Текстовете в тази книга (издателство „Изток-Запад”) са посветени на турбуленциите, които предизвикаха средствата за масова комуникация в развитието на журналистиката, театралното и филмовото изкуство.

„Масовата култура от телевизията и по-общо от медиите превзе съзнанието на съвременните зрители и постепенно ги направи неконтактни към истинските ценности на журналистическото и художественото творчество”, подчертава авторът. „Нормално е при това положение да се търсят пътища за преодоляване на тези негативни последствия в иначе успешния и благодатен щурм на днешните дигитални технологии.”

Книгата „В огледалото за обратно виждане” съдържа доклади, студии и статии, писани от проф. Владимир Михайлов в периода между 2004 и 2013 г. Този период е белязан с навлизането на технологията уеб 2.0 в медийния свят, една технология, която промени начина на ползване на интернет. Промяната се оказва знаменателна за съществуването на традиционната журналистика, за съдбата на театъра и киното. При журналистиката взе връх аматьорството, при театъра и киното като че ли изчезна магията на творческите инвенции, изкуството стана повседневно.

В противодействието между традиционализъм и новаторство Маршъл Маклуън още навремето обръща внимание, че е погрешно пътищата за развитие да се наблюдават в „огледалото за обратно виждане”, че не трябва да маршируваме назад в бъдещето, напомня проф. Михайлов: „Защото ние действително се носим с голяма скорост напред в медийните постижения, но за сравнение все се оглеждаме назад, в миналото. И на тази основа предсказваме бъдещето. Много по-важно е предсказването на настоящето…Именно на настоящето са посветени текстовете, избрани за публикуване. В тях е погледнато за „сравняване на часовника” към традиционализма, но основното внимание е насочено към новаторството. Доколко то е изпълнимо и дали, давайки нови дигитални перспективи пред средствата за масова комуникация и изкуствата, това новаторство не принизява пък общочовешкото духовно развитие.”

В този смисъл са поставени в книгата и главите, подредени хронологично по години: Филми-амфибии или сливане на филмовите граници (2004), Телевизията срещу културния диалог на Балканите (2005), Теория за практици (2006), Тероризъм без медии не е тероризъм (2007), Технологичното развитие изпревари творческото развитие (2008), Край или пауза в историята на масовите комуникации (2009), Филмите се превръщат в услуга. Знае ли някой какво да правим? (2010), Персонална „четвърта власт” (2010), Театралното и филмовото изкуство под медийно иго (2011), Неакадемично слово за една 100 годишнина (2011), Обвинявам телевизията (2012), Ако искате филмите ви да останат за историята… (2012), Журналистическа „самоампутация” (2013).

Проф. Владимир Михайлов, доктор на изкуствознанието, е роден в 1943 г. Изследва и преподава история, теория и анализ на аудиовизуалните средства за масова комуникация в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, Нов български университет. Основател на департамента по масови комуникации при Нов български университет. Книги: „Телевизията търси себе си” (1978), „Лицата на телевизионния журналист” (1981), „Телевизионният филм” (1983), „Телевизия днес” (1986), „Еманципираната забава” (1990), „Предизвикателството на аудиовизуалните комуникации” (1996), „Медийна рецепция” (1998), „Открита ли е телевизията?” (2003), „Записки по телевизията: Несполучливият културен модел” (2006), „Медиязнание” (2009).

„В огледалото за обратно виждане”, Вл. Михайлов, изд. „Изток-Запад”, 2013 г.

Журналистическа „самоампутация” (2013)

Дошъл ли е краят на традиционната журналистика?

Новата журналистика е журналистика без журналисти, в която с помощта на технологичната платформа уеб 2.0 в интернет всеки общува с всеки. По този път се оформя общественото мнение, създава се мрежово гражданско присъствие. Липсата обаче на професионалния журналист се чувства осезателно по отношение на отговорността към поднасяната информация и изразяваните позиции. Това противоречие трудно може да предскаже бъдещето, освен ако не приемем, че е дошъл краят на журналистrката, която познаваме и журналистическите ценности ще се разполагат истински само в полето на равностойния диалог, на многостранното говорене.

Точно преди четиридесет и пет години във връзка със сходни медийни вълнения е написана и издадена книгата на Маршъл Маклуън и Куентин Фиоре „Война и мир в глобалното село” [i]. В нея по невероятен начин още тогава е усетена нашата епоха от началото на 21. век с тоталното влияние на електронните средства за масова комуникация върху човешкото общество. Колкото и съдбата на журналистиката да е частен случай в общите проблеми на това взаимодействие, погледът назад не би бил толкова поглед в „огледалото за обратно виждане”, колкото поглед към утъпканата пътека в посока на бъдещето.

Погледът назад наистина може да е полезен, защото успешните от съвременна гледна точка прозрения на Маклуън (макар да е съавтор на Маклуън, Фиоре е познат преди всичко като графичен дизайнер) са свързани основно със социалните промени, до които доведоха новите комуникационни технологии, със „самоампутацията” на човешката природа в резултат на разполагането на хората в света на глобалната информационна мрежа, с трагическото търсене на самоидентификация в рамките на собственото „аз” – все неща, които продължават да бъдат актуални. Във „Война и мир в глобалното село” практически няма грешки между това, което е предсказано, и това, което е реалност в глобалния вече медиен свят. Прозренията на Маклуън с всичките им неясноти и подхвърлени в завоалиран вид предположения наистина дават основа за последващи изводи и паралелни съпоставки.

Известно е в този смисъл голямото влияние, оказано от творчеството на Джеймс Джойс върху развитието на канадския учен и неговите медийни теории. На първо място винаги се споменава романът на Джойс „Бдение над Финеган”, една експериментална и трудна за четене и разбиране творба. Този роман е единственият за времето си, в който авторът осъзнава, че всички социални прояви в живота са следствие от внедряването на новите технологии и тяхното вмешателство в нашето чувствено съществуване (въпросната „самоампутация”). Технологичните промени радикално изменят образа на света, създаван от нас, поради което всяко подобно нововъведение предизвиква в човечеството безпокойство и първата реакция е всички да се вдигнат на щурм в опита си да възстановят старото и познато статукво. Маршъл Маклуън прегръща с възторг тезата на Джойс, като от своя страна я разширява с обоснованото си предположение, че реакцията на безпокойство в медийната действителност може в някои случаи и да е назадничава реакция, доколкото новото медийно общуване е свързано с поколения, които контактуват помежду си по различен начин от предишните поколения.

(Силно въздействие върху Маклуън е оказал и научно-фантастичния разказ на Едгар Алън По „Спускане в Маелстрьом”, откъдето също е почерпил вдъхновение за своите „закони на медиите”. Историята в разказа на По за оцеляването на моряка, попаднал в страховитата фуния на морския водовъртеж, се превръща в история за оцеляването на човечеството, всмукано в гърлото на всепоглъщащата световна медийна фуния. Разказът, поднесен в анимиран вид, е използван от канадския  режисьор Кевин Макмахон като отправна точка при създаването през 2002 г. на биографичния документален филм „Бдението на Маклуън”.)

Тезата за „самоампутацията” на човешката природа, в резултат на технологичните медийни промени, идеално отговаря на съвременните вълнения около подмяната на традиционната журналистика с новонаречената „ние журналистика”. В традиционната журналистика господарят е журналистът. Там на обикновения човек беше отнето правото на глас. В действителност той – читателят, слушателят, зрителят – можеше единствено да се съгласи или да не се съгласи с информацията или мнението на журналиста. В по-добрия случай можеше просто само да се съобрази с позицията на журналиста и да си състави собствено мнение. Последните дигитални технологии коренно преобърнаха нещата в журналистиката като дадоха глас на ощетения преди в това отношение обикновен човек, дадоха път за диалогични взаимоотношения между журналисти и потребители, роди се „ние журналистиката”.

Компютърът, който е в основата на журналистическата трансформация, по мнението на Маклуън представлява по-сложно продължение на централната нервна система, отколкото съществувалото преди него „електрическо реле и схеми”. Пак по Маклуън, „когато човек живее в обкръжението на такива схеми и обратни връзки, които разпространяват много повече отпреди обем социална информация, в него постепенно се развиват усещания, сходни с усещанията от физическа болка. Затова и подобно обкръжение само по себе си води до феномена на „самоампутацията”. Всяко технологично нововъведение буквално ампутира нещо от нас, нещо, което всъщност би могло в старите условия да се развива и възпроизвежда за социално въздействие. Естествено такава ампутация е свързана с болка, която се възприема не толкова с тялото, колкото с мозъчните центрове. А няма мозъчен център, който е в състояние да пренебрегне болката”.[ii]

Подобна „болка” е поводът и за този текст, защото „самоампутацията”, която журналистиката извършва спрямо себе си, наистина е следствие от кардиналните технологични промени, характерни за дигиталното медийно битие, но този път родилата се нова журналистика, за съжаление, поне в началния си етап, принизи страховито своите критерии по отношение на обективност, професионализъм и морал спрямо онова, което традиционната журналистика бе изградила в продължение на много години. Макар и да има белези в последната година за завръщане към професионалните корени на по принцип любителската „ние журналистика”, заслужава внимание и анализ ситуацията, довела до „самоампутацията” на журналистиката, „болката” от този акт и започналия процес на оздравяване. Разбира се, с всичките уговорки дали процесът на оздравяване няма пък да върне журналистическата дейност назад към неразбираеми за съвременните дигитални поколения ценности от старите времена.

Модерното развитие на журналистиката, погледнато в разрез от не повече от едно-две десетилетия, можем да подредим по следния начин. Интересуващото ни време на „ние журналистиката” е времето на уеб 2.0, което се характеризира с активното участие на потребителите при създаването на медийното съдържание, с раждането на социалните мрежи, с появата на уикипедия. След стремителното развитие на уеб 2.0 все повече обикновени хора бяха въвлечени в процеса на подготовката и публикуването на необходимата им информация, което естествено въздейства на тяхното съзнание и поведение. Медийната аудитория престана да бъде пасивен и мълчалив събеседник, за да се превърне на равнище „съзнание” в своеобразен съучастник при създаването на информационното и публицистичното съдържание на средствата за масова комуникация. На практика, в крайна сметка се оказа, че докато при уеб 1.0 съдържанието се правеше от професионалисти, след уеб 2.0 то премина в ръцете на непрофесионалисти. Следващият етап в развитието на мрежата, наречен уеб 3.0, трябваше да ознаменува тържеството на роботите, които замислят и поднасят съдържание за потребителите. А чрез уеб 4.0 се очакваше да започне социализация на роботите, общуване на роботи с роботи. След като обаче изкуственият интелект все още (и през 2013 г.) не е реалност, уеб 3.0 услужи с името си на поредната нова „журналистика 3.0”, която има претенциите да предлага висококачествено съдържание и услуги, създавани от талантливи професионалисти на основата на технологичната платформа уеб 2.0. „Журналистика 3.0” е тази журналистика, която би трябвало да наложи отново професионализма над непрофесионализма.

Тежкият проблем на „ние журналистиката” е, че тя функционира без журналисти. А ако използвам известния афоризъм на Ив Сен Лоран „Най-хубавото нещо на една рокля е жената в нея”, безспорно най-хубавото нещо досега на една журналистика беше журналистът в нея. Без него нещата в тази област станаха  безформена платформа, при която не е ясно кой пие и кой плаща…  Слагам едно наум, че подобна „безформеност” навярно е типична за безформената действителност, в която живее човечеството в началото на 21. век, но проверката на времето още не е отминала, за да можем да отсъдим кой е прав и кой е крив. Видно е единствено, че „ние журналистиката”, при всичкото уважение към нейната абсолютна демократичност, се отрази негативно върху професионализма в установения световен журналистически ред.

Опиянението от факта, че всички са журналисти, че блоговете дават пълна информация за всичко в движение, че не медиите, а хората са „четвъртата власт”, наистина е зашеметяващ момент в процеса на развитие на журналистиката. Не може да не се признае това.

Но…, какво се случи в действителност след промяната за този кратък период от седем години – от 2006 до 2013 г.? (2006 г., защото макар Тим О’Райли да представя новата технология уеб 2.0 на конференция в Сан Франциско през 2004 г., нейното масово разпространение започва през 2006 г., когато е и призната от всички като водеща идея на годината, осигурила напредъка на човечеството.) Възможността всеки да стане журналист и да си каже мнението, на първо време плени всички. Толкова силно омая хората, че май те се взеха насериозно. В България, например, новинарите и репортерите по водещите национални телевизии дори започнаха да общуват на „ти” – помежду си и със зрителите. Получи се общо взето някаква махаленска история, която колкото като непосредственост да е може би привична за „махаленското” фейсбук поколение, все пак разрушава сериозно авторитета на журналиста. Подобно фамилиарничене не прехвърли принципите на „аз журналистиката” към новите принципи на „ние журналистиката”, а по-скоро постави бариера между тях. Една бариера, която попречи на приемствеността, обикновено необходима за стабилното утвърждаване на всяка новост. Да не забравяме, че не винаги революциите, с рязката промяна на живота и изхвърлянето тотално на всичко старо преди тях, са постигали успеха, който желаят.

И така, новата технология роди сайтовете с форумите, роди блоговете, роди уикипедия, роди социалните мрежи. Там ври и кипи от доморасли журналисти, оформя се по този път общественото мнение, създава се ново мрежово гражданско присъствие. Изобщо еуфория, която обаче за изминалото време, колкото и малко да е то в исторически план, не можа да роди нищо стойностно в журналистическата дейност. Оказа се, че без водачи, т.е. без професионални журналисти, нещата в „ние журналистиката” се размиха, потънаха в някаква обща плоскост на многостранното говорене.

Вярно е, от друга страна, че „ние журналистиката” се появи и като отклик на една уплаха в традиционната журналистика за загуба на контактите с потребителите в мрежовата епоха. Като че ли проявите на старата журналистика започнаха да навяват монотонност, скука. Същото явление, между другото, го има и в театъра, който се вижда в чудо как да задържи съвременните си зрители. Там пък уплахата за монотонност и скука дойде и от факта, че ходенето на театър през последните години заприлича донякъде на ходенето на църква, където не малко хора пристъпят по навик, без да знаят често пъти защо го правят.

В отговор на тази нелицеприятна за театралното изкуство ситуация, към края на 90-те години на 20. век се появи драматичната форма на „ин-йер-фейс тиатър”. Родината на този „нов европейски театър” е Великобритания, кръстник на явлението през 2001 г. е Алекс Сиърс[iii], а в буквален превод на български името може да се обозначи като „театър в лицето”. Под това име започнаха да се разпространяват вулгарни, шокиращи и скандални пиеси, които се поставят на сцената като средство за привличане на публика. Индустрията на „театърът в лицето” бързо заля Западна Европа, после и Източна Европа, включително България. Първоначално зрителите наистина се завтекоха към театрите, за да преживеят нещо ново, стряскащо и вадещо ги извън рутината на привичното им всекидневие. По обща преценка, не дълго след сътресението, същите зрители бяха разочаровани и отвратени от видяното по сцените. В резултат вълната на привличащите вулгарни спектакли в театъра лека-полека значително се снижи.

Не е трудно да се направи паралел между вулгарната вълна при театъра и приливната вълна на „ние журналистиката”. Най-малкото, при „ние журналистиката” има едни нерешени морално-етични проблеми, които не могат да не смущават. В режима на „всеки е журналист”, за съжаление, се появиха твърде много откровена лъжа, слухове и непроверена информация. Впрочем, напълно обясними и макар укорими, но в тон с човешката природа са тези извращения в общуването на „всеки с всеки”, когато зад анонимните по принцип „журналистически” послания в мрежата никой не носи отговорност за написаното, изреченото или показаното.

Опаката страна на случващото се в журналистиката има потвърждение и в разпространената „уики журналистиката”. Като „уики” е абревиатура от английското “What I Know Is…” („Това, което знам, е…”). Този вид журналистика позволява на всеки да създава или редактира публикациите в сайтовете по начин, както е прието това да се прави в другите уики ресурси, например уикипедия. Принципът „Това, което знам е…” обаче, наред с демократичния заряд, който носи в себе си, може да има и доста зловеща сила. Не е кой знае колко пресилено казано, че никой и нищо не е в състояние да разубеди редовия масов потребител, щом той мисли, че е прав. Прав е и толкова, аргументи против не приема.

Опитайте се да разубедите някой постоянен телевизионен зрител, чийто мироглед е заключен единствено в малкия екран, че няма извънземни, след като по „Дискавъри” са казали и показали точно обратното. Нищо не може да го убеди в противното, дори да му прочетете официалното опровержение по този повод на Държавния департамент на Съединените щати. Или да вземем укипедия, така наречената енциклопедия на народа. Направих експеримент и реших да видя биографичните данни за Збигнев Рибшчински, режисьора класик на видеоарта, в българската, руската, немската и английската версия на укипедия (денят на проверката е 9-ти август 2013 г.). В българската няма нищо за него, в руската ме уведомяват, че сега той живее в Лос Анджелис, където ръководи собствената си компания Zbig Vision, според немската през 1998 г. е получил професура по експериментално кино във Висшето училище за медии в Кьолн, където преподава до ден-днешен, в английската версия Рибшчински през 2009 г. се връща в Полша от емиграция и се установява във Вроцлав, където се занимава с Центъра за аудиовизуални технологии. Коментарите, както се казва, са излишни.

Колкото и да се залага на колективния ум („ума на народа”), на колективната мощ на „ние журналистиката”, при всички случаи отстраняването на личността на специалиста, на личността на професионалния журналист не се оказа ефективно в човешкото общуване, в журналистическото общуване. Отстраняването на този, който носи отговорност за думите си, стана минус в това общуване. Има значение кой, какво и къде е казал. „Ние журналистиката” отстрани точно водещата и авторитетна личност. Новото време и новите технологии заслужават нашето внимание и нашето уважение, поклон и към демократизма на гражданското общество, но не бива да отричаме, че количеството на хората, които се чувстват некомфортно в любителското поле на „ние журналистиката” никак не е малко.

Тенденциите в развитието на журналистиката са световно явление, но няма как да отминем факта, че специално в България, а и във всички постсоциалистически страни като че ли не се забелязва още нещо – как изчезването на идеологическата цензура и установяването на свободата на изразяване поставиха изискване за нов журналистически език. Това беше всъщност по-голямата промяна и по-голямата дилема пред преходното поколение журналисти, отколкото подчиняването им на изискванията на уеб 2.0. По какъв начин да общуват с новите потребители, след като кодът на обичайната комуникация загуби своето основание в изменените условия на живот. Много от тези „стари” журналисти просто изчезнаха от журналистическата сцена, други, в желанието си да следват хода на времето, направиха примерно собствени блогове, т. е. опитаха да се приспособят към промяната, без да разбират, че това им е чуждо като природа. Без да разбират, че нямат общ език с променената публика.

Само за информация да спомена, че общуването „всеки с всеки” не е някаква привилегия на уеб пространството. „Ние журналистиката”, в нейния граждански вариант, е опитвана и преди епохата на уеб 2.0. Такъв опит, например, е седмичният вестник Schriib mit, издаван в печатен вариант в немскоговоряща Швейцария от семейство Кауфман. Той е основан през 1995 г. като вестник за активните и ангажирани читатели с цел да се списва само от тях, а не от журналисти. Дали е изпреварил времето или не, е малко сложно да се прецени, но започнал с тираж от 4 000 броя, Schriib mit е приключил съществуването си само след шест месеца.

Въпросът обаче, дали е дошъл краят на традиционната журналистика, стои на дневен ред, независимо от различните варианти на битката между нея и новата журналистика. „Ние журналистиката” измества ли „аз журналистиката”? Трудно ще бъде на който и да е да подреди обективно плюсовете и минусите на съвременния диалогичен етап в дългата история на журналистиката, най-малкото защото всички все още се намираме вътре между „плюсовете и минусите”, без да можем да погледнем на медийните и журналистически метаморфози отстрани.  Засега се вижда единствено, че условията на уеб 2.0 не създадоха значителни журналистически постижения. От друга страна, възможно е мисията на „ние журналистиката” да се състои именно в ликвидирането на журналистическите лидерски върхове. Кой знае? Бъдещето ще покаже. Лошото е, че за бъдещето не знаем нищо, освен че би трябвало да се различава от настоящето.

Някои наистина рискуват и се опитват да проникнат в медийното бъдеще, но в повечето случаи това е игра на фантазията, а не свидетелство … от бъдните години. Умберто Еко и Жан-Клод Кариер, например, са автори на един диалог между двамата „Това не е краят на книгите”[iv], но след като прочетох прогнозите им, стигнах до заключението, че по-скоро им се е искало да бъде така, отколкото да ме убедят във вечния живот на книгите.

А може би краят на традиционната журналистика наистина е дошъл, колкото и невероятно да е подобна прогноза да се помисли и напише?!

Обикновено при ампутация, било то и „самоампутация”, премахнатият орган или част от тялото няма как да се възстанови. Възможна е трансплантация или поставяне на протеза, но жизнените функции на организма вече не са същите. Нещо е умряло, нещо е изхвърлено и се е появило ново нещо, което замества старото, но не е старото. Сходна е асоциацията с протезните опити на журналистиката в онлайн пресата, радиото и телевизията да върне професионализма в дигиталните условия на съвременната журналистическа дейност. Няма основание да не вярваме, че тези опити действително искат да върнат блясъка на „аз журналистиката”, но те заместват нещо, което е умряло, което е изрязано до кост. По тази логика традиционната журналистика трябва да я няма. Дали е така, страх ме е да го изрека…