Откъс от книгата с разговори на проф. Владимир Градев с епископ Христо Пройков. Поводът за изданието е 80-годишният юбилей на монс. Христо Пройков, отбелязан на 11 март 2026 г.
Пред читателите се разкрива историята на едно всеотдайно свещеническо служение, а чрез нея и автентично свидетелство за живота на Католическата църква в България в два различни исторически периода.
„Когато в края на 2024 г. участвах в погребението на отец Йосиф Йонков, пасионист, си дадох сметка, че оставам вече най-възрастният католически свещеник в цялата страна. Тогава спонтанно в мен се роди мисълта, че трябва да разкажа за своя път, не толкова заради себе си, колкото за да се съхрани споменът за нашата Църква от източен обред в България през последните десетилетия като свидетелство за вярата“, пише във въведението еп. Христо Пройков.
„В лоното на Католическата църква“, епископ Христо Пройков, разговори с Владимир Градев, редактор Димитрина Чернева, издава Фондация „Комунитас“, 2026 г.
Трета глава
Християнин съм и не го крия
Вашите ученически години преминават под знака на комунистическото възпитание. Имаше ли по това време пионери?
Да, пионери имаше, но нямаше чавдарчета. Приемаха всички ни в пионерската организация и ни задължаваха да носим червени връзки. Трябваше да участваме и в пионерските тържества. В прогимназията имахме отрядни и дружинни ръководители, които се занимаваха с нас. Бяха по-скоро приятелски настроени, не мога да кажа, че ни оказваха особен натиск. Спомням си една година – сестра ми беше в по-горния клас и беше сред зрителите – трябваше да рецитирам някакво стихотворение. Задължаваха ни да ходим на манифестации, а ние все търсехме начин да се измъкнем – още преди да стигнем от училището до бул. „Витоша“, изчезвахме в страничните улички. На следващия ден обаче учителите знаеха кой точно е изчезнал и трябваше да даваме обяснения защо сме постъпили така.
Караха ли ви да минавате покрай мавзолея и да скандирате: „Сталин, Димитров“? Впрочем били ли сте в мавзолея?
Да, бил съм в мавзолея, но не помня дали ни заведоха организирано, или не, знам обаче, че съм бил там. В детските си години трябваше да скандирам: „Сталин, Тито, Димитров“. После „Тито“ изчезна и тогава се появи следната версия: „Сталин, дупка, Димитров“. Това ми хареса и обичах да го повтарям, но ме предупредиха да внимавам какво говоря.
Един от основните постулати на комунистическото формиране на „новия човек“ беше атеистичното възпитание на подрастващите. Децата не биваше да ходят на църква, а на всички практикуващи християнски семейства се гледаше с лошо око. Как ви се отрази това? Притесняваха ли ви в училище заради това, че ходите на църква? Носехте ли кръстче?
В прогимназията нямах проблеми. Тогава не ни следяха дали носим кръстчета, или не, следяха за това дали сме в униформа и дали сме постригани, проверяваха ни дори ноктите на ръцете. В техникума обаче по едно време ме направиха знаменосец, тогава някой възрази: „В училище носи знамето, а в църквата носи кръста“.
Веднъж, бях започнал вече да служа в олтара, където, придвижвайки се от едно място на друго, се покланяхме на светотото Причастие, направих несъзнателно поклон в класната стая, преминавайки от едната редица в другата. И това направи впечатление. Ала ходенето на църква за мен никога не е било свързано със страх или с криене. От малък виждах доброволните отряди, които минаваха покрай църквата, следейки кой влиза и излиза, кой пали свещ и кой се моли, но никога не съм се опитвал да се крия, както правеха някои, за да не ги видят. Не помня да съм се стахувал или притеснявал поради това, че ходя на църква, нито в прогимназията, нито по-късно, когато вече бях в техникума и ме викаха да ме питат и да обяснявам защо ходя на църква. За мен участието в литургията беше най-естественото нещо на света. Помня Великденските литии от детството, на Велики петък не обикаляхме само храма, както е сега, а целия квартал. Помня как една година бяхме тръгнали от бул. „Скобелев“ и вече се спускахме по „Братя Пашови“, когато някой завика: „За вас кирки и лопати!“. Бяхме започнали вече да ги дразним. Скоро след това забраниха обикалянето на квартала.
Когато арестували нашите свещеници, родителите ми отишли както обикновено на църква в неделя, а отпред стоял милиционер. На вратата имало лепенка, а милиционерът им казал: „Днес няма да има служба!“. Наистина комунистическата власт изпращаше милиционери и провокатори, но почти не помня да съм виждал отрицателно отношение към нас от страна на хората в квартала. Над нас живееше едно еврейско семейство. По време на войната, когато ги преследвали, те свалили част от мебелите си у дома, за да не им ги конфискуват властите. Родителите ми ги пазеха грижливо, а след войната, когато те се завърнаха, ни продадоха тези мебели, дори фотьойлите са все още у дома. След 9 септември всички от това семейство бяха станали членове на комунистическата партия. Когато започна гонението на инакомислещите, те ни посочили като семейство за изселване. В квартала имаше жени, които ни молеха да не ходим на църква, но го правеха от добро сърце, за да не ни сполети нещо лошо. Един от съседите срещу нас наричахме „съвестта на квартала“, явно беше служител на Държавна сигурност, но и той никога не ни създаде неприятности. А когато вече бях по-голям, в техникума, веднъж дойде у дома и ни каза развълнувано: „Много ви моля, пазете се“. Дори у него човещината бе надделяла.
Къде продължихте средното си образование?
Записах се в Техникума по дървообработване. Не знам защо направих този избор, след като знаех, че не искам да уча занаят. Всъщност записах се в техникума от безразличие, защото вече бях решил, че искам да стана свещеник. Помня първия ден, в който постъпих в това училище, речта на директора беше много пламенна и той ни каза нещо, което съм запомнил и до днес: „Дървото придружава човека от люлката до ковчега“. Започнахме да учим, в курса бяхме предимно момчета, имахме само пет момичета. Имаше различни специалности – бояджийство, резбарство, тапицерство, дърводелство. Моята специалност бе дърводелство, работехме с дърво, правехме на ръка и с машини разни столчета, маси и пр. Не бях особено сръчен. Имам вкъщи маса, която съм направил сам, но е доста крива. Веднъж дори си срязах сериозно пръста. В техникума общообразователните предмети бяха редуцирани, чувствам това като пропуск. Например знанията ми по география и до днес куцат, впрочем географията никога не ме е привличала особено, и сега ми е трудно да се ориентирам в географските карти на света. Но и в техникума срещнах добри учители. Директорът, когото вече споменах, беше комунист, той стъпваше доста наперено, беше строг и всяваше страх. Един път ме повика и ми каза, че получава анонимни писма, в които се твърди, че ходя на църква. „Нали не е вярно?“, попита ме. Казах му, че това е самата истина. От този момент нататък за мен започна да става по-трудно. Започнаха да ме наблюдават и да гледат на мен по друг начин. Нямах проблеми с оценките и с дисциплината, но ме държаха под око. Спомням си, че едно лято при мен дойде курсовият ми ръководител и ми каза, че тази година ще има екскурзия до Румъния, бях избран да участвам, тъй като бях първи по успех в класа. Подадох си документите, но никой не ме потърси. Впоследствие разбрах, че са взели следващия след мен в списъка. В нашата църква идваше да работи един дърводелец, чийто син беше преподавател по практика в техникума. Той ми каза, че партийният секретар на техникума казал на учителски съвет: „Каква грешка щяхме да допуснем, ако го бяхме пратили в Румъния“. Бяха ме взели на прицел, викаха и сестра ми, която също имаше проблеми.
Караха ли ви да ходите на бригади и на военно обучение?
Не, по онова време все още нямаше военно обучение.
А задължително ли беше всички да ставате комсомолци?
Да, беше задължително за всички – първо ставахме пионери, а после комсомолци. И понеже имах добър успех, ме избраха за заместник-секретар на класа, без дори да ме попитат. Тогава започнаха да задават въпроси какъв съм и кой съм. Веднъж ме извикаха в един комсомолски клуб до гарата. Майка ми беше още жива, но болна. Казаха ми, че ако изляза от църквата и вляза в клуба, ще осигурят лекарства за майка ми от Франция. Моят отговор беше, че ако направя това, майка ми ще си отиде още преди да дойдат лекарствата ѝ. Разбраха, че не могат да стигнат до някакво споразумение с мен по този въпрос. Когато си тръгнах от въпросната среща, ме придружи един млад човек, който беше кореспондент в някакъв комсомолски вестник. Той започна да ми обяснява как комунистите щели да победят смъртта. По-късно излезе и статия със заглавие „Кажете му, че няма Бог“ във вестник „Народна младеж“. В нея пишеше: „Как е възможно този младеж, който ходи на църква, да е член на комсомола“. Тогава свикаха събрание в класа, за да ме изключат от комсомола. Подложиха го на гласуване, но никой от съучениците ми не гласува, с изключение на един, който беше със съветски произход. После казаха на класа: „Внимавайте какво правите, ще имаме предвид кой от вас как гласува“. Направиха второ гласуване и тогава ме изключиха.
Имаше ли някакви последици за вас заради тази статия и изключването ви от комсомола?
По времето, когато ме изключиха от комсомола, избухна скандал покрай едни момчета, които имаха хулиганско поведение. Вдигна се много шум, говореше се много за техните прояви, обсъждаше се и моя случай. Когато при изключването ми дадоха думата, казах, че се чувствам горд, задето ме изключват заради религиозните ми възгледи, а не поради хулигански прояви. Това бяха думите ми и никой не ми възрази. Някакви особени последици не преживях, но преди няколко години ме потърси този човек, който тогава ме убеждаваше, че смъртта ще бъде победена чрез постиженията на комунистите. За моя голяма изненада се оказа, че той ме търси, за да се извини, беше повярвал в Бога и пишеше апологетични книги за Неговото съществуване. Срещата ни беше вълнуваща и радостна. Подобно преживяване имах и с директора на моето училище, който ме преследваше заради вярата ми, но в крайна сметка завърши живота си в приятелство с мен и с вяра в Бога. Животът ми предостави няколко такива случая, в които Бог ми позволи да узная истината за събития, за които преди това не съм предполагал, че ще разбера. Още по-удивително бе това, че някогашните ми срещи с тези тогава войнстващи атеисти са повлияли върху тях в известна степен, за да се отворят сърцата им за Бога. Действително последната дума е винаги на Бога, както обичаше да казва баща ми.
А мислили ли сте, че може да ви вкарат, ако не в затвора, то поне в ТВУ (трудово-възпитателно училище), за да ви „превъзпитат“? Навярно сте знаели защо свещениците са по лагери и затвори?
Не ме е обземал подобен страх. Просто бях убеден в това, което правех. Иначе знаех, че винаги може „от нищо нещо да стане“. Знаех, че бяха вкарали свещениците в затвора само заради вярата им. Но не съм се страхувал. Хубавото беше, че след като ме изключиха от комсомола, не трябваше да ходя на събрания и мероприятия. Бях свободен…
Опитваха ли се да ви хванат натясно по въпроси, свързани с вярата, да намерят противоречия в християнското учение, да ви докажат, че Католическата църква не служи на Бога, а на мамона? Казваха ли ви например: „Ти си католик, виж какви ги вършат йезуитите“?
Да. Учителката ми по история например, за която по-късно научихме, че е била бранничка, а след това и партиен член, ми задаваше провокативни въпроси, свързани с вярата, когато ме изпитваше пред дъската. Но не е имало сериозни заяждания. Напротив. Помня например партийната секретарка на техникума, с която понякога се засичахме в трамвая и вървяхме заедно до училище. На вид беше много „люта“ жена, все викаше, все се караше. Оказа се обаче, че е и много наблюдателна, от малкото приказки, които разменяхме, беше разбрала ясно какво е моето положение. Веднъж на учителски съвет станала – разбрах това по-късно от моя учител по практика – и казала: „Вижте, това момче е сирак, без родители. Кой от нас е направил нещо, за да му помогне, само го гоним и преследваме заради вярата, която е получил от близките си и с която живее“. Всичко това бе за мен като отворена вратичка за благодат, защото подобни хора, независимо от убежденията си, държат на истината, те говорят истината и можеш да им имаш доверие. Тя ни преподаваше по литература и ни беше дала да пишем по темата „Тартюф – лицемерен набожник“. Пазя тетрадката си и до днес в моите архиви. В нея написах, че Тартюф е този, който се крие зад религията, а не онзи, който живее с добродетелите, на които го учи тя, стремейки се да се промени, за да стане по-добър. Предадох написаното, очаквайки, че то ще предизвика някаква реакция. Нямаше обаче друга реакция освен тази, че оценката ми беше 4 или 4.50 с обосновката, че се отклонявам от темата. По-късно, когато станах свещеник, тя дойде да ме посети заедно с една друга учителка и имахме хубав разговор. Виждахме се от време на време. Преди две години ми се обади по телефона и ми каза: „Христо, ти ме забрави!“. Отидох да я видя, беше вече на 90 и повече години, болна и на легло. Радвам, че се видяхме, за мен това бе много хубава среща. После ходих да я посетя още два-три пъти. Директорът на училището доста ме преследваше и гонеше заради моята вяра. Но Господ обича да си прави шегички. Един ден получих стихосбирка с посвещение, която той беше издал. Това ми даде повод да го посетя, беше вече възрастен и немощен човек, но стигнахме заедно с него до Господа. Към никой от тези, които ме коряха за моята вяра, не тая огорчение. Виждах в тях личности, горди със своите позиции, и се молех Бог да просветли душите им.
Споменахте Тартюф, виждали ли сте лицемерни свещеници в нашата църква, когато бяхте младеж, във възрастта, когато сме най-взискателни и непримирими?
Свещениците, които познавах и съм наблюдавал, са били винаги светъл пример за мен. Не съм срещал двуличие, нито стремеж към някакви облаги от режима, колкото и бедно и оскъдно да живееха. Всъщност никой от тях не искаше да живее по различен начин, никой не искаше да загуби душата си в атеистичния свят извън Църквата? Като млад свещеник, в началото на 70-те години, ходех да служа при сестрите кармилитки рано сутрин, тръгвах към 6–6:30 часа и винаги бях с расо, не се криех. Веднъж, отивайки при тях, дочух, че зад мен някой върви по улицата, беше възрастна жена, която каза: „Това, че ходи с расо, е или кариера, или е болестно състояние“. Обърнах се и ѝ казах: „Госпожо, с това расо в България кариера не се прави. Що се отнася до болестното ми състояние, докато трае болестта ми, ще се моля и за вас“. Тя отговори, че това е лицемерие. И до днес, когато минавам покрай това място, казвам молитва за тази жена.
Имаше ли и по-агресивни прояви, организирани нападения или провокации срещу църквата?
Да, хвърляха камъни, чупеха стъкла… По едно време бяха създали комисия към общината, която се занимаваше с църковните въпроси. Дойдоха четири жени да ни питат дали имаме някакви оплаквания, ние си казахме болката. Те се спогледаха и си казаха: с това какво ни помагат? След известно време хвърлянето на камъни спря. Ала очевидно не беше свързано с това посещение…
