На 78 години в Париж почина Наталия Горбаневска – поет, преводач, правозащитник, една от легендите на дисидентското движение в някогашния СССР. Тя е сред малцината участници в демонстрацията на Червения площад на 25 август 1968 г. срещу нахлуването на съветските войски в Чехословакия. След което е арестувана, а през април 1970 г. с диагноза „бавнопротичаща шизофрения“ е затворена в психиатрична болница от затворнически тип, където я държат до февруари 1972 г. През 1975 г. след силен международен натиск съветските власти разрешават на Горбаневска да емигрира. Тя се установява в Париж, започва работа в сп. „Континент“ и в. „Русская мысль“.
Имах шанса да се срещна с нея в скромното й парижко жилище на ул. „Робер Линде“ в края на 90-те години. Позвъних, вратата се отвори, и направо не можах да повярвам, че тази дребна, крехка на вид жена, която толкова радушно ме гледаше през очилата със силен диоптър, е тъкмо непоколебимата дисидентка, за която бях чел толкова много – жената, зарязала детската количка с невръстния си син Ярослав на Червения площад, за да се присъедини към групата, вдигнала транспаранта „За вашата и нашата свобода“. „Всички ние бяхме толкова различни“ – неспирно повтаряше тя, търсейки по лавиците на претрупания с книги хол един или друг брой на самиздатската „Хроника на текущите събития“. Сетне с усмивка ми цитира думите на близкия си приятел Владимир Буковски, че само западната преса е могла да подведе под едно толкова общо понятие като „дисидентство“ вечните руски различия. На раздяла Наталия Евгениевна ми подари стихосбирката си „Набор“, в която имаше стихове в памет на Бродски, като внезапно си спомни, че той е бил коректор и на първата й книга със стихове, издадена в „Ардис“ (САЩ). Обаче стихосбирката бе пълна с грешки, усмихна се тя, а после с внезапна сериозност отсече: „Бродски не беше длъжен да бъде добър коректор“. В нейна памет предлагам част от този разговор, публикуван в сп. „Демократически преглед“ през 2001 г.
Наталия Евгениевна, със сгромолясването на комунистическите режими дойде и краят на дисидентството. В своя статия-равносметка, публикувана преди време в „Монд“, един от известните съветски дисиденти, вашият приятел Владимир Буковски, дори ви нарече „излишните хора“, имайки предвид, че бяхте изтласкани на заден план в посткомунистическата епоха. Но преди да поговорим по темата „дисидентите и властта“, нека се опитаме да дадем отговор на въпроса какво представляваше дисидентството?
Знаете ли, никак не обичам думата „дисидентство“. Първо, ние никога не сме се определяли по този начин. Това название в края на краищата ни дадоха чуждестранните кореспонденти. Може би защото терминът „правозащитници“ не може да се преведе с една дума. А да се говори за „защитници на правата на човека“ е прекалено тромаво в който и да е език. И те започнаха да използват думата „дисиденти“.
Какво точно се разбираше под „дисиденти“? Питам ви, защото в България се разгоря истинска полемика около съставянето на речник на дисидентите?
Исторически погледнато, „дисидентите“ са разколници. Така някога в Англия са наричали отцепниците от официалната църква. В този смисъл излиза, че това са хората, отцепили се от режима, значи дисиденти могат да бъдат наричани и бившите комунисти. Но по-младото поколение, което в голямата си част никога не е било комунистическо (ако не се брои пионерското детство и комсомолската младост), бе много по-различно. Затова, да го наречем „дисидентско“, е някак нелепо. Сега обаче този термин е придобил популярност и всички наричат себе си дисиденти. И все пак, когато започне някакъв разговор и се каже: дисидентите са такива или онакива (без значение – добри или лоши), аз винаги отговарям, че не съм дисидентка. Аз съм Наталия Горбаневска. Имам си свой живот и наистина голяма част от този живот заема моето участие в правозащитното движение. И още по-голяма – участието в самиздатското движение. Дори смятам, че моят принос в самиздата е по-голям, отколкото като правозащитник, макар и в двете да участваха немалко хора. Ще отбележа, че двете движения не съвпадаха. И тъкмо като самиздатчик станах участник и в правозащитното движение – имам предвид „Хроника на текущите събития“. Струва ми се, че това е най-важното нещо, което съм успяла да направя и което в някакъв смисъл започнах сама, макар и с помощта на приятели. За него мнозина около мен твърдяха, че е нужно и че трябва да се направи. Но никой не запретна ръкави и не се нагърби. А точно тогава аз бях в отпуск по майчинство, не ходех на работа и имах свободно време. Така на 30 април 1968 г. подготвих първия брой на „Хроника на текущите събития“, а на 14 май родих сина си…
Искам обаче да ви върна към друго важно събитие от вашия живот – на 25 август 1968 г. вие сте сред малцината, които дръзнаха да протестират – и то на Червения площад – срещу нахлуването на съветските войски в Чехословакия. Режимът ви отвърна с репресии, обяви ви за невменяеми, затвори ви в психиатрии, световната преса пък ви провъзгласи за герои. Как три десетилетия по-късно си спомняте тези събития?
На Червения площад наистина излязохме само седем, осем или девет човека според различните преброявания. Всъщност, когато ни арестуваха, някак си прикрихме осмия участник в демонстрацията – Таня Баева. Всички ние, поради посипалия се град от удари, решихме да седнем на земята, а когато ни прибираха, тя е била станала, опитвайки се да намери кърпа, за да избърше кръвта от лицето на Витя Файнберг. И вече в милицията попита Лариса Богораз: „Може би да не казвам, че съм била с вас?“ Лариса веднага отвърна: „Разбира се, не трябва“. Така, със задна дата, демонстрантите намаляха.
Идеята за демонстрацията възникна спонтанно, след като танковете влязоха в Прага. Тогава в кръговете на новосъздалото се правозащитно движение се заговори, че трябва да намерим някаква форма на протест, защото срамът тегне над всички нас. В уговорения ден и час на площада се оказахме само осем души. За подготвения протест явно е било информиран КГБ, защото когато разпънахме лозунгите и седнахме на земята, изневиделица от всички страни върху нас се нахвърлиха цивилни, които започнаха да ни бият и да крещят, че сме провокатори.
Решението за протеста беше взето стихийно, само се договорихме помежду си. Всеки имаше пълната свобода да се откаже дори в последния момент, защото знаехме какво ни чака. Самата аз отидох не защото мислех, че присъствието на още един човек е решаващо: все едно беше дали ще бъдем шест или осем човека. Отидох, защото просто чувствах, че не мога иначе, макар тогава да имах две съвсем малки деца. По природа не съм човек, склонен към демонстрации, никога не ходех край паметника на Маяковски, когато неформалните групи четяха стихове, рядко ходех и на Пушкинския площад. Но този път ситуацията беше различна, просто почувствах, че не мога да не отида. Чувствахме се омерзени от потъпкването на надеждите, от военната инвазия и искахме да поставим разграничителна линия между себе си и режима. Основното усещане беше срам, но то беше и едно напълно индивидуално чувство.
Когато говорим за възникването на „дисидентството“ – простете, че използвам този термин, как все пак да си обясним, че съпротивата срещу режима внезапно бликна в края на 60-те години?
Не може да се каже, че всичко това стана внезапно. Трябва да отбележа, че в една или друга форма – като умонастроение или под формата на домашни разговори – вътрешната духовна и нравствена съпротива никога не е преставала. Сега за пореден път препрочитам книгата на Лидия Чуковска „Записки за Ана Ахматова“ и се убеждавам в това. „Реквиемът“ на Ахматова е писан между 1935-1940 г. Същото е с повестта на Лидия Чуковска „София Петровна“ – през 1938 г. Тези форми са нещо повече от полушепотни разговори или бележки, писани, за да се избегне опасността от подслушване. Съпротивата никога не е прекъсвала. Просто тя набра сила, когато всичко престана да бъде толкова страшно и спряха да разстрелват, когато в периода на първото и второто хрушчовско размразяване в печата започна да се промъква информация. Естествено, всичко тутакси прехвърли рамките на разрешеното. Нека вземем за пример същата тази „Хроника на текущите събития“. Тя се превърна в първото широко известно самиздатско събитие. Първите броеве се появиха във времето, когато все още не се бяха ожесточили репресиите. Всъщност това беше първият самиздатски информационен бюлетин, посветен на конкретни нарушения на правата на човека в СССР и на защитата на тези права. Разбира се, „Хрониката…“ имаше своите предшественици.
За тях малко се знае, бихте ли разказали по-подробно?
Още през 1956 г. в Ленинград е действала групата на Револт Пименов и на неговите съмишленици, всички година по-късно са били арестувани. Те са започнали да издават значително по-политизиран информационен бюлетин, превеждайки статии от полските и югославските вестници, тъй като там все пак е имало повече информация, отколкото в съветските издания. Преди „Хрониката…“ имаше и други самиздатски списания – например „Синтаксис“ на Александър Гинзбург, едно чисто поетическо списание. Не трябва да пропускаме и първата версия на сп. „Феникс“, издавано от Юрий Галансков, Кузнецов и Осипов, също с поезия. Изобщо първите списания бяха по-скоро литературни. След това през 1966 г., когато Галансков успя да издаде първия и единствен брой на „Феникс 66“, който практически се превърна в алманах, там вече освен стихове, проза и публицистика, имаше и много материали за нарушенията на човешките права и на религиозните права на вярващите. Тъй че „Хрониката…“ имаше своите предшественици, съществуваха отделни самиздатски документи и трябва да се подчертае, че израсна от истински бум на такива. Отначало се появиха документите по делото на Синявски и Даниел заедно с много отворени писма, а после Александър Гинзбург състави цяла „Бяла книга“ за този процес, за което и го вкараха в затвора. А след това около процеса на Гинзбург и Галансков се появи огромно количество писма. Хората като цяло спряха да се страхуват. Авторите на писма по процеса на Синявски и Даниел почти не бяха подло жени на преследване. Преди това се считаше, че подобни писма могат да бъдат подписвани единствено от знаменитости, а изведнъж се видяха подписите и на най-обикновени хора като мен. Не трябва да пропускаме и друг много важен източник на „Хрониката…“, книгата на Анатолий Марченко „Моите показания“. За лагерите преди хрушчовската епоха всички научихме от книгата „Един ден на Иван Денисович“. Всеки от нас знаеше за някакъв отделен случай, за хора в лагерите. Ала преди процеса на Синявски ни се струваше, че там са затворени не повече от неколкостотин души. Бяхме чували някои имена, а се оказаха хиляди. Тъй че за пръв път Анатолий Марченко представи картината на следсталинските лагери.
Как събирахте данни за „Хрониката…“, нали режимът е упражнявал наказателната си практика в абсолютна секретност?
Заехме се с проучвания, започнахме да търсим хора от лагерите. Лариса Богораз състави анкета, с която се обръщахме към бившите политзатворници. Целта беше явно или анонимно да разкажат в какви лагери са били, как се е втвърдявал режимът (понеже след 1962 г. той значително се влоши). Разпитахме за лагерните наказания, за затворническия порцион, за съвсем конкретни неща. Освен това се организира и помощ за политическите затворници, установихме връзка с техните семейства. Жените се връщаха от свиждане в лагерите и носеха нови сведения за това какво се случва там, даваха ни нови и по-рано неизвестни имена.
Всичко това по някакъв начин започна да попада в „Хроника на текущите събития“. Сега не си спомням съвсем точно, но ми се струва, че през есента на 1968 г. успяхме да публикуваме макар и не пълен, но все пак списък на затворниците в зоната с особен режим на Мордовските лагери, за които дотогава се знаеше твърде малко. Просто през цялото време непрекъснато получавахме сведения за гладни стачки в лагерите. И положението на политическите затворници много ни безпокоеше. Още в първия брой на „Хрониката“ – макар че той още не беше подреден като следващите, вече се очертаваше нейната сетнешна структура, цялата върху вече формиралата се основа на самиздата, тоест политическите процеси, извънсъдебните политически преследвания, положението на политическите затворници, самиздатски документи. По-нататък тези рубрики се раздробяваха, но като цяло тези бяха основните теми.
И когато казвам, че сама започнах да се занимавам с това, трябва да уточня, че практически започнах сама… Просто седнах на пишещата машина и записах каквото вече ни беше известно. По-рано, през април направих цяло пътуване по маршрута Ленинград – Тарту – Рига – Вилнюс и в Ленинград се озовах тъкмо за приключването на няколко политически процеса, та тутакси се сдобих с данни, дори се срещнах с двама свидетели. В Тарту се запознах с Мартен Никлус – бивш, а впоследствие и бъдещ политически затворник, с когото се сприятелихме, той ми даде сведения за Владимирския затвор и някои от лагерите. Знаех името му, понеже Толя Марченко беше писал за него. Във Вилнюс се срещнах с други бивши политически затворници. Така че част от информацията събрах са ма, други сведения се стичаха при нас по разни канали, а аз ги обработвах. Ето как издадох първия брой на „Хроника на текущите събития“, който обаче съвсем не изникна на пусто място. Аз бях редактор на „Хрониката…“ от първия до десетия брой, не работих до края на третия, защото се готвех за демонстрацията на Червения площад и не знаех дали ще се върна от нея. Затова предадох готовите материали, които обработиха без мен покойните Пьотр Якир и Иля Габай, Юлий Ким. И не успях да довърша десетия, което стори вместо мен Якир.
Кога решихте да обявите война на съветския строй? И коя беше първата ви стъпка, преди „Хрониката…“?
Всичко тръгна с вълната на протестните писма. Тогава Павел Литвинов и Лариса Богораз съставиха своето знаменито обръщение към световната общественост. Струва ми се, и преди имаше опити за това, но стана така, че Лариса ме извика и ми каза: „Виж, Наташа, прегледай го“. И аз го редактирах. Вече дори не си спомням как започна, двете седяхме някъде и каквото предложех, тя го приемаше. Ако не приемаше нещо, аз не настоявах. Тогава хората много често започнаха да пишат отворени писма, при това не само колективни, но и индивидуални. И много често ми ги даваха да ги прегледам, просто защото бях добър редактор.
Къде работехте по това време?
Работех като редактор в бюрото за техническа информация на един проектантски институт. А преди това, също като редактор, във Всесъюзната книжна палата. Затова съвсем спокойно мога да кажа, че не съм лош редактор. Но сериозната ми редакторска работа започна в „Хроника на текущите събития“. От този момент мога да смятам себе си и за истински журналист.
Знаете ли, Ели Визел определя големите дисиденти – Солженицин и Сахаров, като „луди пророци“, понеже според него човек би трябвало да е малко луд, за да се реши в рамките на тоталитарната система да живее в истина, а не в лъжата.
Да, ако приемем съветското общество за нормално, тогава може да се каже, че всички ние сме били луди. Но ако то в никакъв случай не беше нормално, излиза, че ние просто сме били нормалните хора. Даже тези, на които съветската власт постави диагнозата „невменяемост“: като мен или като генерал Григоренко – един изключителен, невероятен човек, или пък като Владимир Буковски, когото обявяваха ту за ненормален, ту за подсъден. Така действаха репресивните органи по онова време – ту всички подред изкарват ненормални, ту невменяемите обявяват за нормални и ги съдят, после отново… В този смисъл ние наистина бяхме ненормални: бяхме нормални хора в едно ненормално общество, бяхме свободни хора в едно несвободно общество. Бяхме хора на личностния и индивидуален избор в общество, където се предполагаше да се подчиняваш на колектива, на държавата, на господстващата идеология.
Поради това не обичам названието „дисиденти“. Защото пак е някакво видово понятие. А ние бяхме толкова различни, имахме идейни, а и други различия. Нали разбирате, можеш да бъдеш идейно близък с един човек и да не го обичаш. Може той да е напълно порядъчен, но да не искаш винаги да го виждаш в дома си.
Ние не бяхме герои. Нека вземем за пример дори такава героична фигура, каквато е Солженицин. Той сам разказва в „Решило телето дъба да мушка“ как е изграждал стратегията си, как се е подготвял, как е мамил… Не крие, било му е нужно – простете за израза, „за делото“. И си е точно така. Въпреки повика да живеем в истина, не цялата истина трябва да се съобщава на разпитите. Солженицин разказва в книгата как заради арестуваните си романи е бил принуден да се среща с някакъв инструктор от ЦК, да играе… Напълно го разбирам. Затова ви цитирах и лагерното правило – на разпита да не се казва цялата истина. От всички хора, които познавам, само един човек в нашето движение бих могла да определя като личност със сто процента героично поведение.
Ще го назовете ли?
Татяна Великанова, математик и правозащитник, която, ако го чуе, сигурно ще бъде много недоволна. Знаете ли, винаги се е говорело, че ако правозащитниците са имали нравствен авторитет, това, разбира се, е Сахаров. И все пак не докрай…
Не Солженицин?
Не, не и в нашите кръгове… Солженицин бележи друг исторически поврат. Той беше човекът, който откри нова епоха, но в правозащитното движение не взе никакво участие. Макар да оказа огромно влияние върху нас в нравствен смисъл. Но то идваше отвън. В този смисъл може да се каже, че и Пушкин е оказал влияние върху правозащитното движение, нали разбирате… Ако разглеждаме нещата вътре, безспорно най-висш авторитет си остава Сахаров. Но вгледаме ли се в редиците на самите правозащитници, мога определено да твърдя, че по-стопроцентово чист нравствен авторитет от Таня Великанова наистина нямаше.
Ще ви дам един пример с нещо, което узнах съвсем наскоро. Гостува ми една приятелка от Москва и ми го разказа, може и вече да е писано някъде… Трябва да е било през 1978 г. КГБ се опитвал да накара Александър Подрабинек да напусне страната, защото заедно с приятели бе създал група да разследва употребата на психиатрията за политически цели. Започнали да го викат на разпити и да му казват: „Заминавай! Ако не заминеш, ще арестуваме брат ти Кирил“. Виждате ли, едно е да ти кажат: „Заминавай или ще те арестуваме“. Това е един избор. Съвсем друго обаче е: „Или ще арестуваме брат ти“. Това е друг избор. Далеч по-страшен. И всички в Москва като КГБ повтаряли на Саша в един глас: „Заминавай, нямаш избор!“. Таня Великанова е била от малцината смятали, че това решение трябва да бъде взето от самия Саша Подробинек. И вече не го приемали в дома на Сахаров, понеже не поискал да замине. И не заминал. Арестували и Кирил, и Саша, Кирил лежал три години, а после в лагера го съдили наново и останал шест.
Не искам да кажа, че изборът на Саша Подрабинек е бил правилен. Но е бил негов. И ако нещо не можех да търпя в нашето движение, което, както ви казах, за мен се състоеше от отделни единици – то бе, като върху някого изведнъж почваха да оказват колективен натиск. Може би този случай е един от малкото примери, когато и Сахаров се е оказал неправ. Въпреки че непосредствено след освобождаването си и той изпадна в тежка ситуация, доколкото на първо време повярва в добрата воля на Горбачов, макар че това си беше чисто идейна неправота…
Докато с Таня Великанова никога не се случи нещо подобно. При това тя не е човекът от мрамор или желязо, а майка на четири деца и баба на безброй внуци, които й ходеха на свиждане по затвори и лагери. Тя беше и изселена в чудовищни условия – едва ли не по-тежки от лагер, където непрекъснато я преследваха. А когато започна прословутото горбачовско освобождаване от лагерите, много дълго време освобождаваха само тези, които отначало се съгласяваха да подпишат молба за помилване. И едва след това тези, които изобщо се съгласяваха да подпишат нещо! Неподписалите си оставаха по лагерите. Сред тях бе и Таня Великанова, тя продължаваше да бъде изселена, но така и нищо не подписа. Като я освободиха, и досега преподава математика – нещо, от което беше лишена дълги години, нали я бяха изгонили от работа. Тя е прекрасен математик, преподава в училище и е много щастлива. За да отбележим двайсет и петата годишнина на „Хрониката…“, пътувахме заедно с нея от Москва до Литва. И на връщане във влака тя проверяваше контролните на учениците си, които трябваше навреме да върне. За мен Таня е просто пример за морален авторитет, какъвто рядко може да се открие дори в правозащитното движение. Защото то бе изградено от обикновени хора с техните грехове, достойнства и недостатъци. Просто всеки от нас беше много различен от другите.
След рухването на комунизма обаче се оказа, че посткомунистическите общества сякаш нямат нужда от морални авторитети? Стигаме до темата за „излишните хора“…
Често ме питат защо дисидентите на намериха своето място в живота на страната. Или защо техните заслуги не бяха отчетени, защо не предложиха алтернатива… Първо такива очаквания са малко смешни. Смешно е да се чака някой да отчете нечии заслуги… Въпреки че нещо подобно се случи през 70-те години, когато доста лесно почнаха да пускат правозащитници в чужбина. И изведнъж някои, които дотогава не си помръдваха пръста, започнаха много бурно да се занимават с правозащитна дейност, за да могат да емигрират. Разбира се, говоря за ограничен кръг хора. Но такива случаи имаше.
И все пак някои правозащитници намериха място в сегашната руска политика, например Сергей Ковальов. Как гледате на връзката между правозащитника и властта?
Ковальов дори когато влезе в политиката, продължи да върши своята правозащитна дейност. И си остана, поне според мен, образец на индивидуална независимост. Въпреки че лично аз миналата година силно се разочаровах, когато той ясно определи своя политически лагер, тоест „Демократичния избор на Русия“. И преди го подкрепяше, но без да играе особена политическа роля. Но сега, когато особено ясно и отчетливо, дори демонстративно застана на страната на Явлински и „Яблоко“, струва ми се, направи голяма грешка. Правозащитникът не трябва да членува в никаква партия.
Как тогава виждате днешната роля на бившите дисиденти в посткомунистическите страни?
Струва ми се, че и днес има не малко правозащитна работа. Тази работа, с която ние не можахме, дори не успявахме да се заемем навремето. Ние се занимавахме само с най-тежките случаи, с основни нарушения, съсредоточени в чл. 19 от Всеобщата декларация за правата на човека. Затова за днешните правозащитници има немалко работа.
Правозащитникът може ли да бъде политик?
Лично аз смятам, че това са две различни неща, не трябва да бъде нито политик, нито чиновник. Хората, натрупали опит в защитата на човешките права по време на комунизма, следва да насочат усилията си към хуманизирането на днешното общество и на неговата наказателна практика. Има такъв правозащитник и бивш политически затворник – Валерий Абрамкин, който сега е на административен пост, но много добре познава наказателната практика, понеже дълги години е лежал по затвори и лагери заедно с криминалните…
Аз също съм лежала по затворите, в Бутирки и в Казан, с криминални и знам колко страшни са нещата. Спомням си, че моят адвокат София Василиевна Калистратова казваше на мен и приятелите ми: „Вие правилно пишете, че е нарушена тази статия от Наказателно-процесуалния кодекс. Но все пак властите се съобразяват с политическите. Ако знаехте само какво си позволяват с криминалните…“ Разбира се, имаше разлика. Ние бяхме невинни, но ни затваряха. А тези хора са виновни. Но дори и хората да са виновни, с тях трябва да се отнасят човешки. Това е вписано във всички закони, дори в съветските, да не говорим за международните документи. Затова Валерий Абрамкин създаде група, която следи какво се върши в затворите и лагерите.
Продължавате да живеете с тревогите на правозащитника…
Разказвам ви всичко като човек, който е виждал какво става по затворите. Затова, когато през 1979 г. участвах в Сахаровските четения във Вашингтон, избрах именно темата за положението на невменяемите, арестувани по криминални дела. Тяхното положение беше далеч по-лошо от нашето. При мен допуснаха адвокат, нещо повече, при мен искаше да дойде адвокат и макар да е трябвало дълго да се бори, все пак разрешиха на Калистратова. А при душевноболните – нищо, те нищичко не успяваха. Дори научаваха за съдебното решение едва когато ги изпратят някъде, в обща или специализирана болница. Мнозина изобщо нямаха свиждания, а и повечето идваха от провинцията. Пълно беззаконие, пълно. Сега, след целия натиск върху психиатрията, спецболниците вече са придадени към здравното министерство. Но бих искала да видя със собствените си очи как изглеждат днес.
Положението на следствените и сега е ужасно. Наскоро ни изпратиха статия за ареста на британска студентка, която лети от Хавана транзит през Шереметиево, но в куфара й намират четири килограма кокаин. За мен делото е политическо, защото доказва, че Кастро продава наркотици. Всички знаем, че Куба е един от основните доставчици. Но в статията се разказваше, че бедното момиче, което не признало за наркотиците, било арестувано, осъдено на шест години поправителен труд, а адвокатите обжалвали, обосновавайки се с лошия превод в съдебната зала. После делото било преразгледано. Но докато била в Бутирки, тя се намирала в килия за деветдесет души, предвидена за тридесет. И едва после я преместили в друг затвор. Тъжното за мен в случая е, че нашата журналистка в Москва дори не е помислила, че всички са в тези ужасни условия, а чужденката все пак е имала двама адвокати.
Положението в нашите затвори е ужасно. Спомням си често за Бутирки. Аз лежах в спецотделението, където килиите са съвсем малки. В моята имаше пет-шест души. Но когато идваха хора от общите килии, разказваха какво става там. Такова е положението и в следствието, и в лагерите. Наистина ужасно. И именно с това, а не само с политика трябва да се занимават някогашните и сегашни правозащитници.
Някога в Русия във всеки град, където е имало затвор, е имало и попечителски комитет към него. В него са влизали най-състоятелните хора, „бащите на града“, които наистина са попечителствали затвора. А сега всичко е оставено в ръцете на шепа правозащитници – какво могат да направят… Да напишат няколко реда във вестниците, за друго нямат средства, нямат нищо. Вярно, днес правата в Русия не се потъпкват както някога. Това вече не е система, можеш да се бориш открито, безопасно. И все пак наскоро имахме два тежки случая – с Никитин и с един томски адвокат, които още след първите протести бяха незабавно освободени. Борбата е възможна. И когато ме питат: „А вие какво?“, отговарям, че вече съм дала необходимото от себе си и се занимавам с работата си в „Русская мысль“. В правозащитен смисъл съм излязла в пенсия. Някога се занимавах с това, понеже никой не искаше и нямаше кой, а сега вече идва ред на другите.
В исторически план правозащитниците удържаха победа над комунистическата система. Как виждате бъдещето на Русия?
Никога не съм била футуролог, освен може би за Берлинската стена, и то само наполовина. За мен особено важни са две неща. Първото е падането на комунизма, както се казва, в мащаб от Елба до Тихия океан, за съжаление не и до юга, но поне върху територията на Евразия и на Източна Европа. Но още по-важно е нещо друго и трябва откровено да призная, че не бях очаквала да го доживея. То беше за мен приятна изненада. Изглежда бях надценила съпротивителната сила на комунизма. Мислех си, че той дълго ще агонизира и агонията му ще бъде опасна. Второто много важно за мен беше крахът на Съветския съюз и на социалистическия лагер. С това може да се обясни и участието ми в демонстрацията. За мен съветската империя не бе просто продължение на Руската империя, а бе наистина империя на злото, на потъпканото човешко достойнство. Затова истинската смърт на тези две неща трябваше да дойде едновременно. Имам много приятели поляци, особено от кръговете на „Солидарност“, и те винаги ме питаха: „Какво трябва да направи Русия?“ Винаги отговарях: „Първо да излезе от състава на СССР“. Но Русия не направи първа това. Първа го напусна Литва, която винаги съм обичала и това бе за мен голяма радост.
Много се надявам обаче процесите да са необратими, реставрацията на комунизма, както и на СССР, да е невъзможна.
Откъде тогава съзирате в бъдеще по-голяма заплаха за демокрацията – от дясно или от ляво?
Въпросът е кое ще определим като ляво и кое – като дясно. Защото дясното – или поне това, което на Запад наричат крайна десница – отдавна залязва. Понеже живея във Франция от доста време, аз съм свидетел как част от електората на Френската компартия премина към Льо Пен, но си давам сметка, че неговият „Национален фронт“ няма да преуспее с този електорат. Добре помня и как комунистическите кметства проявяваха краен расизъм, преследвайки нелегалните африканци имигранти. Днес френските комунисти предпочитат да забравят за всичко това и да минават за защитници на всички човешки права. За мен границата между крайно лявото и крайно дясното се заличава тъкмо от този плъзгащ се електорат между ФКП и Льо Пен. Същото днес наблюдаваме в Русия, където националпатриотите често подават ръка на националболшевиките. На мен дори ми се струва, че всички екстремисти са националболшевики, всички са против либерализма и против демокрацията. Ако се върнем още назад в миналото, следва да си припомним, че и партията на Хитлер се назоваваше националсоциалистическа, че беше антибуржоазна, антикапиталистическа, антилиберална партия. И когато се питат защо едрият германски капитал я е финансирал, веднага трябва да напомним, че и руският капитал е финансирал болшевиките. Така че за мен Хитлер е левичар. Нацистите и болшевиките са като двете страни на една и съща монета. Затова и дилемата „ляво-дясно“ според мен не изразява добре същността на съвременната политика.
За мен най-голямата днешна опасност е раздробеността на демокрацията. Вече платихме толкова висока цена за утопичните експерименти през 20. век., искрено се надявам човечеството да помъдрее през следващото хилядолетие.
Париж, 27 ноември 1997 г.
