Ден след конвергентния доклад за еврото пишман националистическите страсти доста напомнят фойерверк, който пуква, преди окончателно да угасне. Независимо от  всички читалищно приповдигнати призиви за „револуция“. И то не само при „възражданците“, но и при всевъзможните „мечове“ и „величия“, да не говорим за разните групички от запасни офицери със зелени чорапи, които също лелеят за властта „на всяка цена“ . 

Означава ли това, че в България има условия за държавен преврат? Още повече че (календарно) сме в очакване на 9 юни – матричната дата на българските преврати.  

В тази връзка се сещам за една важна книга, издадена през 30-те години на ХХ век в Париж от италианския писател Курцио Малапарте, която е посветена тъкмо на техниката на преврата (има я и в превод на български език). Малапарте не се занимава специално с България, но пък подробно анализира проблемите и недъзите на демокрацията. Ето как в неговите очи изглеждат предпоставките за преврата:

1) Всичко тръгва от кризата, когато гражданите започват да губят доверие в институциите и вече не се чувстват представени в парламента. Създава се критична ситуация, но властта не пада от само себе си, просто някой трябва да се реши да я грабне.

2) Народът сам никога не извършва преврат, нито пък революция. Събитията на улицата умело се насочват от група малобройни, решени на всичко лица, чиято стратегия трябва да е съвсем елементарна, за да бъде ефикасна.

3) За целта е необходимо първо да се създаде хаос – да се провокира общо недоволство – вследствие на корупционни скандали, политическо безочие или некомпетентност на властите – след което се преминава към обща стачка или други форми на размирици.

4) Извършват се „невидими маньоври“ – внедряват се малки групи тук и там. Общественото възмущение се надига и в даден момент група „спасители“ се заявяват, завземат мрежите за комуникация и обявяват властта за свалена. Остава само да се вземат мерки по „неутрализиране“ на дотогавашните властници (по възможност без много излишен шум).

Като се замисли човек, схемата е съвсем ясна, но Историята никога не се повтаря с copy-paste. А всякакви аналогии в момента биха изглеждали доста пресилени.

И сега към 9 юни. За да не се изгубим из дебрите на историята, предлагам да следваме стъпките на истинския Вергилий в историята на българските преврати. Сещате ли се за кого говоря? За Димо Казасов, разбира се, в случая чрез емблематичната му книга „В тъмнините на заговора. Из дневника на един журналист” (София, 1925 г.).

Сами преценете аналогиите между някога и сега:

Дружбашите наследиха комфорта на предишната политическа власт. Те се оказаха в центъра на един пълен със съблазни мир, който им замая главите и ги направи неспособни да се владеят. Те не знаеха що да правят с властта и я поставиха в услуга на безчинството. Чужди на усилията, с които българската политическа демокрация извоюва свободите и правата си, те ги пилееха с чудовищно лекомислие… Мания за величие, мечти за безотговорна власт, жажда за злато – нима всичко това, което държеше в плен целия щаб на Стамболийски, не ни напомня психологическото състояние на римските вождове от навечерието на историческите граждански войни.

Казасов е от групата, която начело с Александър Цанков замисля преврата поне година преди 9 юни. Ала нещата се забавят, тъй като на 30 април има избори. Как минават те?

Вчерашният избор мина вяло, при обща апатия и слабо участие на избирателите. 
На безсилието са свойствени героичната поза и гръмката дума.
Да се напусне парламентът?
Защо? За да се пренесе борбата вън?
Къде?
Вероятно на улицата?
Това е популярно, защото внася кръв в жилите на безсилието и упойва като хашиш всеки, който търси почивка от грозната действителност в сънливите видения на възбуденото въображение.
Улицата? Днес парламентът може да е само тояжка в ръцете на опозицията. Но тая тояжка не бива да се захвърля само защото на някого се е присънило, че бойкотът ще изиграе ролята на парабел.

Както виждате, нещата никога не се повтарят напълно.

Остава обаче улицата. А тя, по схемата на Малапарте, може да бъде ръководена и насочвана (и от едната, и от другата страна – термини като „ляво“ и „дясно“ тук не играят роля).

Поглеждам в календара и установявам, че тази година 9 юни се пада в понеделник. Ден, в който гражданите вяло се отправят към първия си работен ден за седмицата, а прогнозите сочат подобрение на времето.

Следователно този 9 юни най-вероятно ще започне като „спокоен и тих ден“, както някога го описва и Димо Казасов. И най-вероятно, дори да избухнат някакви протести, те ще отшумят и отминат. Което не означава, че група мотивирани „пишман граждани“, решени на всичко, не гледат втренчено към властта. Задачата си остава. Просто средствата са други. 

В тази връзка се изкушавам да припомня на „възражданци“, обзети от читалищен плам, за едно тълкуване, което Вазов прави в повестта „Чичовци“ (не е зле да се чете класиката!). Там героят Мирончо, 44-годишен хубавеляк и доморасъл философ, развива цяла теория за значението на това от коя страна виси пискюлът (на шапката). Отдире (сиреч отзад) означава „лъжовен свят“, отпред – N’am grigea de nimani („нямам грижа от нищо“ на влашки), а отстрани (по логиката на днешната политическа конюнктура – „няма файда от кахър“).

Превод за по-младите поколения: „Все тая“. Още един 9 юни в историята.