Кажи в началото няколко думи за себе си.

Ангел Константинов Рангелов Еленков Николов Младенов и прочее… роден у Перник на 2 април 1969 година, когато излиза дебютният албум на Led Zeppelin.

Като малък бях малък. Като голям, пак нещо от сорта. Понякога учех, понякога не учех. Работех, а понякога не работех.

Бягах от детската градина. Бягах от училище. Бягах от казармата. Уморих се да бягам. Сега бягам на бавен ход.

Дебел, плешив и уютен. Не търся жена, защото я намерих. Обичам света, и Той ме обича.

Бог да пази България!

Поводът за това интервю е новоизлязлата ти книга „Мене ме сънува мравка“. Още в началото да хванем бика за рогата и да зададем основния въпрос – какъв си в съня на мравката?

Като казваш – „да хванем бика за рогата“, въздъхнах с облекчение, че не съм в неговия сън, щото напоследък малко мязам на крава. Иначе „Мене ме сънува мравка“ е един мой „есемес“, който бе предложен за заглавие на сборника от издателя Йордан Антов. Веднага склоних, защото от дете ме вълнува темата. Дори като юноша си създадох една своя „космогония“, която гласеше: „Човече, погледни десницата си! Там има пори. Една такава пора е вселената от десницата на безкрая. Една такава пора е безкрая от десницата на вечността. Една такава пора е вечността от десницата на Бога. Но не бой се, Човече, защото Той е пора от твоята десница!“ В този смисъл разказът „Сънят на Плешивия“ също можеше да озаглави сборника, но в съня на мравката се чувствам по- уверен и смирен едновременно.

Знаеш ли, че твоята книга има всичките качества да се превърне в бестселър, колкото и да е тъничка, колкото и да не е роман. Да те успокоя, най-вероятно това няма да се случи, защото тя излезе във време, когато хората купуват тетрадки и учебници на децата си и само им е до съня на някаква мравка. Но така като че ли е по-добре, няма да се налага да обикаляш обръснат сутрешните блокове на телевизиите. И все пак, колкото и да си давам сметка за грандиозното ти авторско смирение, каква съдба предричаш на книгата си?

Като се има предвид, че нямам участие и регистрации в каквито и да било социални мрежи, платформи и форуми, сигурно ще е тегаво с публичността. Но пък приятели и познати, още преди книгата да се е появила, вече проявиха желание да я популяризират „интернетски“. Надявам се и на това, че са къси разкази, и читателят още в книжарницата, прелиствайки наслуки, може да прецени дали да я вземе, или да не я вземе… Като с това не насърчавам бързаците да я прочетат още на лавицата в книжарницата! Така в соца имах един приятел, който влизаше в голямата бакалия, отиваше до щанда с подредените кутии бонбони, отваряше с финес някоя и се черпеше с два-три, а на излизане с досада и пълна уста фъфлеше: „Абе тия „Амфора“ са много безвкусни, ама немаше удобна кутия с „Простор!“…

Говоря така категорично за твоето авторско смирение, защото аз самият имах поглед върху един протовариант на сегашната ти книга преди доста години, най-малко десет, ако не и повече. Защо се забави толкова с публикуването ѝ?

Сега е моментът да ти благодаря, а и да ти се извиня, че тогава не се възползвах от възможността да ги публикувам, насърчен от теб, но те наистина бяха „протовариант“, пък и цели 60 на брой! То и сега всичко покрай издаването ѝ стана с минимум мое участие. Което не е за хвалба. Големият инициатор за издаването е Сашо Секулов. Година след като прочете разказите, сборникът, стратегически редуциран, цъфна на книжния пазар.

Как ставаше, как се създаваше тази книга? Какво знае тя за теб?

От дете „траках“ разказчета, защото имахме пишеща машина у дома. Иначе, с моя почерк, надали щях да се осмеля да ги пиша и показвам. А конкретно за тази книга, в началото на века Влади Въргала ми купи с пенсията на баба си компютър, за да напиша един сценарий за комедия. Не беше „Правец“ компютърът, но нещо от сорта. Та видях се аз в технологично чудо и започнах да пиша тези къси разкази с идеята да ги докарам до 60, и ги докарах!.. Малко като един сериен убиец от началото на ХХ век, Коце Цинцарино, който държал хана на Петрохан. Започнали с жена си да убиват богати търговци, преминаващи през прохода и отсядащи в хана им, та така се фиксирали на числото 100, че им се усладило и продължили да убиват безогледно… Та това не знае книгата за мен!… Останалото, знае…

Да поздравим Сашо Секулов за подкрепата, която е оказал на книгата ти и да цитираме неговите няколко реда на корицата отзад: „Животът в късите истории на Ангел Еленков тече като във филм на Фелини. Преобръща се като в комедия на братята Гручо и Харпо Маркс. Финалът винаги е запазен за Алфред Хичкок“. Да добавя и аз: изуми ме не толкова пълноценния абсурдистки ключ, през който разказваш всичките си истории, без нищо да изглежда нагласено или пренавито, колкото чистата радост от писането. Така че тук си длъжен да отговориш – кой е чуждият ти учител? А българският?

Щом издателството е „Лексикон“, защо пък да не отговоря „лексиконски“. Любимият ми чужд писател е Гогол, а любимият български – Йовков. Като вероятно „любим“ в случая означава и „учител“.

Ако дядо ти, свещеникът, би могъл да прочете тези истории, как мислиш, какво би ти казал? Впрочем разкажи повече за него, не всеки е имал дядо свещеник през соца.

Дядо ми, ставрофорен иконом Рангел Еленков, Царство му небесно, вероятно много е повлиял на формирането ми. Всъщност за най-важното. Вярата в Бога! Пък и съм кръстен на него – Ангел, а не Рангел, защото бил прочел някъде, че кучетата, за да запомнят името си, то трябвало да съдържа буквата „Ръ“… Къде през смях, къде – не, но ето че тази негова забележка е влязла в употреба. А колкото до въпросните разкази, сигурно щеше да има доста други забележки като гореспоменатата, като четейки ги, от време на време през смях да изрича: „Другарче, много си находчив!“… Обръщаше се към внуците си с това „другарче“, като леко презрение към официалното в соца обръщение с „другарю“ и „другарке“. А често за него бях „находчив“, защото си позволявах понякога с лека дяволитост „неканонични смешки”. Скоро се сетих за един случай, в който дядо ми е паркирал солидната пишеща машина „Ерика“ на холската маса, и през четири страници лист-индиго-лист-индиго печаташе преписи на православни календарчета. Отпускаха му апокрифни бройки от тези календарчета, и защото вечно не стигаха, печаташе така наречените от него „преписи“ с най-важните църковни празници през годината, за да ги раздава на миряните. Та сварих го веднъж изтощен да ги печата, и го нарекох Паисий Календарски… Тогава и получих най-голямото „Другарче, много си находчив!“…

Твоето семейство са все хора на изкуството. Баща ти е проникновеният литературен критик Константин Еленков, брат ти е сценаристът и продуцентът Матей Константинов, съпруга ти е нашата театрална режисьорка Диана Добрева. Дължеше ли им тази книга, или те и без нея добре знаеха на какво си способен?

Всъщност да не пропуснем и майка ми, поетесата Данушка Матова. Болезнена липса на суета и амбиции, с две тънки стихосбирки, издадени под напора на близки и познати. Пък хората така я харесват. Баща ми и брат ми са ми стари фенове. Обаче в последните години и те бяха сломени в битката с творческата ми леност. Ето тук вече застъпи съпругата ми Диана, най-големият ми почитател, която непримиримо се бореше с мен да не се оставям на течението.

Да разширим малко въпросите, да се гмурнем в актуалната синоптична обстановка. Ако срещнеш случайно Бойко Борисов на улицата, което няма как да се случи, но нали сега, под влиянието на твоята книга, сме в царството на абсурда, какво би му казал?

Ще му кажа – Другарче, много си находчив!…

Ако беше станал депутат и имаше възможност да произнесеш финална реч в последния ден на 46-ото Народно събрание, какво послание щеше да съдържа речта ти?

Скоро завърших една комедийна пиеса, чието действие се развива в нощта срещу Нова година. И тъй като там имам новогодишна безумна президентска реч, ще цитирам нея от „трибуната“: Скъпи сънародници! Събрали сме се тук, за да изпратим една година, както и да посрещнем друга! Сякаш беше вчера, когато изпращахме предишната година, за да посрещнем тази, която още не си е отишла! Но току виж тази, която още не сме посрещнали, претърколила се, и дошло време, нея да изпращаме, за да посрещнем следващата!…

Сещам се, че ти си възпят в редица произведения на неколцина от бившите икони на ъндърграунд-писането като Мартин Карбовски, Калин Терзийски и Тома Марков. Тоест ти си нещо като легенда за тях. С какво си заслужил тази чест? И как съвместяваш легендата с бита?

Чак пък да съм легенда, надали… Но помня, примерно, как с Марто си паснахме още като сценарна двойка в „Каналето“, където Любо Дилов-Син ни призова… С Кайо и Томата малко по-късно се запознахме и заобичахме, та до ден днешен… А Марто след запознанството ни прояви любопитство да прочете нещо мое, и аз от изгъзица му занесох в офиса това, а той взе че го прочете в кадър на фона на подлеза пред НДК, където се гмуркаха тролейбуси и трамваи:

ПОДНАСТРОЕНИЕ

Трамвайно джонг грохне по хребестите неуместности на недодялните чемширни пустя. Навръцкани на колективност зошумяли до безбожие – глъч на паплач екне в отзадността на самотуването ми. Та туй са поданиците на антиживота… недосмирени глъхнат в прахост и недрагост… Та туй са всички освен мене – Генерал на самотата. Любовност, души, беси, коли – излицемерени, бетоноспиритозни хора… Ей там, на, седнал на въйпотява да диша пара от чуждий дъх недоумнял студент с безформен врат и едри пори изкомплексиран от безпросторност на душевнинките свои… Нежалостивост в сумрактия дебне на длъбнинките му с подмолни длъбнинки, а той от саможалост си дотегна и почна да се самоудушава с мъглявости и чикиарност… Трамвайно джонг отгрохна на забрава, па се завърна и ни заудрява по умночелието блажно… Безполов ековълк с прираст на кентавър се подхваща на желязото пред седналостта ми… Нидорусея ниженска китка да веят се власинки светлий от ноздрьови дъх ми, та поглядна ме изчомпе, па недовъзхитена изчерпа сомочувствийе от коравми погляд за се зачерви румно бузи обли па сластни и си реко да я махне да я не цуквам през гнюс за пустият еротик отпосле… Трамвайно джонг ни глъх ни слухне, а вън се засмрачило, от тротоара вестник пушек гори и вдига самовластен лозунг – Недейте спира, за народа бдете да е той намира… Та изгоря и въглений миризм мя запуши до устата и се досмрачи и в самотата ми донахлуха тъмни като утро мисли… Джонг!!!

Мравките на практика не спят. Тоест дремват само за около половин минута и в денонощието имат над двеста такива свръхкъси дремки. Така че те могат да те сънуват само пунктиран или на части. Затова нека да завършим със следния въпрос: откъде знаеш толкова много за съня на мравките?

В пети клас написах мемоари. И тъй като съдържаха спомените ми от най-мъничък, кръстих ги „Близо до мравките“. Може и оттам да е…