От самото си възникване съвременният танц е чувствителен социален барометър. Когато Айседора Дънкан танцува под звуците на Марсилезата, увита във френското знаме, тя неосъзнато предвещава бъдещото развитие на танца като социално обвързано изкуство. Този смисъл на хореографската работа се запазва до днес и се развива в многоспектърни посоки. Особено интересно е да се наблюдават опитите на младите български хореографи, които интерпретират съвременната реалност по свой оригинален начин. В последно време се появиха много нови имена, в чиито произведения светът се оглежда, анализира и прогнозира.
Спектакълът „Пастет“ на Яница Атанасова (хореография) и Мартина Апостолова (режисура) е стилна, минималистична композиция, която експлоатира неформалното движение като израз на дълбоки вътрешни импулси. Пиесата е вдъхновена от разказа на Kафка „Издръжливец на гладуване“, но високата степен на абстракция я превръща в съкровено поднесено усещане за света, в който живеем. Общо мрачната атмосфера, красивите черни, полупрозрачни на места костюми, постоянно променящите се детайлизирани движения, изпълнени с предпазлива тревожност, която ескалира до мъчителен гърч – целият набор от изразни средства създава една обща графична картина на безсилния пред битието човек, който освен сам е и саморазрушителен.
Впечатляващо е напълно осъзнатото присъствие на танцьорите, които са известни с разностранните си и значими артистични изяви. Обединени от едно мощно единно разбиране за смисъла на сценичното действие, те се движат като котки върху горещ ламаринен покрив, излъчвайки насложилите се в тях страхове и копнежи. Освен „Пастет“ със същата предизвикателна неглижираност спектакълът би могъл да се нарича „ Брикет“ или „Фуркет“, тъй като заявеният в него нехаен непукизъм е определящ за цялостното му въздействие.
Голямо постижение за творбата е издържаната докрай линия на минималистична чистота, в която и най-дребният жест или телесно взаимодействие се превръщат в събития. Телата на танцьорите са в пълен унисон с непресторената истинност на пиесата – елегантни, предизвикателни и обладани от общо дишане, което ги превръща в обобщен образ на фрустрирания от непринадлежащия му свят съвременен човек.
Голям принос за цялостното въздействие на спектакъла има музиката на Владимир Бочев. Оформяна и на живо, тя дава силна енергийна основа на действието – съчетание от примитив и съвременни звучности, в постоянно вариращ като интензивност ритъм, музиката оформя един съществен за възприятията план.
Много различен, но също заслужаващ сериозно внимание е спектакълът на Ина Гергинова – Евтимова „Пласт-тония“. Сюжетът тук е ясен – Земята е претърпяла екологична катастрофа и животът на хората с сведен до безцелно лутане в купища пластмаса. Облечени в скафандри, земните жители се борят за глътка въздух и малко свобода под лъчите на следящите ги като в лагер прожектори и диктаторските наставления на невидимата власт.
Човекът отново е смазан, пакетиран и осъден на безропотно съществуване в един студен и враждебен свят. В последната част на спектакъла се появява ефимерна надежда за промяна, но и тя бива затрупана от грамадата индустриални боклуци.
Авторската идея е ясна и нагледно изразена чрез богат речников багаж – хореографският език включва солиден арсенал от съвременни танцови техники, употребени с въображение и смисъл. Танцьорите са обединени в изпълнението на голям по обем и техническа сложност хореографски текст. Въздействащи са искреността и всеотдайността на изпълнителите, които изнасят през телата си драмата на постапокалиптичната реалност. Като цяло спектакълът не би пострадал от известно олекотяване на движенческата партитура в името на по-голямо образно разнообразие и известно раздвижване на вътрешната структура, но и в този вид той е въздействащ и артистично аргументиран.
Музиката, майсторски композирана и деликатно присъстваща, е достоен партньор на действието в тази безилюзорна, неоутопична картина, която ни напомня в прав текст на какъв съдбовен ръб сме се изправили.
И двата спектакъла (в РЦСИ „Топлоцентрала“) излъчват повишена тревожност, която намира различен тематичен и движенчески израз. И двете пиеси са дело на млади хореографи, на екипи от млади хора, които гледат с разбиране и загриженост застигналата ги реалност и не се страхуват да я отразят по свой истинен начин. Впечатленията от двата спектакъла ми припомниха една мисъл на Микеланджело: „Истински прекрасният стил или рисунък не се стреми да се харесва, а изцяло е погълнат от това, което изразява. Всъщност няма ни прекрасен стил, ни прекрасен рисунък, има само една единствена красота – тая на истината, която се разкрива“.
Страховете за света, изказани от млади артисти, звучат още по-натъжаващо и засрамващо. И едновременно с това вдъхват надежда, че завещаното статукво може да бъде променено.
Интересно би било взаимодействието на някои от артистите с танцьори от държавните театри като двупосочна провокация към потенциала на хореографите и на изпълнителите, която би могла да разшири техните възгледи и творчески умения. Много от световните имена в хореографията са започвали пътя си с неординерни експерименти, които впоследствие са намирали прием и признание в утвърдени трупи и сцени. Една специална програма с подобна насоченост би могла да създаде интересни творчески срещи и обогатяващи взаимодействия и резултати.
„ПАСТЕТ“ – танцов пърформанс, сдружение АлмаАртис, България; концепция/хореография Яница Атанасова; режисура Мартина Апостолова, Яница Атанасова; композитор/музика на живо Владимир Бочев. Изпълнители: Алекс Жеков, Анна Кабакова, Марион Дърова, Мартина Апостолова.
„ПЛАСТ-ТОНИЯ“, хореография Ина Гергинова; музика Александър Евтимов-Шаманчето и Росен Захариев-Роко; сценография и костюми Велика Прахова; светлинен дизайн Виктор Георгиев. Танцьори: Божана Мановска, Деян Георгиев, Мариана Капустянова, Милен Петров, Николай Райчев и Яница Станкева.
