На 17 януари се навършват 37 години от смъртта на Атанас Далчев. Публикуваме отново есето на Георги Марков, прочетено по Дойче веле дни след кончината на поета на 17 януари 1978 г.
На 18 януари тази година бе съобщено, че е починал на 73 години Атанас Далчев, поетът, който в продължение на половин век заемаше безспорно и своеобразно място в българската литература.
Той беше роден поет, чиято поезия беше вярна връзка между него и действителността. В двайсетте и трийсетте години, когато българската поезия плуваше по небето на символизма, Атанас Далчев беше поетът, който задържа музата си близо до земята, до реалностите на живота и хората. Вместо красивите, дълги въздишки на изтезавани от себе си души, той ни предложи проникновено взиране в истината на живота. Вместо разкрасени, натруфени фрази, пълни с чувства за чувствата, Далчев ни дари мъдрост и чувствителност. Критиците, които изглежда съществуват единствено за да наричат нещата това, което не са, обявиха поезията му за „предметна поезия“, без да видят, че нейната предметност беше всъщност нейната вярност към живота.
Двайсетгодишният Далчев написа през 1923 година такова силно стихотворение като „Старите моми“, в което сякаш е декларирана голямата дарба и своеобразие на поета. Колко чуден е първият куплет:
Ръцете бавно се протягат
и пее старият чекрък,
през сухите и тънки пръсти
се точат нишки от коприна
като лъчи през сухи клони
въз пуста есенна градина:
то старите моми безстрастно
предат, насядали във кръг.
Атанас Далчев беше естествен родственик на всички големи български поети. Над всички той обожаваше Ботев – заради силата и верността на чувството, той бе намерил в поезията на Яворов „съмнението и мисълта, която непрестанно дълбае и не може да се успокои върху нищо“. Той се възхищаваше от езиковото богатство на Вазов и не можеше да си представи българския език без него. Той се прекланяше пред философската монолитност на Пенчо Славейков и смяташе, че в пейзажната лирика и баладите Кирил Христов няма равен на себе си. Възразявайки смело и остро срещу опростителското отношение на комунистическия режим спрямо големи явления в българската литература, Далчев буквално писа:
„Странно е отношението на нашите критици и писатели към Кирил Христов. Ето, петнадесет години как той е преследван и гонен от нашата литература, дето – нрави ли се това някому или не – той заема едно от първите места. Трябва човекът действително да е бил много калпав и заядлив, за да го мразят и досега тъй яростно и да му отказват тъй упорито това място. Но иде едно ново поколение, което, не познавайки човека, ще види поета в целия му ръст. И аз въпреки обичта си към Яворовата поезия, съм почти готов да се съглася с моя приятел Радой Ралин, който го поставя над Яворов. Ех, може би не по-голям, но поне равностоен…“
Но този протест на Далчев в защита на един голям български поет, поставен под идеологически похлупак, вероятно отразява и собственото положение на Далчев, който също дълги години е под похлупак. Та как си представяте съжителството между мъртво родените схеми на социалистическия реализъм или комерческата конюнктурност на литературстващи чиновници, или поезия от сапунени мехури, пълни с вулгарен политически патос и един истински поет, който въздигна в мото на цялото си творчество класическия стих на Кийтс:
Красотата е истина,
истината – красота.
Далчев категорично възразява срещу мнението на Гео Милев, че Яворов изразил в стиховете си не своите лични страдания, а страданията на цялото българско племе. Той казва:
„Наопаки, аз мисля, че така безкрайно може да скърби и да страда само отделната личност, която се ражда през вековете веднъж на света, за да изчезне тутакси във времето завинаги, но не и колективът, в чието битие страданието, колкото и голямо да е то, е само едно събитие. Категорията на трагичното е индивидуалното“.
Атанас Далчев се бори за запазване красотата и чистотата на българския език. Той тежко понесе издевателството на режима, който за да удовлетвори собствената си простащина и неграмотност, въведе правопис, унищожаващ вековна оригиналност. В една своя реч поетът каза:
„У нас грижи за езика не съществуват. Нашият интелигент приказва български много по-лошо от селянина. Той има преди всичко отвратително произношение. Чуйте го само, като произнася „четат“, „града“ или „спят“. Пази Боже, ако го поправите, той ще ви приведе хиляди филологически аргументи в защита на своето езиково варварство без да подозира, че най-големият аргумент е против него – красотата на езика. Докато французите ревниво различават в езика си пет или шест „е“, ние не искаме да правим разлика между едно „я“ и едно „ю“, между едно ясно „а“ и едно тъмно „а“, което се приближава до звука „ъ“. Това осакатено произношение, поддържано от правописа, се насажда усилено в училищата и ако продължава така скоро в България ще говорят хубав български език само неграмотните“.
По-голямата част от своята поезия Далчев написа преди войната. След цикъла „Прозорец“ дойде „Пръстен“, после „Съдба“, „Париж“, „Ангелът на Шартър“.
Презирайки формализма в поезията, Далчев показваше дълбоко разбиране на формата. Той намираше еднакво логически оправдания, както за римата, така и за свободния стих. Той беше този, който писа: „Поезията умира от много музика“.
И още:
„За поетите думата освен значение е особено съчетание от звуци, има особена дължина и тежест, съдържа особена багра, носи особена атмосфера. Поради това за поетите не съществуват синоними, всяка дума е незаменима. Те я виждат, чуват, опипват и усещат. Който няма това сетиво, ако щете материално отношение към нея, той не е поет“.
Верен на традицията на голямата българска литература Атанас Далчев прекара целия си живот в тясна и най-плодотворна връзка със съкровищницата на световната поезия и литература. Той беше един от най-добрите преводачи, които България някога е имала. Отворете стария превод на Монтен, издание на библиотека „Безсмъртни мисли“, и вие ще почувствате българския еквивалент на френската реч. Пренебрегвайки идеологическите норми и конюнктурни изисквания, Атанас Далчев отстояваше любовта си към автори и произведения като с това допринасяше много за духовното образование на българските читатели. Чудни са преводите му на Шарл Бодлер, на Фридрих Хьолдерлин, Марина Цветаева и други. Във връзка с тенденциозната неграмотност на някои днешни български писатели, той веднъж отбеляза: „Най-книжно е творчеството тъкмо на ония писатели, които са чели най-малко“.
От всичко казано дотук може да се заключи, че от цялото поколение български поети, които доживяха наши дни, Атанас Далчев беше най-верният на себе си.
Нито за момент той не позволи на лепкавия фалш на епохата да проникне в свещеното му лоно. Нито за миг той не се ангажира с идеологическа търговия, с евтини делнични успехи. Той не написа нищо, с което да се възхити, преклони или подмаже на една власт, която беше враг на цялото му артистично кредо. Тъкмо затова стиховете му след войната бяха твърде редки, като че той се затвори в себе си и в своя непосредствен верен кръг.
„Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише!“, отбелязва Далчев в своите фрагменти.
От една страна, за разлика от по-възрастните български писатели, Далчев запази много свежо и активно отношение към действителността. Той обичаше и се заобикаляше с млади поети и писатели, които пък намираха в него може би най-липсващите днес в България качества на една личност – достойнство и мъдрост. От друга страна Далчев изразяваше нескрито презрение към официалната писателска общност, към казионщината, създадена от режима. Той нерядко жигосваше пишещите търговци:
„Някои наши писатели биха могли да оставят име в литературата ни – ако пишеха по-малко.“
„Всички писатели желаят да бъдат харесвани, само че за някои от тях е важно и това – кой ги харесва!“
„На писателите, които се обявяват срещу сивата литература – предлагам да не я пишат.“
„На една трапеза, дето всички са пияни, трезвеният е, няма съмнение, един неприятен свидетел.“
Отношението на Атанас Далчев към такава действителност роди малко стихове, но много „фрагменти“. Тъкмо в тези Фрагменти Далчев отрази съвременността по силен и необикновен начин. От тях вие можете да научите за днешна България повече от дузина дебели романи събрани заедно. Защото това са чувствителните наблюдения на мислещ човек, който дири истината.
„Аз не съчинявам – писа Далчев – не гоня мислите си по белия лист с перо в ръката, а ги оставям сами да се развиват у мене. Така живея с тях месеци и дори години. Понякога съвсем ги изоставям или по-точно, те ме изоставят. Аз не пиша, само записвам.“
И той записваше с точност, с непреднамерено остроумие, с почти инстинктивен усет за красота. Светът около Далчев е това, което е. Красотата е заложена вътре, в самите неща и техните отношения. Необходими са очи, за да се види. Далчевото общуване със света е диалог, в който чувството на поета не деформира нищо, мисълта му не преиначава, философията му не загрозява – сякаш поет и свят се знаят много добре.
Чуйте само тези два реда:
„Лято. Минал е сенокосът. Купите сено стоят като копчета по жълтозелената дреха на ливадата.“
Преди повече от година в едно от тези предавания по „Дойче веле“, аз изразих възхищението си от красотата във фрагментите на Далчев. Ония, които са ги чели, едва ли някога ще забравят фрагмента Родопите с туркинята, хурката, бялата нишка на пътя и прииждащите зелени хълмове. Ако някой не знае България, Далчев ще му даде вярно чувство за нея.
Днес мога да кажа, че прелиствайки отново и отново тези фрагменти, тази странна форма на поезия в проза, виждам, че главното в тях е истината. А нали истината е красота!
Всеки разбира, че Атанас Далчев нямаше нищо общо с онези, които го отрекоха, а след това кокетирайки с естествения му авторитет и популярност му дадоха титли и ордени, които той никога не бе искал. Човек изпитва твърде странно чувство, като чете официалния некролог в „Работническо дело“, подписан от хора, които никога не са ценили, разбирали и дори чели Далчев. Още по-странното е, че в този некролог на Далчев са приписани черти, които той никога не е притежавал.
За него и за тях България е две напълно различни страни, с различен език, различни нрави, различно население и дори различна природа. И ако искате да се убедите в това, прочетете чудесното стихотворение на Далчев, което той написа през 1965 година и което се казва „Към родината“:
Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.
И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.
Да търси, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
