0
1251

В лампата на Аладин

„Аладин“, 2019

Ако случайно се чудите къде изчезна Уил Смит напоследък, отговорът най-сетне ни „опуши“ – бил е затворен в лампата на Аладин. И когато се измъква оттам, започва една веселба… С първата си музикална комедия Гай Ричи прескача от света на британската митология („Крал Артур: Легенда за меча“, 2017) в този на приказките от „1001 нощ“. И изглежда, за пръв път гангстерската му тръпка отстъпва на заден план, без да се опитва да деформира спецификата на новоизбрания жанр, като оставя само лек дим от хашлашко перчене и рап ентусиазма на един американски джин (разбирай могъщ ориенталски дух). „Аладин“ е доста забавен филм, който ви кара да забравите, че познавате приказката (ако не я познавате – още по-добре!), като без да пренебрегва сюжета, залага в най-голяма степен на музикалните изпълнения и на актьорското партньорство на тандема Уил Смит–Мена Масуд.

В чудната страна Аграба (а не „в далечната китайска земя“, както обикновено започва тази приказка) дребният крадец Аладин се влюбва в прекрасната девойка Далия, която се оказва самата принцеса Ясмин (далеч по-семпло име от оригиналното Бадрулбудура). Когато злият везир Джафар (вместо „прочут африкански магьосник“) пленява Аладин и го спуска в пещерата, за да му донесе вълшебната лампа, младият мъж е спасен от Духа на лампата и си пожелава да стане принц, за да се омъжи за Ясмин. Джафар, разбира се, има други планове за управлението на държавата, но не е взел предвид изобретателността и желанието за свобода на най-могъщия джин…

„Аладин“, 2019

Вместо майка, във филма Аладин си има маймунка – съвсем в духа на Disney и практиката с комичните второстепенни персонажи, които разведряват драматичните моменти. Допълнение към обичайния дует обаче не е друго животинче, а… летящо килимче. И фактът, че двамата са безсловесни, предоставя възможност за допълнително пантомимно забавление. Друга промяна спрямо оригинала е, че доста порасналото (в сравнение с книгата хлапе) не изнася нищо от пещерата освен лампата – няма ги скъпоценните плодове, жълтиците, нито вълшебния пръстен. Но пък килимчето тръгва с него и въпреки че Духът на лампата е малко „скръндзав“ – поема ангажимента да изпълни само три желания (сигурно защото съвременните представители на човешкия вид сме доста ненаситни), Аладин се сдобива с истински магически приятели. Скромният живот на младежа и майка му (дори след намирането на лампата) и прибягването до джина само за осигуряване на прехраната, са изместени от категоричното желание на филмовия герой да стане принц (любовта задължава!), но пък арабското послание за скромност е компенсирано от темата за приятелството, а модерността е защитена с каузата за защита правата на жените – принцеса Ясмин има необходимите качества да управлява страната и т.н.

За поколението, израснало с „филмови“, вместо с „прочетени“ приказки, нещата няма да изглеждат сюжетно много по-различно от анимационната версия от 1992 г. Walt Disney просто са се заели да пренесат хита си в игралното кино. И как да не се изкушат от версия в мюзикъл, след като могат да се възползват от певческата биография на Уил Смит. Истината е, че персонажът на Смит придобива толкова голямо значение в тази интерпретация, че филмът спокойно би могъл да се казва „Джинът и Аладин“ (драматургичната рамка намеква за същото). Бившият американски рапър всеотдайно  варира от злосторник до шут и както обикновено при превъплъщения, в които залага на хаплив хумор и вродено чувство за ритъм, му се е получило идеално. Канадецът с египетски произход Мена Масуд (за когото това е първа голяма роля в киното) е чудесна находка като бедния младеж с добро сърце Аладин, но звездата на мюзикъла – в пряк и преносен смисъл – си остава Духът на лампата.

„Аладин“, 2019

Може би е малко неочаквано да открием повелителя на „димящите дула“ като режисьор на музикална комедия, но възраженията се оттеглят по ъглите, след като резултатът е майсторско забавление, което не може да се каже за всеки филм на Гай Ричи. Музикалните изпълнения са свежо съчетани с приказните спецефекти и са органична част от поведението на всеки от персонажите (не само като съдържание, но и с баланса между динамика и лирика), и особено на джина, който се появява и трансформира в ритъма на своите „арии“, с истинска анимационна грациозност. Енергията прелива от поведението на героите към вълшебствата и обратно, в шеметен пулс, който трудно се поддържа в игралното кино. Ще бъде любопитно, ако британският режисьор реши да заимства някои от тези „фокуси“ в бъдещата си екшън кариера…

Не е лесно да подхранваш интереса към предизвестена история. Затова е нужна магия, малко дързост и шоуменското присъствие на Уил Смит. Не може да се каже, че „Аладин“ на Гай Ричи разчупва някакъв калъп (нито по отношение на Walt Disney, нито що се отнася до филмографията на режисьора), но самата идея да се постави Духа на лампата в центъра на повествованието и вместо сервилно или зловещо, присъствието му да бъде превърнато в спектакъл от цветове и звуци, си е достатъчна предпоставка за паметно веселие пред големия екран.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияБългарското участие на Венецианското биенале
Следваща статияЦената на демокрацията