Непубликувано есе за пиесата на Самюъл Бекет „В очакване на Годо“, за фантастичното разнообразие на идеи и форми в изкуството, за чакането и промяната, което Георги Марков чете по радио “Дойче веле” през 70-те години на миналия век.
Един мой познат инженер-стъклар, специалист по оцветяването на стъклото, беше изпратен да посети стъкларски завод край Венеция, който произвеждал прочутото венецианско стъкло. И той ми изповяда: „Аз стоях като треснат пред онова, което тия хора правеха. Представяш ли си, ние двадесет години работим с около дузина нюанси зелено, а те работят с над пет хиляди нюанса зелено! Ние дори не сме си въобразявали, че могат да съществуват пет хиляди нюанса на един цвят!“
По-късно аз трябваше да споделя неговото изумление, този път от петте хиляди нюанса на литературата, на драматургията, на киното, на всяко изкуство, от фантастичното разнообразие на идеи и форми, за чието съществуване дори не бях подозирал. И това беше не само с мене, а с всеки непредубеден българин, който имаше щастието да премине границите на „От Витоша по-високо няма“. Известен наш художник, посетил за първи път Италия, вървеше с мен из нощния Рим и повтаряше: „Господи, каква фантазия имал човешкият живот!“
Може би нашите вълнения носят отпечатъка на дълбока провинциалност с познатата склонност към преувеличение като възмездие за многогодишна жажда. Но такива са последиците на изолацията, на откъсването на нашето българско общество от всечовешкия кипеж на идеи, от раждането и умирането на нови форми на изкуството, от петте хиляди цвята на човешкия духовен живот. Това обяснява в някаква степен и разочарованията на мнозина наши творци и откриватели, които внезапно научават, че Америка отдавна е открита, че велосипедът, до който те са се домогнали, е отдавна изобретен. Последиците на принудителното духовно осакатяване са огромни и страшни. Толкова повече, че в замяна на Артър Милър и Едуард Олби се натрапва Величко Нешков. Общуването с посредствеността ни свиква към посредственост. Осакатени веднъж, ние започваме да осакатяваме, да не разбираме и да отказваме правото на другите да разбират…
И така докато цялото наше изкуство беше удавено в сивия цвят на социалистическия реализъм, през изкуството на свободния свят преминаха вихри от идеи, някои от които създадоха нови форми на нови откровения. Естествено че почти нищо от това не намери широк отзвук в българските вестници и списания. А когато случайно някъде се отронеше дума за нещо ново, то във всички случаи биваше секвестирано като упадъчна ерес, като идеологическа диверсия. Така например преди около два месеца за първи път в българско издание бе признато името на Самюъл Бекет, носителят на Нобеловата награда за литература. Списание „Пламък“ помести две странички превод, придружени с дълги оправдания на редактора защо се е наложило да се отбележи съществуването на Самюъл Бекет.
Всичко казано дотук идва да обясни и може би да оправдае моето желание да споделя със слушателите си своите впечатленията от идеи и явления, до които те нямат свободен достъп.
Една вечер, преди много години, покойният Цветан Стоянов ми показа нова пиеса, току-що прошумяла по сцените на някои западни театри. Диалогът, който той ми преведе, ме порази. Беше толкова странен и различен от всичко познато, като че се отнасяше за друг свят. Искаше ми се да запитам автора какво иска да каже с този очакван и недошъл Годо, какъв е смисълът на цялото това чакане? Всичко ми се стори абсурдна игра на думи. Защото и аз като всеки възпитаник на традиционния театър бях учен да приемам един сюжет като конкретна форма на една идея със задължителния атрибут от човешки образи и характери. Имах чувството, че може би стоя пред абстрактен математически израз, който би могъл да бъде тълкуван по всевъзможен начин.
Затова не бях учуден, когато научих, че взискателната театрална публика по света бе посрещнала с недоумение и дори с възмущение появата на тази театрална провокация, която по-късно бе окачествявана като театър на абсурда.
Но колкото пъти се връщах към тази пиеса, толкова по-силно и неотразимо впечатление ми правеше тя. Защо? В историята на модерния театър е записана една интересна дата. 19 ноември 1957 г. В американския затвор Сан Куентин една актьорска трупа от Сан Франциско изнася представление за затворниците. И режисьор, и актьори са силно разтревожени, защото не знаят как тази публика от престъпници ще посрещне пиесата, която ще й представят. Защото поради изискването на правилника да се играе пиеса, в която няма жена, те са избрали „В очакване на Годо“. Преди представлението режисьорът Хърбърт Блау се обръща към затворниците и за да даде някакъв конкретен смисъл на пиесата я сравнява с музикален откъс, който всеки може да тълкува, както си иска. Човек може да си представи срещата между едно от най-тънките интелектуални произведения в съвременния свят и тая публика, очакваща някакъв забавен мюзикъл или циркаджийско ревю.
Изненадата е толкова по-голяма, защото пиесата, която бе хвърлила в недоумение театралните естети, е била моментално разбрана от затворниците в Сан Куентин. Нещо повече, още след петата минута, пиесата така е завладяла публиката, че никой не е мръднал от мястото си до края й. Бих искал да отмина лекомислието на забележката, че пиесата била близка и разбираема за затворниците поради идеята на „чакането“, че както Естрагон и Владимир чакат да дойде Годо, така и затворниците чакат своя Годо. Безспорно процесът на чакането в пиесата я е направил по-своя на затворниците, които са може би най-чакащите хора на земята. Но един от тях е казал: „Годо, това е обществото“. Друг: „Годо е външният свят“. А трети, учител-затворник, е обяснил за героите от пиесата: „Те знаят какво значи да чакаш… и те знаеха, че ако Годо пристигнеше, това ще бъде само едно разочарование“. А в затворническия вестник неизвестен критик написал: „Ние още чакаме Годо и ще продължим да го чакаме. Когато декорът стане прекалено скучен и действието прекалено бавно, ние ще викаме един другиму имената си и ще се кълнем да се разделим завинаги – но после, не ще има място къде да отидем“.
Ако традиционната драма е построена върху събитие или случка, която отразява стълкновението между две или повече противоположно действащи сили и конфликтът ни демонстрира идеята, то при „В очакване на Годо“ няма нищо подобно. Или ако цитирам Естрагон: „Нищо не се случва, никой не идва, никой не си отива, ужасно!“ А според мен работата е в това, че никой друг драматург преди Бекет не е предлагал в такъв завършен и съвършен вид формата за съдържание.
В какво се състои сценичното действие? На един път, край едно дърво двама стари скитници Владимир и Естрагон чакат. В края на действието им се съобщава, че господин Годо, с когото те смятат, че имат среща, не може да дойде, но че той сигурно ще дойде утре. Второто действие има точно същия вид и пак им се съобщава, че Годо няма да дойде. Последователно в първото и второто действие се появява и друга двойка – Поцо и Лъки. Едното действие огледално повтаря другото, като че за да подчертае неизменността на нещата. Кои са Владимир и Естрагон? Те не са нито характери, нито типове, а олицетворение на авторската представа за човечеството. Външно, по замисъл, те напомнят на познатата двойка комедианти от мюзикхоловете. Имат своите особености – Естрагон е по-поетичен, Владимир – по-рационален, Естрагон има слабостта да разказва, Владимир не обича смешни истории, Естрагон се опитва да забрави миналото, Владимир помни всичко, което се е случило, докато Естрагон гризе един морков, той намира, че колкото повече яде, толкова по-малко желае моркова, а Владимир е на обратното мнение – колкото повече свиква с нещата, толкова повече ги харесва. На Владимир принадлежи надеждата, че идването на Годо може да промени нещата, Естрагон си остава скептичен. Той е по-слабият от двамата и всяка вечер непознати скитници го бият, а Владимир е по-силният и иска да го покровителства. Поради различията си те често се карат и предлагат да се разделят. Но като взаимно допълващи се натури те чувстват необходимостта да стоят заедно.
Поцо и Лъки са също допълващи характери, като Поцо е властен садистичен господар, докато Лъки е покорен роб. Според известния критик Мартин Еслин двойката Поцо-Лъки олицетворява отношенията между тялото и ума, физическата и духовната същност на човека.
Цялата пиеса протича в очакването на Годо, който така и не идва. Затова някои критици търсят смисъла в името на Годо, като го свързват с God – Бог, умалителна форма на Бога, и следователно излиза, че Естрагон и Владимир, тоест човечеството, чака Бога. Но дори ако наистина Бекет е целял това с тази игра на думи, аз мисля, че кой е Годо няма абсолютно никакво значение. Пиесата е съсредоточена върху чакането, върху процеса на чакането. Казано най-общо чакането се явява може би най-постоянното човешко състояние. Всички чакат, откакто свят светува, човечеството винаги е чакало нещо да се случи, нещо да стане, всеки чака своя Годо, който значи милиони неща и всъщност нищо не значи, защото нищо не може да промени. Бих казал, това е пиеса за промяната. Възможна ли е промяна? Има ли въобще промяна? Променя ли се нещо на този свят? Можем ли наистина да бъдем сигурни, че хората, които сме срещнали вчера, днес не са същите? В началото на пиесата Владимир и Естрагон хранят някаква абстрактна надежда, че Годо ще промени живота им като го направи по-добър, макар че никой никога не им е обещавал такава промяна. „Довечера ние сигурно ще спим при него, топло, сухо, с пълни стомаси върху сламата, струва си да се чака за такова нещо…“ Но по-късно изчезва и този смисъл на чакането на Годо, а Естрагон дори не си спомня да са имали сигурна среща с господин Годо. Така пиесата стига до идеята за неизменността на света и нещата. „Колкото повече нещата се променят, толкова повече остават същите“. Или: „Количеството на сълзите в света е постоянно. На всеки един, който започва да плаче, съответства друг, на друго място, който спира да плаче.“
Когато запитали самия Бекет за темата на „В очакване на Годо“, той посочил един пасаж на свети Августин: „Не се отчайвай. Единият от разбойниците беше спасен. Не си въобразявай. Единият от разбойниците беше проклет!“ Този пасаж се разисква от Естрагон и Владимир, за да ни покаже, че възможността за спасение е равна на възможността за гибел, тъй като единият от разбойниците, разпнати с Христос, ще отиде в рая, а другият в ада. Щом възможностите са равни, значи няма възможности. И въпреки това човечеството чака, защото колкото и нелогично и абсурдно да е чакането, то е даденост на човешката природа.
От чакането произтича и друга важна тема в пиесата. Това е самоубийството. Можем да го разглеждаме като причина за чакането и като резултата от чакането – нежеланието да се чака, нетърпението да се чака. „Хванати ръка за ръка, ние щяхме да се хвърлим от Айфеловата кула, едни между първите“. И това е единствената възможност да се прекъсне чакането – живота. За да открием другото заключение, че Естрагон и Владимир чакат по навик, както живеят по навик, както всичко съществува по навик.
Процесът на очакването е този, който ни дава най-ясната идея за протичането на времето. Ако ние сме в някакво друго, активно състояние, времето минава без да го забележим, но ако ние просто стоим и чакаме, това е нашата действителна среща с времето. Или най-общо казано „В очакване на Годо“ е пиеса за човека и времето.
Нелогичността на диалога, който двамата водят, всъщност не е нищо друго освен нелогичността на всички диалози, които водим. Нелогичността на намеренията и на действията е ясно олицетворение на онова, което е животът. Финалът на пиесата е изведен фантастично – Естрагон и Владимир решават и казват, че тръгват нанякъде, а остават по местата си без да се помръднат.
Невъзможно е в едно кратко предаване да се разгледа основно такава сложна, чисто философска пиеса, която категорично изразява отношението на автора към света. Приемливо за нас или неприемливо като концепция, ние наистина не можем да не оценим една форма на изкуство, която сама по себе си е съдържание. Владимир, Естрагон, Поцо, Лъки, момчето вестоносец са различните аспекти на едно и също аз, на чакащото аз. Азът, който може да бъде пратен в рая, и азът, който може да бъде продънен в ада.
Повърхностни критици наричат пиесата на Бекет песимистична, когато в действителност тя няма нищо общо с понятия като песимизъм и оптимизъм, защото времето не е нито песимистично, нито оптимистично. То просто тече.
Ето че сега стигаме и до друго недоумение. „В очакване на Годо“ се смята за най-ярък и типичен представител на „абсурдния театър“. Но кое е абсурдното? Нима нещо от това, което до този момент казах е абсурдно? Всички понятия и категории, с които пиесата работи, са реално съществуващи, а абсурдността на постъпките и думите на героите не е нищо друго освен демонстрация на дълбоко логична житейска мъдрост.
Естествено такава пиеса не може да бъде разглеждана от позицията на традиционния театър, който всъщност като че ли е по-близко до абсурда. И също така естествено такава пиеса не може да бъде по вкуса на хора, които живеят, за да лъжат, че Годо ще дойде, че ще промени света и че всичко ще бъде по мед и масло.
За мен пиесата на Самюъл Бекет е едно от най-проникновените откровения, до които съвременният човек се е домогнал. Тя е била поставена за първи път на 5 януари 1953 г. в Париж в малкия „театр дьо Бабилон“. От тогава насам пиесата обиколи почти целия цивилизован свят с изключение на страните, които „все още чакат Годо“ и бе видяна от милиони зрители. И тъкмо реални земни хора като затворниците от Сан Куентин, а не шепа интелектуалци оцениха дълбокия смисъл и художествено достойнство на пиесата. Нейният брилянтен език, тънка ирония и чудесна сценичност ни носят приятно-горчивия вкус на спомнянето, на сепването при мисълта, че единият от разбойниците ще бъде спасен, а другият – проклет.
Есето се публикува за първи път с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
