Начало Идеи Актуално В очакване на осмия ден
Актуално

В очакване на осмия ден

3602

Днес, на осмия ден след Рождество Христово, Църквата чества Обрезание Господне, най-странния и трудно обясним от всички Господски празници. Срещат се Старото и Новото. Старото, тъй като по силата на хилядолетна традиция в осмия ден след раждането му всяко юдейско момче трябва да бъде обрязано (Изх. 4:25, Изх. 12:44). Защото Обрезанието е закон преди Закона, скрепен с белег завет между Бог и Авраам (Бит. 17:9–14); то символизира пълнотата на Божиите обещания. А капката кръв, пролята при ритуала, е предобраз не само на Христовото страдание, но и на вярата, че кръвта на мъчениците е семе, че е купел, в който се раждаме, и Голгота, на която умираме. С две думи, обрязването е предвуксване на тайнството, очакване на Кръщението и подготовка за него. Затова и гръцката дума за обрязване – περιτομη, още от времето на Септуагинта означава непорочност, избраност, чистота.

И ако позволите към двете думи да прибавя още една, обрезанието е и очакване на осмия невечерен ден; на деня, който не е от този свят и чиято светлина никога няма да залезе. То е денят, за който пее октоихът[1]. Неслучайно църковните гласове (запеви/напеви) са осем и неслучайно Осмият ден е денят на Истината. Обрезанието (и това не е метафора) събира в едно не само миналото и бъдещето, но и времето и Вечността. В нашия църковен език има хубава дума, показваща как това е възможно. Казваме „ныне“[2], и това означава „чак сега“, ала и „досега“, тоест онова „сега“, което е и спомен за миналото, и очакване на бъдното.

И тъй като на първи януари честваме един от най-великите църковни философи – св. Василий Велики, изяснил ни прекрасно мистическия смисъл на ветхозаветните предобрази, полезно би било днес да е и ден за равносметка. Най-малкото защото бъдещето, което очакваме, едва ли ще е много по-различно от миналото, което изпращаме.

Мисля, че винаги е било така. Поне от древни римски времена. Тогава – в същия този първи ден на януари – са чествали двуликия Янус, Ianus Geminus, отговорника за настъпването на утрешния ден. Стар като самото време, но и млад като деня, който ще се роди утре, Янус е изобразяван заедно с Матута, неродената богиня на утрешния ден, и Фортуна – богинята на неясния случай или на случайността. Редом с тях имало и трето божество – Pudicitia, но следвайки примера на Аврелий Августин, ще кажа, че няма да говоря за него, за да не смутя ушите ви.

Тогава – ще попитате вие – защо бе необходим този екскурс към езическата митология? Вероятно защото дълбоко във всеки от нас дреме езичник, мечтаещ чрез белезите от миналото да избегне бъдещи рани; езичник, който вижда колко случайно е всичко и как най-божествените реалности тук-и-сега са свързани с имената на Pudicitia. Защото (ще го отрече ли някой) и ние, подобно на древните, строим нейни олтари, вярвайки, че така ще съхраним духа на Благото. После се тюхкаме, не за друго, а за да си спомним, че първото и най-старо име на Фортуна е именно Тюхе, и ставаме двулични като Янус, понеже вече никой не знае къде свършват лицата ни и къде започват маските. Сякаш границата между тях е толкова смътна и неясна, че неслучайно старата латинска дума за човек – persona, има като първо и основно значение маска на трагически актьор. Ето защо са полезни митовете. Иначе как и откъде щяхме да знаем, че нашите трагедии са не друго, а кози песни? Та нали – плашливи и страстни – душите ни са като диви кози, така че какво по-естествено от това?

И като казах „естествено“, добре е да знаем, че през Новата 2022 година границите между естественото и противоестественото ще стават все по-неясни и все по-несигурни. Често, без да разбираме как и защо, ние ще ги прекрачваме и ще попадаме ту в „ничии земи“, ту в откровено вражески територии. Хубаво би било, ако намираме сили да се връщаме обратно. Да се опитаме да бъдем като митичния Одисей, който след дълго странстване между нимфи и циклопи намира пътя към родната Итака. Вярно е, че и тя, и той така са се променили, че вече никой никого не разпознава. И все пак, останал е белег, почти незабележима следа от рана. Точно тя прави Одисей реален и превръща живота му в поезия. Поне така (цитирам по памет) св. Василий Велики завършва словото си „Как да гледаме към старите елински книги“.

–––––––––––––––––––

[1] Самата дума означава точно това – осем гласа.
[2] Всъщност думата е гръцка – νυν.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display