Начало Идеи Гледна точка В огледалото на 2012
Гледна точка

В огледалото
на 2012

Тони Николов
27.12.2012
3409

 

tnikolov

 

Всичко зависи от това как обръщаме поглед назад и какво виждаме.

Една година, взета сама по себе си, може да се възприема трояко: като образ, който улавя в себе си нещо значимо от случващите се събития (стадият на огледалото в класическата историография); като опит да се скрие, маскира или пренапише случилото се (както 1917 г. в комунистическия проект); и най-накрая, чисто виртуално, бихме могли да приемем за факт и пълната произволност на случващото се, което пък свежда всеки ден и всяко събитие до „копие без оригинал” (теорията за „симулакрите” на Бодрияр, според която вече няма реалност и даже войните днес не са нищо друго, освен кървави телевизионни шоута).

Какво тогава остава от 2012 г.? Не бих искал да предрешавам хода на историята. Пиша тези редове само в опит да събера поне за миг късчета време от изтичащата 2012 г. – високосна година, започнала в неделя, според Грегорианския календар. С уговорката, че тя отговаря на 5772 от сътворението на света според юдейския календар, на 1433 г. по ислямското летоброене, на 4708 по китайската времева система и на 101 година по календара Чучхе, въведен от Ким Ир Сен.

Ето защо предлагам да не се питаме толкова кога, а първо да се запитаме какво се случи през изтеклите 12 месеца на изминалата година. С неизбежните уговорки, че предприетата селекция е индивидуална, континентална, национална и каквато щете още. Ето какво обаче тутакси се набива в очи.

2012 г. започна с отдавна небивали протести и сложни политически процеси в Русия. Оказа се, че управляемата демокрация на Владимир Путин е не по-малко куха отвътре, отколкото мавзолеят на В. И. Ленин, подложен в края на изтичащата година на поредния безсмислен ремонт. Хиляди руснаци демонстрираха, че повече не могат да търпят фиктивността на един режим, открито свел се до фалшиви рокади на върха на 4 март (Путин вместо Медведев, но Путин и винаги Путин). И макар че протестите стихнаха (или бяха смазани) само за няколко месеца, стана ясно едно: днешна Русия излиза от съветската утопия и склерозата на политическото, за да влезе в бурното море на глобалната политика.

В България, където политическото е в отлив по други причини (съдебни и политически скандали), началото на годината се запомни с придошлите февруарски наводнения. Стихиите направо отнесоха малкото село Бисер, което освен масова съпричастност, доведе и до препрочит на „Изворът на Белоногата” на П. Р. Славейков. Оказа се, че позабравената класика е писана тъкмо на това място, където дядо Славейков прекарал известно време, докато бил в Харманли и обикалял из региона. „Благодарение на водата всяко нещо е живо” – гласи надписът на старата селска чешма от XVI в., пазеща легендата за вградената мома Гергана. Тази година в Бисер водата обаче не донесе, а отнесе живот.

А иначе 2012 г. бе година на важни световни избори. Първо във Франция, където през месец май социалистът Франсоа Оланд смени Никола Саркози с обещанието да обложи с много високи такси богатите, за да има пари за бедните. Резултатът в края на годината е плачевен: парите в хазната значително намаляха, след като не един и двама заможни французи предпочетоха да плащат данъци в Англия или САЩ, а актьорът Жерар Депардийо демонстративно се отказа от френско гражданство, ставайки белгиец. А през ноември американският президент Барак Обама очаквано спечели изборите и наследи сам себе си в един мандат, в който САЩ ще трябва вече да делят палмата на първенството с нови световни играчи като Китай, Индия и Бразилия.

Годината ще се запомни, разбира се, с Европейското първенство по футбол в Полша и Украйна, както и с летните Олимпийски игри в Лондон.  Както и с нестихващите конфликти в Близкия Изток – гражданската война в Сирия, новите протести срещу ислямистите в Египет и поредните, за щастие, краткотрайни сблъсъци между израелци и палестинци в ивицата Газа.

Без да забравяме за страха на финала. На 21 декември трябваше да настъпи краят на света според изтичащия календар на маите. Поредната комерсиализация на човешките страхове се състоя, без краят на света да стане факт.

Откъдето и да се погледне, случилото се не е никак малко. И то предполага по-дълбок размисъл.

Какво обаче бихме могли да видим в огледалото на 2012 г., опитаме ли се да се взрем по-дълбоко? Ако, така да се каже, решим да дръпнем опаковката от събитията, в опит да обхванем цялостния поток на явленията – там, където историята се опитва да напусне самата себе си, за да се взрем в света, изплувал на повърхността.

Първото, което ще трябва да признаем е, че в началото на XXI в. историята наистина прави всичко възможно, за да излезе от социалните дълбини на повърхността, заемайки се не с тайното, а с явното. Всичко вече се е превърнало в очевидност.

Сякаш никой не иска повече да разбира света, което е патосът на векове метафизика, нито дори да го променя (по Маркс или другиго). Днешният човек просто е склонен да хвърли едно око на нещата. Въпросът е доколко го прави обективно. Лорънс Стърн в своя знаменит роман „Животът и мненията на Тристрам Шанди, джентълмен (1760-1767) твърди, че древните германци били склонни да обсъждат всички важни решения на два пъти – на пияна и трезва глава. Ясно е, че светът се променя, в зависимост от това дали го гледаме достатъчно трезво или с разфокусиран поглед. Въпросът е защо сме в днешния бюджетен „европейски пат” тъкмо в епохата на „германска Европа”.

И това е само едно от питанията на 2012 г. Ако съдим по това, което виждаме в огледалото на изминалата година, историческият пейзаж е някак до болка познат. Той изобщо не е идентичен с онзи от края на 90-те на миналия век – времето на нежните революции и „краят на историята”. Уви, той е по-скоро типичен за края на XIX и началото на ХХ век.

Изглежда, че след като отминаха фойерверките на несбъднатите надежди, сега е ред на повторенията.  С тази разлика, че на дневен ред не е идеологията, а до болка позната стара геополитика – национализъм, суверенитет, религиозни войни, търговски разпри, спорни граници, сфери на влияние, баланс на интересите.

Махалото поема своя път назад. И най-засегната е не толкова Европа, колкото европейската идея. Руши се онзи крехък и сложен наднационален компромис, който първо западните, а сетне и източните европейци сключиха в името на едно мирно настояще. Проектът на Европа от края на ХХ в. беше ясен: универсализъм срещу партикуларизмите и националните тежнения. Днес обаче на смяна на бащите-основатели дойдоха „търговците на килими”, поради което ЕС няма ясна бюджетна рамка, няма обща стратегия, а има някаква неясна диференциация по зони, където страни като България упорито се опитват да се промъкнат в единия отсек, та дано попаднат и в общата финансова рамка.

Впрочем историята около несбъдналия се календар на маите и страховете от края на света свидетелстват само за едно – светът, лишен от перспектива, затъва в ескейпизъм, в желание просто да се измъкнеш нанякъде, а защо не и всичко да свърши просто така.

Замислете се: не е ли това обяснението защо даже във време на тежка криза бе засегнат не консумативизмът, а човечността. Навсякъде, не само в България, хората са готови  да теглят кредити, но да купуват даже след празниците, просто да купуват… Да купуват, защото… Не защото няма какво да сложат на рождественската трапеза, която, да припомняме ли, предполага само най-проста храна, присъствието на близки хора и кротко мълчание. А да купуват, за да се прикрият под лъскавите опаковки на множеството безсмислени подаръци, с явното желание да скрият нещо. Някакъв страх, който обаче прозира през всички луксозни играчки, кукли Барби и всякакви други разноцветни фигурки и джунджурии, изпълнили мол-ната ни реалност.

Сигурно затова тези дни непрекъснато се сещам за една история от книгата „Видях сгромолясването им” на известния швейцарски журналист Волфганг Бретхолц, имал  късмета да се озове в София непосредствено след 9 септември 1944 г. Знаете ли какво най-силно го поразило в българската столица? Даже не страхът у хората, арестите, повсеместната съветизация или маршовете, леещи се от високоговорителите. Не. Бретхолц  останал силно поразен от факта, че по витрините на софийските магазини имало само един артикул, който се предлагал в изобилие – луксозни детски играчки и безчислени малки немски оловни войничета, с които Райхът снабдил българския си съюзник в замяна на изнесеното жито, тютюн и розово масло.

Историята също има своите гримаси в желанието си да ни покаже, че консумативизмът не е равен на свобода. Стига обаче да се научим да не бъркаме етика с етикет.

Тони Николов
27.12.2012

Свързани статии

Още от автора