Начало Идеи Гледна точка В манастира
Гледна точка

В манастира

2090
Теню Пиндарев, „Есен в Овощник, Казаънлъшко“, 80-те г. на ХХ в.

Пристигнаха в манастира към шест и половина следобед. Валеше дъжд и пътят им отне повечко време. Нагостиха ги в трапезарията, появи се сестра Мария и той използва да ѝ върне двете книжки, които му беше дала предишния път и които беше прочел – за московския свещеник новомъченик Алексей Мечев и за схиархимандрит Гавриил Зирянов. Веднага я помоли за нова книжка и тя му даде за Йоан Максимович, Шанхайски и Сан-Франциски чудотворец, духовния отец на йеромонах Серафим Роуз.

Бдението започна в девет без петнайсет вечерта. Продължаваше да вали. Един познат наглеждаше под навеса огъня под казаните с курбана. Месото трябваше да се свари добре, за да се свали лесно от костите. В казаните се варяха 12 овце, колкото за цял полк. На другия ден пристигали много гости и трябвало да има за всички. Попита го защо си е подстригал дългата цял лакът буйна сива брада. За смирение. Защото все посягат да ми целуват ръка и ме питат дали не съм станал владика от някаква катакомбна църква, засмя се той.

Пак влезе на бдението в църквата.

Но от време на време прескачаше под навеса с огъня да изпуши по една цигара. След полунощ там се появиха Гошо и Мишо от Септември, единият от БДЖ-то, другият бивш бояджия, които с ножчета много ловко сваляха месото от кокалите. Всяка година навръх празника те идвали да помагат тук в манастира.

– Де, мезни си – каза му железничарят и отдели върху едно вестниче месо и сипа сол. Овчето беше много вкусно. От уредбите песнопенията се чуваха прекрасно и тук.

– Вие сякаш сте си направо вътре в църквата – каза.

– Така е. Някой трябва да свърши и това. А за песните и дума да няма. Сякаш сме вътре в олтара.

Жена му стоя до един и си легна.

Този път бдението не беше до пет, както друг път, а свърши в два и половина.

На другия ден, когато станаха към девет, литургията вече беше започнала. Дъждът беше спрял и беше изгряло слънце. Влязоха в църквата. Служеха нови свещеници, не тези от бдението снощи. Изведнъж той чу познат глас. Неговият отец от София. Накрая отецът произнесе и проповедта, хубава проповед. Как някой път ние забравяме за Бога и така изглежда, че той сякаш също забравя за нас, но Дева Мария винаги остава близо, съвсем близо.

Сетне имаше водосвет и литийно шествие до аязмото. Те с жена му не се качиха до аязмото, през това време ядоха ябълки в градината. Понеже ножчето му беше в чантата в стаята, а със своите зъби той не можеше да отхапва, това правеше жена му – отхапваше късчета от ябълките и му ги подаваше.

Успя да си изпроси кафе от кухнята и отиде да го пие отпред пред портите. Изтръска последната цигара от пакета „Кемъл”, който му беше донесъл синът му от Истанбул. Пред портите бяха двете яки момчета с вид на мутри, с които го бе запознал през нощта неговият познат, отговорникът за курбана. Разговори се с единия. Наистина се оказаха такива, с много прегрешения зад гърба си, лежали по затвори и пр. Накрая бабата на единия, която била много религиозна, го пратила тук в манастира, а оттук сестрите го изпратили на изповед при митрополита. Бяха им дали задача да охраняват портата и да раздават купончета с надпис „курбан“ на идващите и момчетата се чувстваха много важни.

Тръгнаха си към два на обяд – с две бутилки мляко и курбан в един буркан, от който отляха после на майка му.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора