0
6376

В клуба на великите

Утрото беше наръсено със сняг. Червените крачка на гълъбите, трополящи по перваза на прозореца, бяха първият, най-ярък план на перспективата, която се разкриваше пред сънения ми взор от моята наблюдателница на шестия етаж – оттук виждах доста голяма част от бялата улица, белите покриви на няколкото по-ниски съседни сгради, белия площад с лъскавия хотел и скъпите коли на паркинга пред него в дъното на гледката – един познат свят, който неизменно заставаше пред очите ми всяка сутрин. Наистина, понеже лочех трета чаша горещо кафе, светът навън лека-полека стъпваше на крака; изпълваше се с движение, с цветове, с шум. Но всичко това ставаше бавно, неравномерно, на тласъци, без никаква система. Успокояваше ме единствено фактът, че вината за това не е в мен, а в света. Тук му е времето да призная, че едновременно с психоаналитичните си занимания, хвърлях и по едно око към магазинчето за бира на Боцмана Бенко долу на нивото на тротоара – дали най-сетне няма да отвори. Предстоеше ми да прекося поредния ден от безработицата си – и ми се щеше поне веднъж да не е клатушкащо се, а някак тъй, с достойнство. Именно поради това е най-добре човек да се заема с нещо до болка познато, без изненади – например с пиене на бира.

Видях аз отгоре, че Боцмана Бенко се задава по тротоара, облякох набързо якето и хукнах по стълбището; и успях да го пресрещна долу, тъкмо преди да отключи катинара и да разтвори широко двете червени крила на вратата на малкото си, вкопано под нивото на тротоара магазинче.

– Живо-здраво – казах запъхтян. – Сефтето нали е безплатно?

Това ни беше напоследък закачката всяка сутрин. В отговор обаче получих нечленоразделно високомерно изръмжаване. Едва сега се загледах в него и останах изумен. Боцмана Бенко беше скрил очите си зад кръгли черни очилца, каквито носи онзи разбойник котаракът от „Пинокио“ на Карло Колоди в чудесната илюстрация на Марайа. Но главното – на краката си човекът бе нахлузил чехли. Беше, меко казано, доста хладно за чехли, откъдето и да го погледнеш. А и Боцмана си беше заклет фен на кубинките. Нещо беше станало с този човек. „Как и последните другари отпадат от борбата – помислих си. – И ние оставаме сами, разгромени, аут, като един Наполеон на остров Елена“. Логически и естетически връзката между котарака от „Пинокио“ и Наполеон в текста не беше особено оправдана, но нямах нито желание, нито време за по-прецизен подбор на мислите си, защото видът на Боцмана Бенко наистина ме беше слисал; а и явно бях развил след десетилетното упорство в тази посока известна алкохолна зависимост, на която вече започвах да бера киселите плодове – просто трябваше час по-скоро да ударя една бирица, за да мога да боравя отново с логиката и естетиката.

Даде все пак човекът една бирица, взе си и той една и започнахме да потропваме на бордюра. Вече май можеше да си поговорим.

– Какво е станало с теб, човече? – попитах.
– Влязох в клуба на великите – на Наполеон, на Лев Толстой, на Юстиниан Велики – каза Боцмана Бенко.
– А защо си с чехли? – попитах.
– Тъкмо заради това. В клуба на великите иначе не приемат.

Накрая тая игра ми писна. Боцмана видя, че е прекалил.

– Ходих на лекар бе – каза миролюбиво. – Чехлите са по лекарско предписание. В клуба на великите сме до един такива – босокраки.

Бре, рекох си, каква ли ще е тази диагноза, която нарежда Боцмана Бенко до Наполеон, Лев Толстой и Юстиниан Велики?

Но докато се напъвах да мисля, Боцмана Бенко ме изпревари.

– Слушай сега да ти разправя един виц – каза ми той. – Вървят два охлюва. Вървят си лениво, не бързат за никъде. Обаче – скука. И по едно време единият казва: „Ех, защо не срещнем сега един разклонител. Да си мушна рогцата в контакта, че да ми се изправи черупката, за да мога да се обличам във фрак“. „Абе седи грей се – казва другият охлюв. – Ще си изправиш черупката, че ще вземеш да се изхлузиш от нея и да се превърнеш в гол охлюв. И вече никой няма да те брои за нищо. Така си, как да кажа, с тежест в обществото“. „Не та не – повтаря другият. – Защо не срещна един разклонител?“ И както става във вицовете, насреща им един разклонител. Хоп, направил кълбо първият охлюв, този с „фрака“, пъхнал си рогцата в единия контакт на разклонителя, седи и чака. Другият охлюв се притеснил. „Брей, казал си наум, верно ще вземе да му се изправи черупката и като тури фрака, няма да може да се говори с него“. И без да чака много-много, и той се преметнал и пъхнал рогцата си в другия контакт.

Минало така известно време. Първият охлюв извадил рогцата си и стъпил отново на крака. И вторият охлюв сторил същото. Разклонителят си заминал по-живо, по-здраво по пътя, а двата охлюва стоят и се гледат изпод вежди.

„Брех, мамка му – казал първият. – Нищо не е станало. Не ми се е изправила черупката. Станал е някакъв гаф“.

Другият охлюв стои, чака и мълчи.

„А-а-а – плеснал се по челото по едно време първият охлюв. – Сетих се. Черупката не ми се е изправила, защото бях поел въздух. А ти бе, ти, ти защо си пъхна рогцата в контакта?“

„Аз си ги пъхнах, защото поисках да стана цар. Не знам защо при теб не се получи нищо. При мен, за разлика от теб, се получи. И сега ще заповядам да ти отсекат главата!“

И Боцмана Бенко избухна в такъв смях, примесен с кашлица, сякаш някой хвърляше върху смеха му лопати с чакъл.

И аз разбрах – щяхме да изгазим и този ден.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЕлектра – дух и душа
Следваща статияМакедонски братоубийства