0
1737

В навечерието на честването на Будителите

Взаимно училище, Национален музей на образованието в Габрово

Повод за съставянето на този текст е случилото се в предаването „Панорама” на 25 септември 2020 г., в хода на което председателят на партия „Да, България” Христо Иванов спокойно и възпитано „постави на мястото им” опитващата се да го иронизира, загрижена за единния разказ за случващото се говорителка на т.н. „леви сили” и мъдруващия изкуствено и безплодно в интерес на управляващите социален антрополог, обясняващ ни, че поради българската привързаност към патриархалните ценности, промяната е почти непосилна у нас. Четвъртият участник в предаването – безпомощният министър на здравеопазването, след като си каза урока, замълча и старателно си водеше записки. Веднага ще кажа, че говоря като човек, който спада към мнозинството от гневни български граждани, подкрепящо Протеста, но който поради възрастови и здравословни причини не е на Площада, както правеше това през 2013–2014 г. Историчка съм, която се занимава с балканската история от XVIII и XIX век.

Улисани в проблемите на всекидневието, прекъснато на два пъти от празниците, спомнящи българското усилие за независимост, изпращаме изтичащия се месец септември и се подготвяме психически за обещаваната ни тежка есен. И все пак ще си позволя да говоря за един предстоящ празник, който отново ще ни даде основание да се обърнем назад към историята си и да се опитаме да осмислим разказа за него с оглед на настоящето – Деня на Будителите. Възможно е и този празник, подобно на дните на Съединението и на Независимостта, както става напоследък, да премине под знака на патриотарски изблици, които подменят просвещенския порив към свобода и достойнство с романтично опростачване. За да не се загуби обаче отново основното в този разказ, ще си позволя да припомня ценностната система на личностите от онова време, които наричаме Будители, тъй като културните и нравствените измерения на понятието „народен будител” днес не се различават съществено от тези през предходните времена.

Разбира се, всяка историческа епоха в развитието на българското общество поставя своите специфични задачи пред водещите личности, но общото за всички, които възприемаме като Будители, е техният верен усет за градацията на тези задачи и за правилния избор за пътищата за тяхното решаване. Именно днес, когато историческият момент ни изправя пред важни и сложни проблеми, мисълта за хората, които направиха Българския XIX век, би ни помогнала да мобилизираме силите си за постигане на доброто. Делегитимацията на управляващите, безсилието им да се справят с проблемите на обстановката на тревожност, както и все по-отчетливите прояви на осъзнаване на обществото, че „така повече не може”, че трябва най-сетне да тръгнем напред, прави повече от всякога необходими хората, които са готови самоотвержено да работят за оттласкването от статуквото. Заниманията ми с история са ми позволили да надникна в реалностите на Българския XIX век и да си дам сметка за куража на Константин Фотинов, Неофит Бозвели, Георги Раковски и техните следовници. Те много добре са знаели, че се обръщат към една безпросветна и в много по-голяма степен патриархална публика, но не са се отказали да работят за раздвижването на умовете на своите сънародници с порива към нещо светло и по-добро. И те през целия си живот са учели, не – проповядвали са знанието на модерното време. Изповядваните от тях идеи на голямото идейно движение Просвещение включват преди всичко създаването на правова държава, в която членовете на обществото съзнават своите права и ги отстояват безапелационно. Модернизационният проект на будителите е насочен към създаването на държава, в която ще да бъдат гарантирани честта, имота и живота на равните пред закона граждани. Фотинов мечтае за общество, в което цари „равнозаконие”, т.е. това е общество на равноправни, свободни граждани, които се ползват с всички гаранции за неприкосновеността на живота си и равенство пред закона. Това е държава на „торжество (триумф) правди над самоволие самовластно, запрещение дароприемства (рушвета), свободний живот и имане гражданов и равнозаконие за сички поданици”. Фотинов е наясно, че „бедно состояние е от зли правители” и привежда исторически примери за контрол над имущественото състояние на политиците при влизането им във властта и при излизането от нея. Реформаторският проект на Будителите е бил насочен към изграждането на ново общество от високо просветени личности, с нов манталитет, с достойнство и почтеност, със стремеж за независимост, с мобилизирано съзнание, дейни и отворени към новото, с висок професионализъм, с честно отношение към труда и бизнеса, с упоритост и системност, с нова настройка към времето и неговия ход, нетърпящ отпуснатост и средновековно безвремие. Те са работели за изграждането на ново разбиране за труда, който трябва да бъде прецизен и отговарящ на развитието на техниката. Просвещенската идеология изисква силно развито социално чувство, съчетано със съзнанието за необходимостта от поемане на лична отговорност, с утвърждаване на индивида и отричането на средновековната корпоративност и чувството за съпринадлежност към безличния колектив. Така, превеждайки на български максимите на американския просвещенец Бенджамин Франклин, Фотинов настоява, че трябва „да пригледуваме сички ни работи и дела сос свои си очи, защото се премногу увериха на други: понеже според гражданский дневник: в мирски неща неверност, а не доверенност ползува нас. Преполезно е, возлюбленний, да гледа секий сам свои си работи и действия”. Но както в идеите на Фотинов, така и във вижданията на всички представители на Българския XIX век, докоснати от идеите на Просвещението, идеята за уважението към личността е съчетана неотклонно с идеята, че трябва да се работи за общото благо, с идеята за солидарност и върховен морален дълг на всеки е да „презира своя особена полза за общо добро”.

Тези хора са били пламенни родолюбци, които са се гордеели с миналото на Майка България, но същевременно Софроний Врачански, Петър Берон, Константин Фотинов, Неофит Бозвели, Иван Богоров, Иван Добровски и останалите техни съмишленици са сочели непрестанно постиженията на „Просвещената Европа” в областта на политическия живот, културата и техниката. Във вижданията на тези хора няма и за секунда следа от недоверие към общоевропейските и общочовешките ценности. Те са живеели и работели със съзнанието за неотложността на задачата пред българите да влязат в крак с цивилизованите страни. Фотинов настоява, че ако бъде пропуснато „днешното време”, българите губят шанса да се включат в обществото на развитите народи: „че този свят, като околчест, казува: или ме върти добре, или те отметнувам от търкалянето”. А Бозвели настойчиво внушава, че една пасивна и съзерцателна обич към родината е равносилна на предателство: „Не се именува само он предател, който предава отечеството, но по-велик е, който го не ползува, предател”. От младите хора Бозвели изисква те да се образоват и със силата на знанието да работят за изваждането на отечеството си от жалкото му състояние: „О, любоучителни юноши… отечеството от вас проси и неотменно ся надява да получи и возприемни свет, учения, похвала и прославление, за да исцели многогодишното слепотно невежество”.

Бидейки в много по-голяма степен самотници в своето време, будителите нито за момент не показват и сянка от обезверяване при сблъскването си с трудностите. Ще припомня само, че със своите модернизационни идеи Фотинов предизвиква консервативните среди и те заплашват хората, които четат неговото „Любословие”, че „Господ ще вдигне берекета от тях”.  Бозвели, сам духовно лице, си позволява в училищен учебник да лансира идеите на Джон Лок за детския ум като „табула раза” и че Земята се върти около Слънцето, все тези, отхвърляни от Църквата. За да си дадем сметка за тежестта на тези трудности, ще припомня и стряскащия факт, че първите статистически преброявания след Освобождението показват, че само 3% от жителите на следосвобожденска България са грамотни. Но тази следосвобожденска България не изплашва следващото поколение будители, хора като Иван Шишманов и Йордан Иванов, получили образованието си в европейски университети, които се завръщат тук, за да участват в изграждането на институциите, образованието и науката на младата държава, започвайки от задължителното – да са учители, а и след това, когато са били вече професори, пак са оставали учители и журналисти, и търсачи на старини, и администратори. При това те не са се заблуждавали, че ще видят бързо резултата от своя труд, защото натрупванията са се осъществявали много по-бавно от днес.

Доближавайки се до тези личности, ние сме очаровани от тяхната духовна сила, от тяхната твърдост, проявяваща се в спокойствието, в постоянството, в непоколебимата увереност на просветения човек, работещ за реализацията на принципи, в които сам вярва неотклонно. Всички тези хора за имали своите страхове, тъй като и те, както и ние сега, са живели в сложни и динамични времена, били са заобиколени от море от неразбиращи ги хора, но това не ги е спряло да се борят за реализацията на своите проекти, поемайки всичките рискове по пътя на борбата. Основната поука от разказа за тях, каквито и варианти да приема той, обаче е да се събудим от страха си да бъдем будни и да гледаме будно като тях. Мисля, че оптимизмът и вярата на тези хора в победата на доброто е изразена по най-красивия начин от дееца на Френското просвещение Никола Кондорсе, според когото: „С разпростирането на Просвещението, човешкият разум като че ли нараства и границите отстъпват”. Дълбоко вярвам, че съвременните ни Будители, изразители на належащата необходимост от промяна, ще успеят да увлекат все повече последователи с модернизационните си идеи и ще принудят носителите на мрака и злото да отстъпят.  

Те, ако вярваме на социологическите сондажи, все още не са събрали достатъчно подкрепа за реализиране на идеите си, но пак според същите проучвания разширяват постепенно кръга на последователите си, така че не би трябвало да престават да отстояват и правят разбираем за широката публика своя разказ за случващото се на България и пътищата, които предлагат за излизане от пустинята. Не трябва да губят търпението и постоянството, за да убедят българите, дори и най-консервативно настроените сред тях в своята правота. 

Надя Данова е родена през 1942 г. в София. Завършва история в Софийския университет. Професор и доктор на историческите науки, работи в Института за балканистика при БАН и чете лекции в СУ „Св. Климент Охридски“ и НБУ. Автор е на книгите „Националният въпрос в гръцките политически програми през ХІХ век“ (1980), „Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през ХIХ век“ (1994), „История на Нова Гърция“ (съвместно с Апостолос Христакудис, 2003). Съставител и редактор на редица сборници като „Книга за българските хаджии“, „Представата за „Другия” на Балканите“, „Да мислим Другото – образи, стериотипи, кризи ХVIII-ХХ век“, „Разночетенията на текста“, „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г.“ (заедно с Румен Аврамов, 2013). Автор е на множество студии и статии в български и международни издания.

Снимка на главната страница: Георги Кожухаров, „Дневник“