Матей Хоржава, „Междинно кацане“, разкази, превод от чешки Маргарита Руменова, художник Йоана Ивова, издателство „Ерго“, 2022 г.
Чета Матей Хоржава, пътувайки в парижкото метро – по два или три разказа на сутрин, като глътка въздух в началото на деня. Няма да съм далеч от истината, ако кажа, че тези разкази, писани за една страна, която остава не толкова чужда, колкото просто не-родна дори и след годините престой, една Грузия, която авторът вижда преплетена със, пропита от спомените от родната Чехия – няма да съм далече от истината, ако кажа, че тези разкази се усещат по различен начин извън границите на домашното.
Тъкмо се усещат – като поезия. Матей Хоржава (псевдоним, но как хубаво звучи това чешко Хоржава; а в Грузия Матей ще се превърне в Мате, Матвей или просто в чехът) пише в проза, а под пръстите му всъщност излиза поезия. Какво друго могат да бъдат изреченията Жълтият кантарион звънти на крачка от възпламеняване (стр.123), Златният пламък се просмуква през хартията (стр. 130), Родният език започна да боли (стр. 76) или по-дългото, но почти съвършено Грузинският в мен поглъща по-старите ми езици, заразява ги; като паразит е, като тения, която постепенно ги поглъща: първо мизерният ми румънски; а с времето и онзи почти роден, вкоренен до кръв немски… (стр. 90)
Окото на фланьор се съчетава добре с речника на поет. Разказите обаче напомнят на поезия в проза не просто заради красотата на езика, но и с проникновеността, с която навлизат в предметите, разговорите и пейзажите. Старият косач може да държи косата само по един определен начин не защото е стар, а защото така се е правело у тях, в селото, което е напуснал завинаги, бягайки от война. Арменската бабичка, чистачка в католическия храм, гали чешките имена, написани на кирилица на къс хартия; тя живее сама. Друга бабичка, грузинка, отказва да разбере как е възможно някой да може да казва Благодаря на грузински, Гмадлобт, но да не разбира нищо друго на този език, и в известен смисъл може би има право. Изобщо Матей Хоржава е майстор на предаването на същностното с малко думи, крайно пестеливо, не защото скъпи езика, а защото повече от тази шепа език би подменило характера на хората и местата, които думите и без това трудно въплъщават; многото думи биха ги погубили.
Навлизайки в историите, човек има чувството, че прокарва ръка по изящно изковано острие; наред с блясъка можеш и да се порежеш. Съдбите на героите на Матей Хоржава не са леки и ако сред провинцията природата все пак донякъде тушира усещането за тежест, което навяват едновременно бедността на хората и незаличимата като белег меланхолия на автора, в Тбилиси тази тежест е смазваща. Атмосферата на столицата, на квартала „Варкетили“, където се намира квартирата на приземния етаж, потиска; социалистическото наследство от панелни блокове и мрачни стълбища е задушаващо. Всичко изглежда просмукано от някакъв дим, от сивота; спасението се намира в спомените, алкохола (всички пият, и то много), бягството в провинцията, край морето или в планините, и, най-истински, в общуването с другите хора, пък било то и кратко.
Не можеш да не се запиташ – а защо всъщност авторът е избрал да живее на това място? От години работи като лектор по чешки в Грузия, но преди това е бил учител в чешките села в Банат (описани в предишната му книга „Ракия“), а още по-преди е учил в Бърно. Какво го е накарало да се установи в Тбилиси; какво го кара да бяга?
Матей Хоржава не дава ясен отговор на този въпрос, макар и да подава малки парчета; може би и той самият не разполага със задоволителен такъв. Всъщност отговор не е и необходим. Всеки разказ е опит за отговор на този вечен човешки въпрос, който се простира отвъд живота на автора и той добре го осъзнава – защо, защо, защо? Защо аз, защо тук, защо така; защо те, защо не, защо съм; защо е. Смесвайки картини от собствената си история с диалози и описания-моментни снимки от пътуванията и скитанията си, Матей Хоржава представя действителността възможно най-реалистично, което ще рече – представя своята действителност, единствената, до която се докосва в пълнота. Тя не може да бъде реалистична в смисъла, в който е реалистичен един пътеводител; тя трябва да представлява верен отпечатък и често езикът на поезията, винаги на крачка от метафората, е единственият начин да бъде предадена.
Може би затова и героите му са обикновени хора, всички някак полубездомни като дядото книгопродавец от разказа „Сливане“. Матей Хоржава сякаш намира утеха в обикновеното, хваща се за него като за нишка и по тази нишка тръгва да търси онова, от което ще се роди разказът – спомен, размишление, детайл в заобикалящата го среда, а най-често и трите. Би било твърде опростено да определим историите му като тежки или мрачни, защото те не са нито едно от двете – те са болезнено вглеждане в себе си и в другите. Себе си е самотно, носталгично и обречено на тъга, понеже вижда и помни твърде много (сам казва, че има почти абсолютна памет). Другите също си имат своите проблеми и дори разказите, които споменават за все пак щастливи хора, не могат да се определят като щастливи. Всичко в тези истории обаче е пределно човешко – а това значи, че надеждата винаги е само на крачка, дори и да не е назована директно; дори да се долавя единствено във факта, че разказът е бил написан.
Има нещо притегателно у съзерцателния самотник, у когото сетивата работят на други обороти. Показателно е, че Матей Хоржава навсякъде изглежда като свой – при книгите го взимат за книжар, при зеленчуците за продавач, в ботаническата градина за пазач, в Грузия, с „оскъдния“ му грузински, за луд, но не и за чужденец. Всеки човек, познат или непознат, изпитва потребност да споделя с него. Навсякъде е приет, но и сякаш прозрачен, размит в заобикалящото, и навсякъде и във всичко се долавя тази носталгия, която никое място не успява да излекува – дори и родното. Матей Хоржава непрекъснато търси нещо, в обикновените делници и сред красивите пейзажи е неспокоен, рови се в детските си спомени, най-леки и топли от всички, но просто спомени, само спомени, завръща се у дома, при семейството, но и там не е това. Затова отново отпътува.
В предпоследната история от книгата Матей Хоржава разказва за едно свое посещение в психиатрична клиника. Някак мимоходом споменава, че иска да надраска на таблото в общото помещение едно изречение, което винаги му идва наум на такива места – Преломена тръст няма да дочупи…
Мисля си, че това трябва да е бил негласният надслов на тези разкази.
Ралица Райкова е родена в София през 1999 г. Завършва 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“, понастоящем следва в Université de Lorraine, Франция. Стипендиант по проект „1000 стипендии“ на Фондация „Комунитас“, носител на голямата награда на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“ за 2017 г. и на трета награда на Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев“ 2018 г. Нейни разкази са публикувани в „Море“ и „Пламък“, в Портал Култура и в сп. „Култура“.
