В началото на 90-те години на миналия век Швейцарското радио в Берн осъществи програма, насочена към журналисти от радиостанции в бившите социалистически страни. Така през 1994 г. получих възможност да бъде два месеца в Берн. Не зная дали някой е преглеждал фестивалния календар в Швейцария през август и септември, но когато го направих, изпаднах в тих възторг. Буквално навсякъде имаше нещо интересно, което да се чуе и види. Съставих си ясен и точен план кога, какво и кого мога да чуя. Разбира се, пропуснах много събития, но и това, на което получих възможност да присъствам, беше невероятно. Монтрьо, Гщаад, Женева, Люцерн, Берн, Лозана, Ньошател, Вербие и навсякъде по няколко концерта с някои от най-големите световни звезди – Ане Софи-Мутер, Морис Андре, Томас Алън и Сойле Исокоски в „Дон Жуан“, „Летящият холандец“, Раду Лупу, Сергей Накаряков, Марта Аргерич, Рикардо Шайи, Камерата „Лиси“. Когато събирах информацията, а тогава това ставаше само през списанията, за които имаше абонамент в БНР, не вярвах, че ще мога да видя всичко. Оказа се възможно и така преживях едно незабравимо швейцарско лято, за което още пазя най-топли спомени. Един от концертите в „Аудиториум Стравински“ в Монтрьо беше на Марта Аргерич. За мен той беше като шок, от който дълго време се отърсвах. Когато се върнах, прослушах много от записите ѝ и до днес продължавам да бъда нейна страстна почитателка. Тази година на 5 юни тя навърши 79 години. И когато директорът на Софийската филхармония Найден Тодоров обяви, че преговаря за нейното гостуване в София, започна моето очакване. Засега се надяваме това да се случи през пролетта. През всички тези години благодарение на международния музикален обмен ние в БНР непрекъснато сме излъчвали нейни записи от различни фестивали, както и много от издадените ѝ нови записи. За портрета на Марта Аргерич са използвани материали от списание „Класика“; „Вашингтон Пост“, Bachtrack.

Марта Аргерич е родена на 5 юни 1941 г. Родителите ѝ, чиито предци са от Каталония и Русия, се срещат в Аржентина. Още когато е на две години и половина, откриват гениалната ѝ музикалност. Тя може да повтори нещо, което е чула само веднъж. Така посвещават живота си на нея. Майка ѝ Хуанита е обсебена от таланта на дъщеря си и не пропуска да я представи на всеки гостуващ в града музикант, сред които цигуларят Йозеф Сигети, пианистът Валтер Гизекинг и разбира се, Фридрих Гулда, който е възхитен от таланта на момичето.

За да осигури образованието на детето, майката търси среща с Хуан Доминго Перон, президент на Аржентина, който през 1955 г. назначава съпруга ѝ в посолството във Виена. Фридрих Гулда е поканил Марта във Виена, за да ѝ преподава. Тя учи при него само осемнайсет месеца. През 1957 г., на шестнадесет години, тя печели конкурса „Бузони“ в Болцано, а само след две седмици и изпълнителския конкурс в Женева. На този конкурс цели осемнайсет години не е присъждана първа награда.

В следващите години организатори и продуценти трябва да свикнат със странностите ѝ. Тя отказва записи, отменя концерти, внезапно сменя програми и не може да бъде съдена, защото не подписва договори.

Има три брака и три дъщери. Първият е с композитора и диригент Робърт Чен, за когото се омъжва през 1963 г. Бракът им е краткотраен. Дъщеря ѝ Лида Чен Аргерич, родена през 1964 г., е виолистка. Вторият ѝ брак е с пианиста Стивън Ковачевич. Двамата са абсолютни противоположности. Той е подреден, всяка минута знае точно какво прави – закуска, пет часа свирене, обяд, тенис. Тя работи между 2 и 6 сутринта, говори непрекъснато по телефона, слуша радио, посреща приятели. Дъщеря им се казва Стефани Аргерич. Тя е авторка на интимен филм, портрет на своите родители.

От 1969 до 1973 г. Марта е омъжена за диригента Шарл Дютоа. На упреците му, че не е организирана, тя отговаря: „Вие швейцарците имате часовници, ние аржентинците – време“. Дъщеря им, Ани Дютоа, родена през 1970 г., прави ярка кариера като пианистка, актриса и продуцентка.

Марта Аргерич често участва в журита на конкурси, но никой не може да предвиди реакциите ѝ. През 1980 г. напуска конкурса „Шопен“, след като Иво Погорелич е елиминиран на втория тур. Освен това в Буенос Айрес се провежда конкурс на нейно име, а от 2002 г. и Проект „Марта Аргерич“ в Лугано, Швейцария, където тя представяше млади музиканти. За съжаление, поради оттегляне на спонсора, фестивалът вече е прекратен. На него изгряват звездите на Габриела Монтеро, Серджо Тиемпо, Роберто Карневале, Маурицио Валина, Полина Лешенко. От 1996 г. е главен художествен директор на фестивала Бепу в Япония. Президент е на международната пиано академия „Лаго ди Комо“. Живее в Брюксел, но и в Париж, в блока на Нелсон Фрейре в 16 арондисман. След 1990 г. изживява най-тежките моменти в живота си в битка с рака, но е излекувана.

Първите си записи прави за „Дойче грамофон“ през 1960 г. Издадени са отново преди време с нейно одобрение на диск, който включва Сонати №18 на Моцарт, №7 на Бетовен, №3 на Прокофиев, „Гаспар на нощта“ на Равел. Носителка е на четири награди Грами: 2000 г., за най-добро изпълнение на инструменталист солист с оркестър – Марта Арегич със СО на Монреал с диригент Шарл Дютоа изпълняват Концерт №1 на Прокофиев и Концерт №3 на Барток; 2005 г., за най-добро изпълнение на камерна музика – Марта Аргерич и Михаил Плетньов свирят сюита „Пепеляшка“ на Прокофиев за две пиана в аранжимент на Плетньов и „Майка ми гъската“ на Равел; 2006 г., за най-добро изпълнение на инструменталист солист с оркестър – Марта Аргерич с Камерния оркестър „Малер“ с диригент Клаудио Абадо изпълняват Концерти за пиано №2 и №3 на Бетовен.

В интервю тя споделя, че един от най-ярките ѝ детски спомени е Клаудио Арау, който свири Четвъртия концерт на Бетовен. Казва, че усетила ток да премива през тялото ѝ. „Все още ми се случва. Обичам Бетовен повече от всичко“. Повече от Прокофиев и Равел, които нарича свои „най-добри приятели“, или от Шуман, „който ме докосва толкова лично. Когато свиря някои пасажи наистина избликват сълзи“. Но веднага допълва, че не е специалистка по Бетовен и дори не е свирила повечето от сонатите му. Колкото до Концерт №4, толкова много го обича, че не го е изпълнявала нито веднъж пред публика.

Един от последните ѝ концерти е в Хамбург, на 25 юни 2020 г., в зала без публика заедно с цигуларя Рено Капюсон. Програмата е обявена на сайта на залата само половин час преди концерта. „Това беше 24-каратово съвършенство“, възкликва Марк Пулингер, редактор в Bachtrack. Двамата музиканти изпълняват Сонатата за цигулка и пиано №8 оп.30 на Бетовен, Соната в ла мажор от Цезар Франк. Аргерич свири и Третата клавирна соната на Шопен, която не е свирила пред публика поне двадесет и пет години. „Всяка нотка блестеше и се извиваше в каскади… Тя си позволяваше случайна усмивка и бегъл поглед към залата, сякаш се наслаждаваше на уединението… Чисто злато“.

Сред най-близките приятели на Аргерич са Миша Майски, Даниел Баренбойм, Гидон Кремер. Продължава да работи и с двамата си съпрузи – Стивън Ковачевич и Шарл Дютоа. Една от шеговитите истории, които се разказват за нея, е свързана с Гидон Кремер, когото попитали: „Не сте ли притеснен, когато свирите с Марта Аргерич, защото тя свири като мъж? – Не, никак – отвърнал той, защото сърцето ми е като на жена“.

„Само най-големите артисти са в състояние да поддържат свежестта на откритието с осмислена задълбоченост, казва Даниел Баренбойм. Марта Аргерич е една от тях. От самото начало тя не беше механичен виртуоз, загрижена само за сръчността и бързината. Тя усъвършенства и тях, разбира се, но въображението ѝ позволи да създаде изключителни по количество и качество клавирни интерпретации.“

Вкус към риска

„Тя не се променя. Освен че работи повече от преди (и се оплаква по-малко) – така Оливие Белами започва интервюто си с Марта Аргерич за сп. „Класика“. 

Обичате концерти, които излизат от утъпкания път.
Да, обичам изненади… И от мен самата….Нащрек съм за това, което става, което ми се случва. Но без уговорени проекти. Чакам… Обичам завоите и чакам какво ще дойде. Нуждая се от това. Движението не ми подхожда. Не съм много активна като цяло. 

Все пак тези октави! На 78!
Да… Винаги са ми казвали – от момента, в който започнах да свиря, че имам тези октави… изключителни. Свирех много бързо и наистина се надявам това да продължи… Въпреки че според лекаря ми съм загубила 10% от мускулите си. Страхувах се за октавите. Казвах си: „Какво ще правя?“ 

Свирите още по-добре от преди. Усъвършенствате се.
Да. Винаги съм следвала този път. Откакто съществувам. Когато слушам старите си записи, чувам още нещо – „язвителност”, повече метал и това ми харесва. Сега е по-заоблено, по-опаковано…

Цветовете и вътрешните гласове са по-изискани.
Да, възможно е. Винаги откривам нови идеи в творбите, които свиря отдавна. За щастие! Разнообразието в природата е изключително, не съществуват две еднакви неща… Ние хората сме странни: опитваме се едновременно да променим всичко и да запазим всичко.

Свиренето ви ми се струва по-естествено. Преди беше по-искрено, повече „Аргерич“, днес акцентът е върху творбата.
О, да. Но аз никога не съм била „артистът“, няма култ към личността ми. Ние не сме създатели, ние сме изпълнители. Трябва да си честен пред музиката. Тя стои по-високо от нас. Винаги съм смятала така. Може би по-рано съм го постигала по-трудно, отколкото днес. Фридрих Гулда казваше, че е интерпретатор фотограф, не художник. Може би моят апарат преди не е бил толкова добър, за да снимам като него, но това е било желанието ми. Никога не съм се приемала насериозно. 

Виждам тенденция артистът, който има успех, да се обявява „гениален“.
Да, много често употребяват думата гений. Има също опасност, когато имаш успех или от липса на време, да имитираш сам себе си. Слушаш се, възпроизвеждаш се… това е тенденция. И не е изключително нито за теб, нито за другите. Да откриеш свежестта, ето предизвикателството.

Това съзнателно или несъзнателно става?
Не зная. Когато свириш, имаш физическо усещане, не е като сън, реално е. Често си учуден от това, което правиш, от това, което излиза. Някои артисти не обичат случайността. Например Артуро Бенедети Микеланджели, когото безкрайно обичам, беше като скулптор. Когато изпълняваше някоя пиеса два пъти, тя звучеше по един и същи начин. Докато Хоровиц, когото също обожавам, никога не беше еднакъв… Това е въпрос на темперамент. И вкус към риска. Това винаги съм го притежавала.

Вие не сте за разделяне на жанровете?
Като цяло не обичам да разделям. Работя, за да добавям. Не обичам революцията. Предпочитам еволюцията. Да променяш, без да убиваш, без да отричаш, без да отхвърляш. Възможно е, нали? Не трябва да бъдеш догматик. Нека тези, които искат да бъдат такива, да бъдат. Това не ми пречи, но аз не мога.

Свирили сте с Мария Жоао Пиреш….
И беше много добре. Тя е много естествена, логична. Знае какво иска. Фантазията на Шуберт с нея беше най-добрата, която някога съм правила.

Кой води, когато свирите заедно?
Зависи.

Обичате ли да сте шеф?
Не, никога не съм била такъв тип. Напротив. Не съм много активна в контактите, както вече казах.

Предпочитате да следвате?
Адаптирам се по-точно и се доверявам на себе си. Обичам диалога без йерархия, без някой да командва. Това няма нищо общо с музиката, нито с приятелството.

Феминистка ли сте?
Така казва Хатия Буниатишвили. В едно интервю каза, че аз съм първата пианистка феминистка, но не зная какво точно значи това. Може би заради начина, по който действам, живея и свиря.

Смятате ли, че жените трябва да бъдат защитавани, защото са жени?
Ако са талантливи и ако са личности, да. Но не, защото са жени. Дъщерите ми твърдят, че не се разбирам с жени (смее се). Когато на някой конкурс се яви жена, винаги съм заинтригувана, защото се случва рядко. Във Виена едно момиче попита мен и Лилия Зилберщайн дали по-трудно се прави кариера, когато си жена. Аз не съм усетила. Лили също. Никога не съм имала проблем, че съм жена.

Обичахте ли конкурсите?
Никога не съм била в консерватория, така че за мен това беше начинът. И в музикално училище не съм била, вероятно това ми липсва. В повечето случаи майка ми ме записваше за участие в конкурси. Първият път беше, когато бях на шестнадесет.

Чувствате ли се различна?
Всеки е различен. Трудно ми е да говоря за себе си, сякаш става дума за някой друг. Ще кажете, че се измъквам… Всички описани с думи идеи изглеждат грешни. Затова обичам да експериментирам.

Имам чувството, че полагате големи усилия, за да изглеждате нормално.
А успявам ли, или не? Чух в едно интервю Кисин (още един, когото обожавам) да казва, че като дете се опитвал да бъде като другите до деня, в който прочел: „Ако не съм себе си, кой ще съм?“ (Хенри Дейвид Торо) И той решил да бъде себе си. Но това са илюзии, нали?

Трудно ли е да бъдеш Марта Аргерич?
Не, не (смее се).

Защо често сте в лошо настроение?
Смятате ли? Днес?

Не, днес не.
Много съм напрегната. Например не обичам да има хора в ложата ми десет минути преди да изляза на сцената. Има хора, които идват да ме видят, слагат дрехата си на стола, и то в момент, когато се подготвям… в последната минута. Аз не използвам времето като другите. Това е проблемът. А и съм много нетърпелива.

Впечатлителна ли сте?
Имах много сериозен вид, когато бях млада. Днес се смея много. По-рано често ме спираха на границата. Смятаха, че съм странна, може би имах вид на терористка. Днес вече не.

Когато някой непознат ви заглежда, какво си мислите? „Интересува се от мен“ или „това е меломан, който ме разпозна“.
Казват ми: „Вие сте Марта Аргерич, пианистката“. Отговарям: „Не, аз съм сестра ѝ, Мария“. Другото ми име е Мария, не е лъжа. В голям магазин в Япония две деца на десет и тринадесет години дойдоха при мен и това много ме зарадва. Не зная какво да кажа, когато чуя: „Обожавам ви“.

Щастлива ли сте?
В момента да. Не зная защо и въпреки умората. Щастлива съм, че съм жива. Бях тежко болна, но това е забравено. Изгубих много близки хора, брат ми, баща ми, майка ми и много приятели. Не се отчайвам, но това е част от живота, както се казва. Да мислиш за това, не си струва.

Когато сте щастлива, има ли причина?
Понякога да. Дъщеря ми Стефани веднъж ми каза: „Мамо, влюбена съм“. „А, добре! В кого?“ „В никого. Влюбена съм.“ Нещо подобно е, когато си щастлив. Ще бъде великолепно да изживеем безкрайното начало. Не смятате ли?

Чувствате ли се вечна?
Не. Имах подобно усещане до трийсетата си година. После е лудост.

Смятате ли, че има нещо след смъртта?
Ох… Видях покрай близките ми хора колко лесно се умира… Най-тежка е липсата… Завинаги… Може би има нещо. Убедена съм, че има успореден път, който не възприемаме. Че ще дойде момент, когато ще усетя това, което не разбирам в момента. Толкова съм нетърпелива да живея, толкова любопитна, струва ми се, че имаме още неща да откриваме тук, наблизо, които засега не виждаме.

Подобни мисли помагат ли ви за музиката?
Сигурно. Това е част от мен, а аз свиря…

Какво мислите за движението Me Too. Добре ли е, че се развързаха езиците, или има несправедливи обвинения?
Винаги има несправедливости. И гротескни неща, като разкрития за починали хора. Дъщерята на Ленард Бърнстейн каза, че баща ѝ я целувал по устата, когато била седем, осем годишна. Защо го казваш?

Стивън Ковачевич казва, че бихте били превъзходен правосъден министър.
Опитвам се да разбера. Един голям френски писател казва: „Да разбереш или да действаш? Трябва да избереш“.

Вие търсите да знаете пред това да действате.
Освен когато не е спешно.

Автовиктимизацията стана национален спорт.
Такова е времето. Един философ беше казал: „Всички искаме да се изкажем, но нямаме какво да кажем“. Лично аз обичам френския дух, критичната мисъл.

Винаги ще има послушни и хора, които са срещу общоприетите идеи, нали?
Майка ми казваше: „Не зная за какво говорите, но съм против“. Тя искаше да учи право, но не успя…

Страдате от клавирна мономания.
Искам да правя много неща. Бих искала да имам много време. Проблемът ми е времето. А ми остават определени години…

Казвате го кокетно…
Какво да кажа? Да плача? В Аржентина казват: „Опитът е гребен, даден на плешивите“. Ужасно е.

Истина е, че повтаряме грешките. Откакто ви познавам, сте все такава.
Какво да кажа! Че не обичам да работя? И все пак работя. Ростропович казваше, че това е финалният спринт преди големия скок. Ето… тази вечер трябва да работя. Утре хващам самолет за Аржентина, където свиря концерта на Шуман, който не съм свирила от февруари (2019). И първия на Чайковски… Трябва да се подготвя.

Как работите?
Когато мога. Трудно ми е. Трябваше да съм във ваканция. Усещам, необходимо ми е. Но не мога.

Дисциплинирана сте…
Не, наистина. Зависи къде съм, дали има инструмент, или не, има ли съседи, забранени часове. Ако се струпат много неща, се притеснявам.

Нови творби?
Скоро свирих Концерта за пиано и виолончело на Шчедрин (с Майски и Ярви – световна премиера в Люцерн)… и нямаше запис…

Дискът не зае ли прекалено голямо място в живота на музикантите?
Може би, но всички слушат дискове и сравняват. Това е нашият свят. Не можем да се абстрахираме от това.

Кое е по-важно – чувствителността или талантът, или интелигентността?
Не зная…всичко. Талантът е да постигаш много с малко. Да разбереш, да схванеш, да уловиш, да обединиш… Интелигентността е различна. Гениалността е да си измислиш неща, които никога не са правени. Трябват и физически качества. Добри рефлекси, това е част от таланта. Много талантливи хора не могат да бъдат на сцена заради нервната си система.

Преди изпитвахте сценична треска и въпреки това свирехте.
Да, беше преди. Нищо не можех да сторя. Имах двадесетгодишен приятел, който заради това спря да свири. Губеше 80% от възможностите си. Но можеш да намериш други занимания, по-добри от това да си на сцената.

Какво е сценичната треска? Страх от погледите.
Много е странно. Това е желанието да се приближиш до съвършенството и страхът, че няма да успееш. Погледите на другите върху теб…

Искате да се гордеете със себе си?
Не да се гордея. Може би човек се чувства отговорен, ако не успява.

Страх, че не сте на висотата на способностите, на възлаганите надежди?
Може би. Има изисквания. Вярвам в усилията. Някои мислят, че не е трудно да се развиеш, но според мен не е така.

Чувствате се отговорна за дарбата си.
Защо казвате това? Никой не знае каква е дарбата му. Дали е дар, резултат от усилие, или и двете? Вярвам, че дарбата е улеснение, което се развива с усилие. Някои хора не умеят да направят тази връзка и тръгват по грешен път.

Някои казват: талантливите правят това, което искат, геният прави това, което може.
О, харесва ми! Талантът избира, геният не избира…

Точно така. Ако трябва да изберете един композитор?
Невъзможно е да избереш само един композитор. Има един, който ме прави щастлива, когато го слушам, и това е Моцарт. То е като просветление. Прави ме щастлива.

Защо свирите само ранния Бетовен?
Свирила съм оп.101 някога. Но наистина не съм го работила много. Mea culpa.

Не сте ли работили всички негови сонати?
Не.

Невероятно е, че не сте била любопитна.
Да, знам. Любопитна съм за куп други неща, но не и за музиката. Да слушам – да, но не и да свиря. Нелсон (Фрейре) е различен. Обожава да разучава. Аз не. Ако съм сама, още по-малко. Необходим ми е стимул, някой, който да ми покаже нещо и да ме остави да го направя. Трудно ми е да започна.

Значи сте за колектива?
Никога не съм ходила на училище и явно то ми липсва. Вероятно затова винаги имам нужда от другите. А когато работя, чета разни неща или оставям радиото да работи. Какво значи това? Не знам.

Тежи ви самотата?
Понякога я обичам. Но за да започна да работя, ми трябва причина. Когато бях малка, майка ми се опитваше да свири на пианото, а аз я изблъсквах, за да свиря. Иначе нямах желание. Днес обичам да имам съседи, които свирят. Когато ги чуя, си казвам: „Да се хващам на работа!“ Това ме стимулира. Искам да „правя като“, не просто да правя.

Какво е най-голямото нещастие за вас?
Смъртта.

Вашата?
Също…

А музиката?
Това е мистерия като любовта, която ни кара да почувстваме това, което не можем да изкажем с думи, което не е възможно да обясним по друг начин, много силни неща, базисни. И ако я нямаше музиката, нямаше да бъдат изразени. 

Със съкращения. Превод Светлана Димитрова