когато се обърнах, ми се усмихна.“ По време на конференцията имало и други непринудени моменти. По спомени на Сартър двамата неколкократно си разменяли развеселени погледи заради изказванията на един английски делегат – най-вероятно Спендър, – който правел непочтителни забележки за la littérature engagée. Ала една съучастническа усмивка не била в състояние да възкреси мъртвото приятелство.
И двамата философи се били оттласнали твърде далеч от позициите си от 1945 и 1946 г., когато споделяли възгледа за наложителността човек да изцапа ръцете си, като се нагърби с „трудни“ решения, свързани с живота на другите. Пътищата им се били пресекли и продължили в противоположни посоки – още един X. Сартър преминал през период на съмнения, от който излязъл с радикализирани виждания, готов да рискува живота си в името на идеалната държава. Мерло-Понти пък бил ревностен привърженик на комунизма, докато не се отрекъл от него, воден от убеждението, че човешкият живот не може да бъде вкаран в калъпа на някакъв идеал. Както сам се изразил – бил се пробудил. Когато се отърси от духа на комунистическата „носталгия“, казва той, „човек оставя бляновете зад гърба си и всичко пак започва да му се струва интересно и ново“. Във встъпителната си лекция пред „Колеж дьо Франс“ също изтъквал, че философите са онези, които будуват, докато другите спят.
Разбира се, Сартър смятал, че той е пробуденият. По-късно обобщил разногласията помежду им с думите: „Мислех, че докато аз оставам предан на идеите, които той изповядваше през 1945 г. [т.е. комунистическия период на Мерло-Понти], той се отказва от тях. Той пък е смятал, че остава верен на себе си, а аз го предавам.“
Освен че представлява забележително безпристрастно обобщение на вододела помежду им, това описание носи отглас от един по-ранен и съвсем различен разкол – този между Едмунд Хусерл и Мартин Хайдегер, настъпил към края на двайсетте години. И тогава всеки от двамата смятал, че отплава към нови, много по-вълнуващи територии, оставяйки другия далеч зад себе си да се лута без компас, без пътеводна звезда, с увиснали в безветрието платна.
Докато тези драми се разразявали, с характерния си дух на неуморно наблюдение и размисъл Бовоар си водела записки. През 1954 г. бележките се превърнали в „Мандарините“, епичен роман, проследяващ събития и емоции, като се започне от края на войната и страховете от атомната бомба, мине се през дискусиите за съветските лагери, показните процеси и доводите „за“ и „против“ политическата ангажираност и се стигне до любовните отношения и свадите. Попроменила част от подробностите, тук-там поразкрасила образите на приятелите си, представяйки ги като по-мъдри и далновидни, отколкото били в действителност, ала в края на краищата се получил солиден и изненадващо занимателен портрет на една епоха и обществена среда. Романът ѝ донесъл наградата „Гонкур“. С хонорара от нарасналите продажби Бовоар си купила апартамент на улица „Виктор Шьолхер“, недалеч от гробището „Монпарнас“. Това означавало, че сега живеела доста далеч от Сартър, който продължавал да обитава квартирата над бар „Наполеон“ заедно с майка си. Но това не било пречка, тъй като почти всеки ден извървявала пътя до „Сен Жермен де Пре“ – вероятно предпочитайки да минава през шумналата се в зеленина Люксембургска градина – за да се види с приятели и да поработи редом до Сартър, както правели открай време.
В апартамента ѝ се нанесъл нов любовник – Клод Ланцман. Спечелил я с пламенните си убеждения и ревностното си самосъзнание. Във връзка с това Бовоар пише, че когато трябвало да се самоопредели, „той най-напред казваше – аз съм евреин“. Някога Сартър критикувал този вид категорично заявяване на идентичността като акт на самозаблуждение, тъй като то предполагало, че човек представя себе си не като свободно съзнание, а като неизменна същност. В действителност и двамата винаги били имали слабост към хора с безкомпромисна личност и позиция. Бовоар пише с възхита, че Ланцман изпитвал непрестанна ярост срещу страданията, преживени от евреите. Веднъж ѝ казал: „Искам да убивам, непрекъснато.“ И той досущ като нея изживявал чувствата физически. Бил в състояние да се разридае или да повърне от гняв. Вероятно в съпоставка с монументалната фигура на Сартър, който се намирал в зенита на славата си, Ланцман бил като свеж бриз. Със сигурност ярко контрастирал с някогашния ѝ добър приятел Мерло-Понти, който на всяко ново покачване на напрежението реагирал с все по-тънка усмивка и по-остроумни забележки.
Някъде около 1954 г. след препрочитането на свои стари дневници Сартър седнал и хладнокръвно съставил списък на скорошни конфликти и разногласия – пълен разрив с Кьостлер, Арон и неколцина други, обтегнати отношения с Камю, които позволявали кратки разговори „като избягваме съществени теми“, скъсването с Мерло-Понти. (Добавил и чертеж, в който онагледил кой от тях с кого от останалите се бил изпокарал.) На друго място отбелязал, че не го притеснявало да губи приятелства: „Нещо е мъртво – това е всичко.“ При все това няколко години по-късно щял да напише ласкави некролози както за Камю, така и за Мерло-Понти. Във възпоминанието за Камю споделил с тъга колко много се смеели заедно: „В действителност у него имаше нещо от малкия алжирски уличник, много скитническо, много забавно“ и добавил: „Той е може би последният, който ми е бил добър приятел.“
Огорчението, което хранел към Реймон Арон, се оказало по-непреходно, може би защото с него били по-близки още от „Екол нормал“ и при все това политическите разногласия отворили най-голяма бездна именно между тях двамата. През 1955 г. Арон публикувал книгата си „Опиумът на интелектуалците“, в която пряко атакувал Сартър и привържениците му и ги обвинявал, че са „безжалостни към недъзите на демокрациите и същевременно готови да търпят най-гнусните престъпления, стига да са извършени в името на правилната доктрина“. Сартър си отмъстил през май 1968 г., когато Арон се обявил срещу студентските бунтове – обвинил го, че е негоден да преподава.
Много по-късно, към края на седемдесетте години, по време на събитие, организирано в помощ на бежанците от Виетнам, Сартър и Арон отново се срещнали и се здрависали под френетичното щракане на фотоапаратите, които бързали да запечатат на лентата – както си мислели възторжените репортери – голямото сдобряване между двамата. Ала, трябва да си спомним, че по това време Сартър вече бил във влошено здраве и доста дезориентиран, на път да изгуби последните остатъци от зрението и по-голямата част от слуха си. Било по тази причина, или в преднамерена демонстрация на презрение, на старото дружеско обръщение Bonjour, mon petit camarade, с което Арон го поздравил, той отвърнал просто: Bonjour.
Макар че не принадлежи на нито един от двамата, един небезизвестен коментар е останал трайно свързан с имената на Арон и Сартър. През 1976 г., по време на интервю с Бернар-Анри Леви, Арон изразил мнението, че интелектуалците с леви убеждения го мразят не защото е изобличил истинската същност на комунизма, а защото никога не е изповядвал идеите му. Тогава Леви го попитал: „Как мислите, в този случай кое е по-добре – да си Сартър, или да си Арон? Сартър – заблуденият победител или Арон – разгромен, но прав?“ Арон не дал категоричен отговор. Ала въпросът останал в историята и бил сведен до простичката сантиментална максима: по-добре да грешиш със Сартър, отколкото да си прав с Арон.
През петдесетте години, твърдо решен да отдаде времето и енергията си на всяка кауза, която смятал, че се нуждае от него, Сартър нерядко се претоварвал до ръба на силите си. Това довело до някои от най-глупавите и осъдителни постъпки, които някога бил вършил. Такова било гостуването в СССР по покана на Съюза на руските писатели през май 1954 г., след което публикувал поредица от статии, където например спекулирал, че съветските граждани не пътували зад граница не за друго, а защото нямали желание и били твърде заети да строят комунизма. По-късно заявил, че тъй като се завърнал крайно изтощен, възложил писането на секретаря си Жан Ко.
Самият Ко си спомня, че през онзи период страхът на Сартър, че не успява да смогне с многобройните си ангажименти, често го водел до изстъпления. „Няма време!“, току възкликвал той. Постепенно се отказал от най-големите си удоволствия – киното, театъра, романите. Единственото, което искал, било да пише, да пише, да пише. Именно по това време успял да си втълпи, че стремежът към високо литературно качество е буржоазна глезотия – единствено каузата имала значение и било грехота да се губи време даже за поправки, камо ли за повторен прочит. Изпълвал цели страници с мастило под нервния поглед на Бовоар, която пък ревностно редактирала всичко написано. Бълвал есета, лекции, философски съчинения – понякога с помощта на Ко, но през повечето време единствено със собствени сили. Библиографите му Мишел Конта и Мишел Рибалка са направили изчисления, че през творческия си път Сартър е успявал да пише средно по двайсет страници дневно, като става дума само за завършените му произведения, не за черновите. (По времето, за което говорим, изобщо не правел чернови.) При престоя му в Ирландия домакинът Джон Хюстън всяка сутрин с удивление установявал, че гостът вече е сътворил двайсет-двайсет и пет чисто нови страници от сценария само откакто е станал. Когато говори за продукцията му от края на четиридесетте години насетне, биографката Ани Коен-Солал си служи с метафори като „машинно отделение“ и „турбини“, а Оливие Викърз пише, че се отнасял към съня като към войнишка потребност, бивакуване, или пък като задължителната „спирка в бокса“, необходима за поддържане на всяка машина в изправност.
Междувременно Сартър продължавал да взема свръхдози „Коридран“. При препоръчителен прием от две таблетки дневно той изгълтвал по цял флакон. Прокарвал хапчетата с много алкохол и дори му било приятно как комбинацията разбълниквала мозъка му: „Харесваха ми обърканите, смътно въпросителни идеи, които се разпадаха от само себе си.“ Нерядко вечер пиел успокоителни, които му помагали да изпадне в мъртвешки сън. Намалявал дозите, когато пишел нещо „литературно“, защото знаел, че лекарството води до – по собствените му думи – прекомерна „лекота“. Така например, докато пишел нова сцена от „Пътища на свободата“, установил, че всяка улица, по която поемел героят му Матийо, избуявала в сочни метафори. Когато споменава това на Бовоар в едно интервю, тя добавя (можем да си представим) потрепервайки: „Спомням си. Беше страховито.“ Фаталната „лекота“ вече се била проявила с пълна сила. Както споделил чак през седемдесетте, в бележника му със записки от престоя в Италия през 1951 г. имало около двайсет страници „описващи плисъка, издаван от гондолите“. Разбира се, тези двайсет страници биха могли да са плод и на прилежно приложен феноменологически метод.
Много малка част от това свръхпроизводство се дължала на писателска суета или на нужда от средства. Сценарият за Фройд, който приел, за да плати задълженията си, бил едно от малкото изключения. Най-често продуктивността му произтичала от отдадеността му и от желание да помага на свои приятели, като полуляризира произведенията или кампаниите им. Това щедро себераздаване, присъщо на Сартър, често се забравя. Самият той очаквал от себе си винаги да е зает с нещо – да е ангажиран и действен дори когато нямал време да премисли нещата. По-благоразумните може и да поспирали, за да разсъдят, но за Сартър това също се било превърнало в буржоазен лукс.
Веднъж Мерло-Понти споделя в интервю, че има един прост факт за Сартър, който малцина знаят и който рядко личи в книгите му, а именно: il est bon, „той е добър“. Тази „доброта“ била негов пагубен недостатък – тя го карала да се преработва и най-важното, тя го тласнала да повярва, че трябва да намери начин да помири екзистенциализма и марксизма. Мисия невъзможна и рушителна – двете просто били несъвместими. Ала Сартър бил убеден, че угнетените класи по целия свят го изискват от него.
Много години по-късно в интервю точно преди кончината му, младият му помощник Бени Леви го предизвикал доста агресивно да отговори на следния въпрос – кой точно си е отишъл със смъртта на просъветския апологет у Сартър. Кой умря, питал той? „Зъл негодник, глупак, лапнишаран или общо взето добър човек?“
Сартър отговорил меко: „Бих казал, един нелош човек.“
Каквато и добрина да го подтиквала да защитава Съветския съюз, с настъпването на октомври и ноември 1956 г. за нея вече трудно можело да се намери оправдание.
Когато след смъртта на Сталин се заговорило за „размразяване“ в политиката на СССР, реформаторите в унгарското правителство се почувствали окуражени да въведат някои дребни лични и политически свободи. Ала улиците били залети от демонстранти, които искали още. В отговор на това Съветският съюз изпратил войски и в околностите на Будапеща се завързали сражения. Бунтовниците превзели градската радиостанция и излъчили призив към всички унгарци да дадат отпор. След кратко привидно примирие на 1 ноември руските танкове прекосили границата откъм Украйна и нахлули с грохот в Будапеща. Танковите бригади сравнявали със земята сгради, в които се укривали хора. Обстрелвали железопътните гари и площадите и заплашвали да унищожат зданията на парламента. В неделя, 4 ноември, по обяд, укрепилите се в радиостанцията метежници се предали, след като излъчили последното си съобщение: „Прекратяваме емисиите. Vive l’Europe! Vive la Hongrie!“[3] Въстанието било потушено.
У симпатизантите на комунизма на Запад тази демонстрация на груба съветска сила предизвикала истински потрес. Мнозина членове на Комунистическата партия скъсали членските си карти и дори останалите правоверни кършели ръце и умували как да примирят този нов развой с вижданията си. Сартър и Бовоар били сред най-обърканите. През януари 1957 г. те издали специален брой на „Ле Тан модерн“, в който заклеймили съветската намеса и дали трибуна на унгарски писатели, за да разкажат за събитията. Ала на четири очи продължавали да се терзаят и същевременно ненавиждали безскрупулността, с която десницата се възползвала от инвазията, за да популяризира собствената си идеология.
Много скоро след Унгарското въстание Сартър наченал ново амбициозно съчинение – „Критика на диалектическия разум“. То било опит да създаде произведение от величината на „Битие и нищо“, ала центрирано около новите му социални възгледи и идеала за политическата ангажираност. Вместо да изведе на преден план съзнанието, нищото и свободата, сега Сартър отново се връщал към конкретните ситуации и принципа на единното действие в света. Бовоар смятала „Критиката“ за неговия окончателен отговор на катастрофата от 1956 г. Сякаш само по себе си спояването на марксизма и екзистенциализма не било висша философска акробатика, Сартър се опитвал да пригоди резултата към реалната историческа ситуация – пълната дискредитация на Съветския съюз. Както сам се изразява през 1975 г.: „Критиката“ бе едно произведение, написано срещу комунистите, макар да бях марксист.“ Може да се разглежда и като екзистенциално произведение насочено срещу стария аполитичен екзистенциализъм.
Довеждането на съчинението до успешен край се оказало трудно осъществимо. Първият том, „Теория на практическите ансамбли“, видял бял свят през 1960 г. Само той възлизал на почти 400 хиляди думи. Вторият том – каква изненада! – така и не бил завършен. Сартър разписал пространни бележки, но така и не могъл да им придаде цялостен вид. Тези записки са публикувани посмъртно през 1985 г.
По времето, когато се отказал да довърши втория том, той вече бил пренасочил вниманието си към нови битки. Последното му увлечение се наричало маоистки Китай. Наред с това еволюирала и представата му за самия себе си – започнал да се възприема като интелектуален пионер не на комунизма, а на един по-радикален бунт – бунт, който бил в много по-голям унисон с възгледите за живота, проповядвани от екзистенциализма.
[1] В случая: на противоположни мнения, в конфликт; от глагола croiser (фр.) – кръстосвам, поставям на кръст.
[2] Бучка захар, бучки захар (фр.).
[3] Да живее Европа! Да живее Унгария! (фр.).
