0
2351

В памет на Гергина Тончева

Тя беше на първо място учител. Неслучайно за мнозина, дори без да са я познавали лично, името ѝ отдавна се е превърнало е символ на българското училище. Тя имаше съзнание за мисията на образованието, което изгражда, надгражда и променя хората, независимо колко трудни са времената, в които им се е случило да живеят. Много пъти съм я чувал да се позовава на делото и ентусиазма на възрожденските даскали, в чиято чест бе решила да води часове по „Любословие“, възникнали за първи път през 80-те години на ХХ в. в ръководената от нея Класическа гимназия, каквито не съм чул да е имало някога и някъде другаде.

Гергина Тончева имаше съзнание за мисията си – завръщането на класическото образование в България (латински, старогръцки, старобългарски) след десетилетното заличаване на тези езици поради идеологическа слепота. Тя успя в това си дело и остави след себе си хиляди „класици“.

Всички ние, нейните ученици, в това число и аз, днес не можем да не сведем глава в нейна памет и в знак на признателност.

В десетилетието преди голямата промяна през 1989 г. Класическата гимназия – както за по-кратко всички наричаха Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин Кирил Философ“ – бе не само място на знанието, но и място на свободата. Истинска „Res publica“, в която не само учехме латински, старогръцки, история или култура, а ученици и учители (повечето от тях и университетски преподаватели) дискутираха помежду си, задаваха се въпроси и се получаваха компетентни отговори. И до днес първите випуски си спомнят легендарните часове на Богдан Богданов или Красимир Банев, на Димитър Попов и Георги Бакалов, на Анна Николова, Огнян Радев, Стамена Димова, Христо Тодоров и още много други. Всичко това обаче не би било възможно без Гергина Тончева, която като директор създаде тази интелектуална атмосфера, този дух на откритост и честност.

Само тя си знае, въпреки подкрепата на проф. Александър Фол като министър на образованието по онова време, как Класическата гимназия оцеля във всичките си митарства. От създаването си на 10 октомври 1977 г. НГДЕК смени поне 5–6 сгради, винаги гонена от „съседите“ и винаги обичана от учениците си. Сещам се, че съм кандидатствал на едно място, държал съм изпити на друго, за да се озовем през 1980 г. в сградата на 12-о училище на ул. „цар Иван Асен II“. Без учебници по история, с помагала по латински и гръцки, отпечатани на циклостил, с вечен недостиг на стаи (поради съседството) и часове по философия, провеждани от Христо Тодоров на пейките в Борисовата градина. За да се стигне и до „заточаването“ на Класическата на ул. „Баба“ в кв. „Модерно предградие“, което за класически лицей, интегриран със Софийския университет, бе наистина пагубно. И едва с появата на Корпус 2 на ул. „Св. св. Кирил и Методий“ днешната Класическа гимназия вече има шанс да поеме в по-благоприятна посока.

Но духът на образованието и неговата сила идват от хората, не от зданията. И голямото „класическо дело“ на Георгина Тончева е свидетелство за това. Както и голямото „семейство от класици“, разсеяло се по цял свят.

За мен обаче голямото постижение на Класическата гимназия, особено във време на несвобода, бе не само задълбоченото хуманитарно образование, но и развиването на критическо мислене, освободено от идеологическите клишета.

И тук заслугата на Гергина Тончева е огромна и безспорна.

Тя беше родéн учител. Можеше да е строга и същевременно много търпима към неизбежните младежки лудории.

И днес недоумявам как нашият випуск’ 85 се измъкна сух от водата, след като през 1983 г. (!) ни скимна да обявим „стачка“ и един петък следобед просто духнахме от училище, недоволствайки заради неуредици в училищната програма. Или просто ни се искаше „героично“ да избягаме. 

За такива неща навремето просто изключваха. А с нас директорката проведе дълъг разговор, изслуша ни, нахока ни от сърце. „Мама Тончева“ безпрекословно заяви, че ако не се справяме и нямаме съответните интелектуални качества, редно е да си потърсим „обикновено“ училище. После ни „опрости“. Разминахме се дори без намалено поведение.

Никой от моя випуск няма да забрави това.

Както не бива да забравяме и за легендарното ѝ участие в една „Всяка неделя“, когато във времената на т.нар. Възродителен процес, тя в привичния си открит стил зададе следния реторичен въпрос: нима една държава, в която учителите получават по-малко полицаите, не е полицейска държава?

Кеворкян просто зяпна и не отговори нищо. Последваха „заклеймяващи статии“ в официозната преса.

Не се сещам друг да се е осмелил да изрече подобно нещо по държавната телевизия във времето на „реалния социализъм“!

Не съм чувал и Гергина Тончева да си е приписвала това участие като политическа заслуга.

И след 1989 г. тя продължи да прави онова, в което беше призванието ѝ – да бъде учител.

Един от онези големи учители, на които дължим любов и признание.

Вечна ѝ памет!

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЕдин рационален аргумент за Създателя на света
Следваща статияПогазването на нормата